Пореден ден със Stas от Offroad-Bulgaria в Мексико. Заедно с него ще посетим Сан Кристобал де лас Касас и невероятно красивите и колоритни селца около него.

 

Денят ми започва с много ранно ставане – 7.00, час, в който стартира и закуската. След като се надигнах да изключа алармата на телефона, първо погледнах часа, защото телефонът ми в Мексико постоянно се сверяваше по неясна за мен причина с някакво измислено време, нямащо нищо общо с истинското. Поради това събуждането винаги се придружава от проверка на часа и ако има грешка я коригирам и лягам да си доспивам. Не се замислих, ако грешката е в другата посока какво ще правя...

И така – хотелът ни, Posada Diego de Mazariegos, е разделен на две части.
За съжаление ресторантът, където сервират закуската е в другата част. Излизам на улицата – сутрин е тихо и пусто.

 

 

А това е улицата и другото крило, в което е ресторантът: 

 

 

 

Нашата маса за закуска – аз явно съм пръв!

 

 

Самата закуска – яйца, шунка, някаква пилешка манджа (вкусна), пържени банани, препечени филийки и плодове – ананас, папая, пъпеш. За пиене фрешове от портокал, папая, пъпеш, ананас. Не е безумно богата, но е много вкусна!

 

 

След закуската тези индианки ни взеха поръчка за изработване на химикалки с бродирано име. Предната държи в ръката си подобни. Автентично облечени с цветни конци обикновени химикалки, поименно направени – не лош подарък за децата.

 

 

Този ден ще посетим две индиански селища край гр. Сан Кристобал, всяко от които на 8 км от града и на 8 км едно от друго. Това са: Сан Лоренсо Синакантан и Сан Хуан Чамула. В тях живеят индианци (маи) и помежду си говорят своя си език – мая.

От 3000 г. пр.н.е. тук е имало маи. Те са живели в обособени независими градове-държави и НИКОГА не са имали империя. До 900 г. са се развивали и са били в разцвета си. След тази година е последвал упадък, докато през 1520 г, с покоряването им от испанците, тяхната култура приключва. По това време маите вече са станали номади. Това, което съм си записвал от думите на Джойс, е в сила само за индианците в Чиапас. И така...

Конкистадорите разделят Америка на 3 части:
I – Нова Испания (Това е Мексико)
II – Гватемала (включва още част от Перу, Панама, Коста Рика, Хондурас, Никарагуа, Чиапас и Юкатан)
III – Ю. Америка (Перу)

През 1810 г. Мексико, а също и Перу и Гватемала, получават независимост. Чиапас остава към Гватемала. През 1824 г. с гласуване на жителите на Чиапас, щата се отделя и влиза към Мексико, като 29-ти щат. В Мексико понастоящем има 31 щата + столицата Мексико Сити. Чиапас е била напълно изолирана територия и до 1824 г. Не е имало абсолютно никаква инфраструктура! Първият път в щата е построен през 1970 г. от Туксла Гутиерес до Сан Кристобал. По това време (1970) маите в Чиапас са живели както и през 1500 г.

Малко история на селищата Сан Лоренсо Синакантан и Сан Хуан Чамула.

През 1976 г. се строи първото начално училище. Да, чак тогава – имало е правителство, но то е нехаело за Чиапас. Щатът е бил в пълна изолация! Живели са буквално в миналото.
1980 г. – строи се първата клиника в Чиапас за всички времена.
1985 г. – първата гимназия.
1986 г. – електрификция.
1987 г. – водопровод.
1989 г. – телеграф.
1990 г. – първият колеж.
1994 г. – въстание на сапатистите. (Ще говорим за него по-нататък).
2000 г. – телефонизация.
2008 г. – построен е първият университет за двете селища, които посещаваме.

Основният поминък в индианските селца е земеделието. По принцип индианците не са гледали животни като средство за прехрана и труд. Животновъдството идва от Европа.

Сан Лоренсо Синакантан е основен производител на планински плодове и зеленчуци за района. Много голяма част от известните плодове и зеленчуци произхождат от Америка. Освен това тук се произвеждат и много цветя (основно рози). Всяко семейство си има земеделска земя. Поради естеството на терена (много камъни) механизация не се използва. Семейството само си обработва земята и излишъците от продукция продава на пазара в Сан Кристобал.

Наближихме Сан Лоренсо Синакантан и снимах от автобуса. Снимката не е достатъчно добра, но нямам друга.

 

Ще посетим местна къща и ще разгледаме как работят и живеят индианците мая сега.
Свалиха ни от автобуса буквално в къщата, предверието на която си беше направо изложбена зала за текстилна продукция!

 

 

Посрещнаха ни и Джойс се зае да обяснява за олтара в дома, за идолите и мястото за молитви. Накрая изкопа един телефонен апарат, сложен до олтара и някакси естествено ни обясни, че това е за връзка с бога. В крайна сметка всички ние се пръснахме да разгледаме, а през това време стопанката ни демонстрира как се произвеждат тъканите.

 

 

 

Ето някои готови неща:

 

 

 

Младите индианки решиха да облекат Бисер като младоженец.

 

 

Не закъсня и традиционната булчинска носия. Кордисаха ги двамата един до друг без въобще да ги питат да се искат или не! Важното е, че са усмихнати.

 

 

След като облякоха Пепа и веднага се появи наплив за младоженци. Жоро помоли Бисер да съблече дрехите и ... да ги облече той! Представям ви Жоро в действие, а от двете страни са кумовете – Наталия и Вальо.

 

 

По случай „празника“ индианките решиха да ни почерпят с традиционната алкохолна напитка – пош, която използват и за лекарство.

 

 

Всъщност като видите с какъв блажен израз на лицето Наталия пие традиционната им напитка и направо може да ви дойде апетита! Май само аз не опитах в крайна сметка – може би разбрах погрешно гримасата на „кумата“. Остана да ме гложди съмнение дали е било вкусно или не.

Преместваме се в съседното помещение – кухнята. Младата девойка меси и пече специален хляб на тънки питки (като палачинки).

 

 

Трапезата е сложена и Джойс демонстрира как се яде.

 

 

 

Изглежда апетитно! Това си го направих за мен. Сложих си почти от всичко – боб, сирене, доматен сос, паста от авокадо и два вида люто – едно по-малко и друго по-силно. Екскурзоводът веднага ме обяви за „мачо“ след като съм дръзвал да си слагам от най-лютата им подправка! Гледаше ме с интерес как ще го изям.

 

 

Айде и останалите... Да си хапнем по майски докато не е свършило! Ама не може то така сухо. Дайте по една кока-кола, моля!

 

 

И развалихме автентичния вид на трапезата. Но пък за сметка на това колата помага за друго, за което по-късно ще обясня и за което Бисер и Жоро по това време даже не подозираха.

Поразходих се из къщата. Стигнах до гостната, където беше сервирано като за голяма група хора.

 

 

 

На стената виси пончо, изработена от вътрешната част на кората на дърво, а отдясно до него в кожен калъф е закачен традиционният земеделски инструмент – мачете.

Сигурността е постигната с подръчни средства.

 

 

Айде прескочи оградата, ако ти стиска!

На тръгване реших, че няма как да не си взема нищо от тези любезни домакини. Пазаренето при покупка тук е традиция. Спазарихме една покривка от 350 на 250 песос.

Следващото село е Сан Хуан Чамула. Население 5000 жители, от които 250 полицаи – редно си е да има ред и дисциплина.

 

 

Тук се намира единствената, може би в света, смесена църква за християни и нехристияни (индианци от племената мая). Вътре снимането е строго забранено под заплаха от арест. Тази опасност беше повода да се информираме дали в селото въобще има полиция, а то се оказа, че имало цяла армия! По-странна църква не можете да си представите! Има какво да се види, но няма да мога да го покажа за съжаление.

 

 

Още на вратата не искаха да ме пуснат с фотоапарат. Джойс услужливо го взе да го носи, за да не се налага да го оставям на непознати. Хм, за втория ми апарат въобще не повдигнаха въпрос, но и на мен не ми хрумна да рискувам с него. При толкова много полицаи в селото...

 

 

В това селище маите са покръствани, но им е обяснявано, че Йоан Кръстител е главният светец, а Исус и Дева Мария са след него, на второ място. Поради това в църквата Йоан е изобразен на централния олтар, а останалите – отстрани.

Маите не са приели християнската религия и свещенниците били принудени да се примирят с техните ритуали.

По пода на целия храм са постлани борови иглички, които се счита, че абсорбират отрицателната енергия и всичко лошо. Така ако някой влезе болен или със скрита отрицателна енергия, то боровите иглички поемат всичко и останалите са незасегнати.

Жертвоприношенията и в момента се извършват за омилостивяване на боговете и за целта се използват кока-кола и пилета. Пиенето на газираната напитка води до оригване, което те вярват, че изкарва лошите духове от човека, а пилето е за боговете – умъртвяват го безкръвно и го оставят да лежи в храма. Най-накрая пият пош като лекарство.

Кока-колата се използва от около 15-20 години, а преди това са варили листа, които са образували газове и пиейки отварата, са предизвиквали това изкарване на лошите духове. Това е неподозираната функция на кока-колата, която Бисер и Жоро пиха в къщата на индианците в Сан Лоренсо Синакантан.

Всяка неделя католическите свещенници са отслужвали литургии в църквата, но хората не са ги слушали. Индианците си правели своите езически ритуали по време на службата без никакво притеснение. Изключение правели може би само метисите.

През 1750 г. индианците хванали тогавашния свещенник и го изгорили направо вътре в храма. Не разбрах какви са били причините, но случката поражда сериозно наказание от страна на папата – останали без свещеник завинаги. Все пак през 2008 г. наказанието е отменено и е изпратен Педро Итуриага като нов представител на католическата църква в това населено място.

Всичко това ни бе разказано от Джойс, който е метис с индианска кръв от племето сапотеки. Баба му е шаман. Той ни запозна и с един от местните шамани, когото познава покрай баба си. Шаман можеш да станеш по наследство, но не всеки от семейството е годен. От всички деца – момчета или момичета, обикновено се избира едно, което показва данни и от малко го обучават в ритуалите и заклинанията. И те си имат своите тайни.

 

 

Разходихме се с Вальо по улиците на Сан Хуан Чамула и огледахме сергиите за сувенири и текстил – нищо не си харесахме и се върнахме бързо при автобуса – последни! Явно и останалите не са били заинтригувани особено.

Единствено интерес за моя фотоапарат представляваха местните жители.

 

 

 

След като разгледахме двете индиански селища, се върнахме в Сан Кристобал де лас Касас, за да може Джойс да ни разкаже за самия град и да ни покаже основните му забележителности. Градът е построен от испанците от основи. Тук не е имало друго селище преди това. Всичко е направено по план и в типичен испански стил.

Първо посетихме пазара за текстил, който се намира около църквата Санто Доминго. Построена е в бароков стил през втората половина на XVI век.

 

 

Пазарът около нея е интересен с текстилните изделия, произведени от индианските фамилии от околността и продавани от тях самите. Пазарлъците са задължителни – това си е обичай. Всичко се отличава с ярки и свежи цветове.

 

 

Второто място беше зеленчуковият пазар – индианци маи от 9 племена от околността продават собствената си продукция – изключително голямо разнообразие от плодове и зеленчуци!

 

 

 

 

Всъщност в провинция Чиапас се гледат всякакви плодове целогодишно. Изключително благодатен климат за земеделие. Няколкото реколти годишно изхранват работещите относително добре. Цените са символични:

- Мандарини – 1 кофа, около 5 кг = 20 песос (1 песо = 0,12 лв.).
- Гуава = 20 песос/кофа.
- Банани според вида и качеството – от 5 до 20 песос за килограм. На горната снимка са от 10 песос за кг. Дали е точно за килограм или за чепка, или пък кофа... Няма значение.
- Захарта е 12 песос/кг. Всичко тук е между 5 и 20 песос.
- Ананас – огромен = 18 песос. Папая – 20 песос/бр. Диня = 40 песос и това е доста скъпо.
Пилетата струват по 40-45 песос за кг. Горе долу като при нас.

 

 

 

 

Пазарът е доста обширен и има много красиви и по-мизерни сергии. Като цяло на мен ми се стори доста екзотичен. Обстановката бе колоритна и нямаше дразнещи миризми. Бутахме се между хората и не се притеснявахме за портфейлите си или от болести и мизерия – нямахме повод. Ако човек е прекалено придирчив винаги ще намери нещо, което да не му хареса, но при мен погледа бе изцяло привлечен от екзотиката на мястото.

 

 

 

От пазара тръгнахме пеша (тук всичко е на късо разстояние) към централния площад на Сан Кристобал. Там Джойс ни показа Катедралата, която е най-важната за целия щат Чиапас.

 

 

 

Джойс ни упъти къде бихме могли да обядваме и се разделихме – ние имахме свободен полуден или по-скоро вечер, а той малко време за семейството си преди да тръгне с нас към останалите точки от програмата ни в Мексико. Видях децата му – изключително красиво момиченце на 6 години и момче на около 11. Казах му, че децата му са много красиви, а той отговори с усмивка, че явно приличат на жена му, която е креолка (родена в Мексико с бели родители). Вървяло му на красиви жени – всичките му гаджета прeди жена му били все красиви и ... не знае защо се хващали с такъв като него!? Смее се! Явно е чаровен за другия пол, но скромничи.

Минах през хотела и реших без да губя време да изляза на разходка. Времето беше чудесно за снимки. Възползвах се. Върнах се до текстилния пазар и тръгнах по малките улички...

 

 

 

 

Стигнах до църквата Гуаделупе, която се вижда от центъра на града, тъй като е разположена върху хълм. Построена е през 1835 г.

 

 

 

От високото – Сан Кристобал на залез слънце. Малко срещу слънцето, но няма как...

 

 

Отново се пуснах по улиците на града в посока обратно към центъра, където е и нашия хотел.

 

 

Пешеходната улица при залез слънце:

 

 

 

Стигам до централния площад – Сокало с бялата сграда на кметството. Красивите облаци ме предизвикваха да снимам повече и повече.

 

 

 

 

 

Последна снимка на катедралата, символ на града, основан от конкистадор Диего де Масариегос:

 

 

Този ден като цяло ни въведе в духа на мястото. Усетихме атмосфера, каквато по-нататък нямаше – всичко тук си е автентично и не толкова нагласено като за туристи. Е, има и такива места, но като цяло Сан Кристобал и околните селца си имат колорит, който човек най-добре усеща докато се движи сред местните жители.

Не всичко е било така романтично в близкото минало. Тепърва ни предстоеше да научим от нашия любезен водач факти от историята на Мексико, с които страната никак не се гордее. Това щеше да стане по пътя ни към Паленке на следващия ден.

 

*    *    *

Следва продължение!