По ирония на съдбата първият ми сблъсък с Йордания е чист предразсъдък. Случва се в края на полета София-Истанбул-Аман. Току-що сме кацнали в столицата, когато внезапно млада, забрадена жена през две седалки от мен започва да се тресе, реве и крещи истерично на арабски, а единственото, което разбирам, е „Аллах“.

Сцената е грозна и се чува в целия самолет, а хората около мен започват да се паникьосват. В контекста на войната в Сирия, опасността от ИДИЛ, атентатите в Париж и Ливан, се паникьосвам и аз. През главата ми автоматично минават сценарии за вероятен самоубийствен атентат. Не помага и фактът, че семейството и приятелите ми от седмици се опитват да ме убедят да не заминавам, защото в противен случай ще бъда минимум взривен. Нито пък, че в деня на пътуването ми откриха „бомба“ в „изоставен бус“ на Терминал 1. В този момент съм олицетворението на всеки средностатистически параноясал западняк – пълен със стереотипи, че всичко арабско и мюсюлманско иска да те убие. А каква е ситуацията в реалност? Прозаична, тъжна и човешка. Младата жена току-що е разбрала, че баща ѝ е починал. Реагирала е така, както би реагирал всеки.

Още на летището „Кралица Алия“ се случва първият истински сблъсък с тукашната действителност. Един от куфарите на нашата група е изчезнал. Търсим го час, когато ни го връщат служители на сигурността. Или по-точно връщат ни вещите. Друг куфар, същите вещи. Само че разбъркани и щателно проверени. Предполагаме, че са решили да извършат случайна проверка, счупили са куфара и са преместили нещата в друг. Не ни дават обяснение, а и ние не сме толкова глупави, че да настояваме за такова.

Предварително сме подготвени, че тук мерките за сигурност са драконовски. Въобще – целият ни престой в Йордания преминава под знака на „сигурността“. Мислите си, че в България е полицейщина и тотално наблюдение? Отидете там, за да разберете какво означават тези думи. Всички хотели, пазари, входове на публични места и магазини са снабдени със скенери за оръжия и взривни устройства. Полицаите са на всяка крачка. Камерите – на всеки ъгъл. За една седмица бях проверен и спрян от служители на сигурността повече пъти, отколкото през целия си живот досега. Патрулките и военните джипове с тежки оръжия са обичайна гледка по пътищата на страната. Военните със заредени автомати не правят впечатление на никого.

В Европа все повече се говори за моралните решения за това колко голяма част от личната неприкосновеност можем да жертваме в името на сигурността си. Диалогът по този въпрос е ожесточен и разнопосочен. Но когато се намираш в този край на света, сигурността не е обект на екзистенциални размишления. Тя е въпрос на оцеляване. За да живееш в тази страна или трябва да се примириш, че ще бъдеш следен, проверяван и наблюдаван, или да полудееш. И повечето йорданци са се примирили. Нещо повече – те са доволни. Смятат, че това е в техен интерес и правителството го прави с цел да ги защити от външните и вътрешните опасности. Казват, че да жертват известна част от личната си свобода не им пречи, стига да знаят, че те и близките им ще се приберат живи в края на деня. И какво друго остава за страна, която граничи със Сирия и Ирак, в които се води война, със Саудитска Арабия, отношенията с която не са цветущи, и с Израел, която мрази.

След препятствията покрай самолета най-сетне сме в Аман, столицата на Йордания. Както ще науча по-късно – градът не е особено интересен и трудно може да впечатли. Най-вълнуващото нещо в него е пазарът на центъра, в който можете да си купите всякакви евтини джунджурии, плодове и зеленчуци, тютюн, невероятна баклава, а и да опитате всички местни деликатеси. Храната е изненадващо вкусна и близка до нашата кухня.

Целият град, както и почти всички сгради в страната, е построен от бял камък. В началото е интересно, но само ден по-късно – безлично и скучно. Най-старата постройка в града е построена през 1919 г., като на първия етаж има дюнерджийница, а на втория – музей. Единственото, с което ще запомня града, е безкрайното шофиране от една точка до друга. Тук шофирането е издигнато в култ. Тъй като нощен живот на практика липсва, употребата на алкохол е сведена до минимум, а да излизаш със случайни момичета е табу, карането на кола е едно от най-големите удоволствия за младите йорданци. А колкото по-безотговорно, бързо и без ръце караш – толкова по-забавно.

За щастие, по-голямата част от времето си прекарваме извън града, обикаляйки цялата страна. Чудесата на Петра, Мъртво море, пустинята, древният римски град Джераш и много други, които успяхме да посетим, са обект на друга тема. Но ако някога ви се отдаде възможност да посетите Йордания като туристи – не се колебайте. Струва си.

Йорданците, въпреки че са светски настроени, са изключително повлияни от религията и традициите си. В Европа сме забравили какво означава да живееш под знака на вярата. В Близкия изток обаче всичко се случва според правила и догми. Не става въпрос толкова за изпълнение на някакви ритуали, колкото за начин на мислене и възприятие към света.

Само един пример за това е тоталното им отричане на хомосексуалността. За тях да си гей не само не е нормално, законно и приемливо, а са неспособни да го възприемат. При опити за разговор на подобни теми възрастни мъже се изчервяват като ученички. Историята за хомосексуалността, разказана ми разпалено на развален английски, е следната. Навремето, хилядолетия назад, по тези земи живял прославен и богат мъж. Той бил владетел на цял град, бил добър човек, помагал на останалите, правил само благородни постъпки. Имал жени, деца и въобще – животът му бил пример за подражание. Един ден обаче се влюбил страстно в младо момче. Не успял да устои на страстта си и извършил грах, преспивайки с любовника си. Тогава Аллах се ядосал и за наказание унищожил не само владетеля, но и целия му град, заричайки повече на тази земя да не съществува нищо. Така се появило Мъртво море. Истории като тази има за всичко. Страната разполага с институт, който се занимава изцяло с това да тълкува различни въпроси от живота според нормите на Исляма. За добро или лошо тук всяко действие, постъпка и мисъл може да бъде обяснена и оправдана с религията, която има статут на наука за всичко.

Единственото в Йордания, което може да се мери донякъде по влияние с религията, е кралското семейство. Портрети на сегашния крал Абдула II, баща му и сина му има във всеки един дом и публично място. За йорданците кралят е свещен. Той има абсолютна власт. Въпреки това Абдула II е може би най-светският и прозападен монарх в Близкия изток. Той получава образованието си във Великобритания и се жени за еталона на женска мода и красота Рания, която е завършила американски университет и е работила в Apple. Гражданите на Йордания са повече от доволни от своя крал, неговите убеждения и начина, по който ръководи страната. Доколко наистина е адекватна и независима политиката на краля, е друг въпрос.

Изумителен обаче е и начинът, по който властта се справя с бежанците. Страната е с население от 6.5 млн. души, а според неофициални статистики – само бежанците от Палестина и Сирия са над 3 млн. Въпреки това, не и без помощта на западните държави, Йордания успява да се справи с проблема. По време на целия си престой в столицата и обикалянето из страната аз лично не видях нито един бежанец. Те живеят в специални лагери извън големите населени места, като се полагат максимални мерки за сигурност. В страната няма масов терористичен атентат от 2005 г. насам.

През целия си престой в Йордания само един път станах свидетел на тотално несъгласие с решение на краля и проявяване на откровена агресия от страна на йорданците. Това се случи при посещението ни в Мъртво море, намиращо се между Израел и Йордания. Докато лежахме на повърхността на езерото, реших да задам реторичен въпрос към йорданците, с които бях: „Това там е Израел, нали?“. Отговорът, който получих, беше – „Не, това там е Палестина. Окупираната Палестина. Палестина, която рано или късно отново ще бъде наша“.

На практика йорданците и палестинците са един и същ народ, затова е разбираема силната им съпричастност към случващото се. Оказа се обаче, че голяма част от гражданите са принципно несъгласни с мирния договор между държавите, сключен през 1994 г. Нещо повече – за тях Израел не съществува. Това е временно окупирана от най-смъртния и голям враг територия. По думи на местните хора, с които бях, рано или късно война отново ще има и всеки йордански мъж ще бъде готов да се бие и умре, за да спечели тази война.

Самите йорданци обаче са добронамерени, весели и гостоприемни хора. В определени моменти у тях се среща онази първична радост от живота, която в нашия континент се забелязва все по-рядко. За тях да отделят 15 минути, за да поговорят приятелски с някой случаен продавач, след като преди това още 15 са се пазарили ожесточено за цената на ябълките, е нещо нормално.Или пък това да извадят тарамбука в автобуса и да пеят в един глас за тяхното „хабиби“ в продължение на часове до пътя до дома. Хората тук се отнасяха с уважение и добронамереност към нас.

Разбира се, сблъсък на култури имаше. Пример за това е посещението в дома на един от участниците в проекта, по който бях. Там трябваше прави, с голи ръце и от една чиния, споделена с няколко души, да ядем традиционното им ястие „Мансиф“, което представлява телешко с ориз и много течен млечен сос. Участието в този процес буквално ни предизвика повдигане, но по-страшното в случая беше, че в тази къща мъжете и жените седят разделени и нямат право да се виждат.

Получи се така, че българските момичета бяха сложени под ключ и в течение на няколко часа нямаха право да излизат от стаята за жени. Такива неща обаче се прилагат само от най-консервативните членове на тамошното общество. Иронията в случая е, че човекът, в чийто дом се случи това, беше един най-белите и европейски изглеждащи, които срещнах в страната. Тази личност, в друга ситуация няколко дни по-късно, извика полиция, за да глоби един млад мъж, който имаше "наглостта" да целуне приятелката си на публично място. В същото време най-тъмнокожият и "типичен" арабин, когото тукашните "борци за расова чистота" веднага биха определили като „зъл джихадист“, беше най-модерният и прозападно настроен и заради него беше извикана полицията. Но това е друга история.

Много неща в Йордания ме изненадаха и разбиха на пух и прах голяма част от стереотипите и предразсъдъците ми – тези за агресията срещу другите религии и култури, за злонамереността на хората и т.н. Немалка част обаче останаха – половата и сексуалната нетолерантност, консервативността, ограниченото от догми мислене.

Когато обаче ядеш на една маса с някого, посетиш дома му, запознаеш се със семейството му, прекараш няколко дена в колата му, подаваш му от последната си цигара, разбираш, че някои неща си остават същите във всяка точка на света. Диалогът между културите, макар и труден, е повече от възможен. А искаме или не, рано или късно, всички ние ще трябва да го проведем.

Снимки: Димитър Панайотов