Сърцето на Япония в снимки (Част 4)

Пътешествието днес със Stas, ще продължи в  Аквариум Sumida, където ще видим най-големия аквариум в света. След това ще пътуваме с най-бързата железница и ще се качим на планината Коя, където ще отседнем в манастира Sekishoin...

 

Ето това е най-големият за момента в света аквариум, създаден от известния японски майстор по оформление на аквариуми Такаши Амано. Стилът, който той въвежда, се нарича „Natural aquarium”, в превод “естествен аквариум". Целта е създаденият подводен пейзаж да наподобява максимално естествена среда.

 

 

Един час е достатъчно време, за да успея набързо да разгледам почти всичко.

Огромни аквариуми с коралови рифове, биотопи на японските морета, различни видове медузи, пингвини и тюлени и доста други красиви и любопитни животни. Лаборатория показва каква е дейността и грижата по развъждане и поддържане на това биоразнообразие в изкуствена среда. Има и детска морска академия.

 

 

 

 

 

Излязох и се отправих към мястото на срещата. Нямаше никой. Явно още не бяха слезли от кулата и това бе добре дошло, за да се разходя наоколо и да направя някоя и друга вечерна снимка.

 

 

 

Входът за кулата и гледка към булеварда под нея.

 

 

 

Събрахме се и се отправихме обратно към гарата за една спирка до нашата станция. Може и да не е голямо разстоянието, но билетчето в едната посока си е 160 йени.

 

 

На път към хотела се отбихме да поснимаме отново най-стария будистки храм в Япония – Sensoji. Този път, за късмет, без да ни вали дъжд.

Минавам последователно през първата и втората порта, стигам до самия храм и накрая снимам и пагодата.

 

 

 

 

 

В стаята на хотела си стегнахме багажа за следващия ден, в който напускаме Токио. Ще се върнем отново, но след около седмица и в друг хотел, в различен квартал. Така че, сбогом "Асакуса", но довиждане Токио!

КОЯСАН

Този ден станахме малко по-рано от предишните. Искахме да хванем високоскоростния влак Шинкансен в 8:33 до Киото. Да, посоката е тази, но крайната ни цел за деня е един манастир в свещената планина за японските монаси-будисти – Коясан. Пътуването е малко сложно – Шинкансен до Киото, оттам влак до Централната гара на Осака, оттам – друг влак до гара Шин Имамия за свръзка с трети влак за планинския регион и накрая – въжена линия до върха на планината Коя. За финал, с автобус стигаме от гарата на Коясан до манастир, в който ще спим.

Ето ни на гарата в Токио в очакване на избрания влак до Киото. Още от сутринта си е за къс ръкав. А може би куфарите са ни загряли...

 

 

Атракцията, разбира се, е свръхбързият японски влак "Шинкансен". Пуснат за пръв път през 1964 г., той се е движел с максимална скорост от 220 км/ч. Съвременният му вариант развива вече до 300 км/ч. Заради големите разходи по изграждането и експлоатацията му, от самото начало през 1987 г., компанията-собственик JR (Японски железници) фалира. Това води до приватизацията ù.

 

 

Това е най-бързият и най-сигурен сухоземен транспорт в Япония. До ден-днешен няма нито един регистриран инцидент с тези влакове. Японската точност и тук си казва думата – средното закъснение на влаковете е 6 секунди. Линията Токио – Киото, по която пътуваме, е най-натоварената в света. По нея годишно минават 151 млн. пътници. За удобството е излишно да разказвам. Перфектни са!

Нашата карта за японските железници не включва пътуване с малко по-бързия вариант на влаковете "Шинкансен", но и това, което ни се полага, е перфектно. Благодарение на Марто и Митко имам снимки на различните модели, които аз пропуснах да запечатам, неизвестно защо.

 

 

Вътре влаковете са по-комфортни от самолет. Настянаваме се като си търсим място за куфарите – не е предвидено пътниците да носят много багаж.

 

 

Като казвам по-комфортни, може да се види, че разстоянието между седалките е много приятно голямо. Японците имат навика да подремват във влаковете, а тук това става удобно.

Около 100 км след Токио минаваме покрай планината Фуджи и групата ни в захлас се залепва на прозорците. Аз, разбира се, не успявам да снимам, защото съм на срещуположния прозорец. Оставам малко разочарован, че снежната шапка на върха я няма, но явно през октомври е така.

Отбелязвам за всички присъстващи, че по време на пътуването със "Шинкансен" сме достигнали максимална скорост 270 км/ч, засечено с GPS-а. Така разстояние от 520 км изминаваме за около 2 часа и 20 минути.

 

 

Стигаме гарата в Киото, намираме си багажна служба и си оставяме куфарите на гардероб, като с нас взимаме по една раничка за една нощувка в планината. Тия от гардероба не се шегуват! Взимат по 410 йени (8 лв.) на куфар на ден, независимо дали е голям или малък.

Използваме момента да си вземем по нещо за хапване. Удачни са кутиите със суши, които продават на входа на ресторантите, защото можем да ги изядем в следващия влак. На цена от около 600-800 йени човек може да си вземе порция, която спокойно би нахранила един нормален японец.

 

 

Оказа се, че следващият влак не е чак толкова удобен за хранене поради липса на масички, но някак си на колене се справих.

 

 

След смяна на няколко влака – от Киото до Осака, до връзката с влака за Коясан на гара Шин Имамия и самият влак до Коясан, стигаме до въжената линия, която сама по себе си представлява атракция. Прилича много на въжената линия, с която съм се качвал до връх Виктория в Хонг Конг.

 

 

Наклонът, по изчисления на Митко, бе около 30 градуса. Изглеждаше обаче по-стръмно.

 

 

 

Добре дошли на върха на планината Коя! Добре, че е Марто да ни снима. Излизаме от станцията на железницата и първото нещо, което виждам, е голяма червена скала.

 

 

Ходенето пеш от гарата до градчето и манастирите, в които отсядат туристи, е забранено, а няма и тротоар. Длъжни сме да вземем автобус. Природата наоколо е много красива, а планините стръмни. Пътят от гарата до манастира е осеян със завойчета и участъци с трудно разминаване. Слава богу не беше дълъг и след около 20 минути стигаме до портата на нашия манастир.

 

 

 

В 15:30 се настанихме в хотелската част на манастир Sekishoin. Всъщност, в района има 117 манастира. Доста от тях са построили крила за отдаване на стаи под наем за гости. Цените са доста по-високи от обикновен хотел. Условията – малко странни и атрактивни. Имаме включена закуска и вечеря. Порядките са определени от монасите и още на входа си събуваме обувките.

Посрещат ни с японски чай и бисквитка и ни събират паспортите за регистрация.

 

 

В целия манастир се ходи бос, спи се на пода, а тоалетните са общи на етажа. На партера има баня с минерална вода, която японците наричат онсен.

 

 

 

 

 

Хотелчето-манастир е чисто и приятно, а атмосферата неповторима. Всяка стая разполага с тераса с изглед към красива японска градина.

 

 

 

Вратите не се заключват, въпреки че ни дадоха ключове. Никой нищо не пипа, а и за какво ли! То това май важи за цяла Япония.

 

 

Като погледнах вратата, си казах, че и да се заключва, е все тая, така че ключът остана вътре в стаята. В края на коридора има тоалетна, но за къпане – само в онсен-а. Има си обаче място за приказки с много интересни столчета във формата на слон.

 

 

Тъй като вечерята е рано-рано – в 17:30, бързаме да излезем и да се разходим до мавзолея Okunoin Gobyo.

 

 

Понеже не навсякъде може да се пуши – ето на това място, точно над рекичката е разрешено:

 

 

Малко след тръгването пеша от хотела, стигаме до мост над реката, след който започва будистко гробище – едно от най-големите с над 200 000 будистки паметни плочи.

 

 

Типично за подобно място огромни кедрови дървета пазят сянка на почиващите.

 

 

 

 

Отляво, в една постройка имаше поставен камък. Този, който може да бръкне вътре и да го вдигне с една ръка, за да го постави на нещо като стъпало, то той е с чиста съвест.

 

 

Не беше много честно, защото излиза, че мъжете по-често са праведни, защото са по-силни. Но нали на безгрешните Буда им помага...

Отдясно имаше наредени статуи на разни божества най-вероятно. Не разбрах защо, но хората взимаха изворна вода и ги поливаха, все едно ги къпят.

 

 

По алеята през друг мост достигаме до мавзолея на Кобо Дайши.

 

 

 

Монахът Кукай с титла Кобо Дайши (774 – 835 г.) е учил в Китай и пренесъл учението на тантристкия будизъм в Япония. Той е основал в Киото училища и университет. В планината Коя е установил център на тантристкия будизъм, основавайки школата Шингон. И досега шингонските будисти считат, че той не е умрял, а се е пренесъл в нирвана. Затова всеки ден му носят храна. Въобще, гробищата може да ни изглеждат мрачни, но за шингонските последователи те са просто дом на пренеслите се някъде другаде техни събратя. Типично за тази школа е, че според тях всичко съществуващо е одухотворено, а човек може да стане Буда чрез тантристки практики.

На касата на мавзолея ме предупредиха да не снимам. Специално една жена излезе и ме помоли.

 

 

Ето още една снимка от Марто, на която се вижда осветлението на мавзолея.

 

 

Тръгваме обратно по друга алея. Времето за вечеря наближава и не е редно да закъсняваме.

 

 

 

Толкова се надявах да хвана красиви есенни пейзажи в Япония. Оказа се, че сме подранили – някъде към края на месеца се очакват пъстрите тонове да завладеят гората. И все пак тук таме се виждат първите цветни дървета.

 

 

Излизаме на улицата, а там ни чака един Smart. Подобен модел не съм срещал другаде.

 

 

И едно малко кафене, страдащо от пълна липса на посетители в този час.

 

 

Върнахме се за вечеря навреме и бяхме изненадани. Типично японска кухня със странните ù вкусове и разнообразие от ястия. Седнали по земята, хапнахме кой каквото можа. Аз си изядох почти всичко.

 

 

 

Понеже в порцията нямаше ориз, помолихме да ни дадат.

 

 

Едно младо момче донесе цяла купа. Като си дадеш празната купичка, ти я връща отново пълна.

 

 

След вечеря се разходихме до центъра на градчето. Вниманието ни привлече красиво осветеният комплекс Данджо Гаран – храмът Кондо и пагодата Компон Дайто, построени от Кобо Дайши.

 

 

 

 

На връщане към хотела, в магазин за сувенири, бях силно впечатлен от цената на едни ръчно изработени дървени фигурки.

 

 

2 898 000 йени е ни повече, ни по-малко, ами точно 28 980 евро или по текущия курс на йената към лева – 56 887 лв. Седях, чудих се, повиках и останалите от групата. Хлъцнахме и продължихме.

Прибрахме се в хотела, а аз крадешком снимах помещението, в което се провеждат молитвите. По принцип е забранено да се снима.

 

 

Тъй като се прибрахме за да поспим, време е да кажа малко повече за стаите, в които ни настаниха. Ще повторя, че в помещенията на манастира не се влиза с обувки и поради това всичко е идеално чисто. Подовите настилки наричат татами. Типично за Япония – леглата бяха на пода и това не беше проблем. Имаше топла постелка, топъл юрган и твърда възглавница напълнена с натрошени черупки от вишни или череши. На който му е студено – разполага с втори юрган. В стаите няма тоалетна, но има мивка. Също така разполагаме с телевизор. Има едно електрическо одеяло за подгряване на краката, ако ни стане студено. Вратите са плъзгащи и както споменах вече, няма обичай да се заключват. За всеки има и юката – японска домашна дреха, подобна на кимоно, но в опростен вид.

Останахме много доволни от преживяването и в отлично настроение си легнахме по-рано, защото животът в Коясан започва рано, при изгрев слънце.

КОЯСАН

Сутринта трябваше да се събудим доста рано. В 6:15 по звуковата уредба в манастира обявиха началото на сутрешната служба, на която искахме да присъстваме. Може да се каже, че от молитвите на японски не разбрах нищичко и с облекчение дочаках момента за закуска в 7:00 часа.

Ето ни... Калина, Мадлен, Камен, Нели, Марто и някакъв "навлек".

 

 

Монасите не ни бяха разделили, така че „навлеците” бяха повечко. Закусихме заедно в компанията на млади японци.

 

 

На моменти ни бяха полезни, защото някои неща от сервираните ми бяха с неясно предназначение. Например пликчето със зелени листа от водорасли. Гледайки „навлеците” се ориентирах, че се ядат с ориза.

 

 

 

Ще продължа разказа си за Коясан, въпреки че вече сме втори ден на това място. Очакват ни красиви гледки от свещената планина. Започвам с градината на Секишоин сутрин.

 

 

След това се събираме и тръгваме по главната улица в посока комплекса, който снимахме вечерта. Имахме късмет и с чудесно време за разходки и снимки.

 

 

Все още сме в района на нашия манастир Секишоин.

 

 

Рано е, но и по-късно да беше – в това градче цари спокойствие и ред!

 

 

Минаваме покрай кулата на Конгобуджи – главният храм тук.

 

 

Продължаваме по алея през нещо като парк. Тя води до комплекса Данджо Гаран, който видяхме снощи само на тъмно.

 

 

 

Най-забележимата постройка в комплекса Гаран е пагодата Дайто – символ на идеалите на шингонския будизъм, построена от Кобо Дайши. Стилът поразително напомня китайските храмове.

 

 

В съседство се намира Кондо – също построена от Кобо Дайши постройка, в която са се провеждали различни ритуали и церемонии.

 

 

 

Зад Кондо са разположени няколко постройки...

 

 

Но едната от тях се счита, че е най-изящната в Коясан. Това е Миедо – преведено от японски „Зала на многоуважаемия портрет”. Тук се съхранява нарисуван от третия син на император Хейзей портрет на монаха Кукай с титла Кобо Дайши.

 

 

В непосредствена близост традиционно е направена красива градина с езеро – Езерото на лотуса.

 

 

А рибите, широкоразпространените в Япония кои, имаха усти с диаметър около 5 см! Истински хищници.

 

 

Време е да се върнем обратно и да посетим най-голямата забележителност на планината Коя и градчето Коясан – Конгобуджи.

Искам да отбележа, че Конгобуджи се счита за главен храм на шингонския будизъм в Япония и като такъв, той е център на повече от 4000 храма в цяла Япония. Тъй като всеки храм има своя прилежаща територия, то се счита, че планината Коя е част от Конгобуджи. Главната зала за церемонии вече видяхме – Кондо. Пагодата, построена от Кобо Дайши – също.

Този храм обаче е построен по-късно. На това място е живял първият последовател на Кобо и първият храм е бил построен през 1131 г.

Многократно разрушавани, на това място са издигани няколко храма с различни имена. Сегашният е от 1863 г. и е получил името Конгобуджи през 1868 г.

Вратата, през която се влиза, е най-старата постройка в комплекса. Направена е през 1593 г. и е украсена с дърворезби.

 

 

 

Минавайки през нея, пред нас се открива самият Конгобуджи! Съставен е от няколко постройки и зали с различно предназначение.

 

 

 

Две кули пазят входа.

 

 

Влизайки в храма още в началото попадаме на отрязък от огромен дънер. Не разбрах дали има някакво особено значение, но диаметърът е около 2 метра!

 

 

И понеже пак е забранено снимането, ще покажа само Охирома – главната зала на храма, служеща за провеждане на важни церемонии. Забележителни са рисунките по плъзгащите врати. Мисля, че точно заради тях не дават да се снима, въпреки че ако не се използва светкавица, проблем не виждам.

 

 

Обходът на Конгобуджи е по посока на указателни стрелки и минаваме покрай една малка каменна градина.

 

 

След нея влизаме в стаята за чайна церемония. На входа ни дават по купичка чай с бисквитки, които не стигнаха за всички.

 

 

 

Един монах четеше нещо на японски, публиката слушаше внимателно и от време на време всички се смееха... Ние гледахме като телета. В крайна сметка си направихме една обща снимка, изпихме си чая и продължихме нататък из комплекса.

 

От ляво надясно: Мартин, Калина, зад нея наднича Камен, Митко, Радослава (Руди), Станислав (Стас), Нели, Емо, Мадлен и Радослав (Руди). На маскирания му забравих името.

Следващата каменна градина се казва Банрютей и е най-голямата в Япония, с площ от 2349 кв.м.

 

 

 

Дизайнът се състои от два каменни дракона, изплуващи от морето от облаци, за да предпазват Окуден – сложна за дефиниране дума, но мисля, че се свързва с вътрешната сила и излъчване. Драконите са направени от 140 гранитни блока, донесени от Шикоку, родното място на Кобо Дайши. Белият пясък е от Киото, също дълбоко свързано с монаха място.

 

 

Още едно красиво изрисувано вътрешно помещение, което успях да снимам без светкавица и без да ми направят забележка.

 

 

Наистина, преградите са си направо произведения на изкуството!

Преди да излезем, минахме през кухнята.

 

 

Няколко неща я правят забележителна. Тук има голям дървен резервоар за свежа изворна вода, стари печки, които се използват и до днес, интересни методи за подредба на аксесоарите по стените и таваните. Има и впечатляващо големи казани за готвене на ориз с капацитет 98 кг всеки, достатъчно количество за около 2000 души. Над уредите има и малък олтар на бога на кухнята.

С това приключихме обиколката на храма и се ориентираме към изхода.

За времето, което ни остава до напускане на манастира, решаваме всеки самостоятелно да се разходи по улиците на Коясан.

Всеки един от 117-те манастира си има собствен храм, пряко свързан и подчинен на Конгобуджи.

 

 

Ето така изглеждат по-големите манастири в Коясан и по-специално тези, разположени покрай главната улица на път към нашия.

 

 

 

 

Бях заинтригуван още от предния ден от една поредица от шинтоистки врати (тории), които забелязах близо до нашия манастир. Сега беше момента да ги проуча!

 

 

Останах малко разочарован – оказа се, че водят до скромен шинтоистки параклис на около 200 м встрани от главното шосе. Това малко местенце е единственото изключение от шингонския будизъм в Коясан, което намерих.

 

 

Наближихме нашия Секишоин, който през деня изглежда не по-зле от всички видени досега, даже бих казал, че градините му са по-красиви.

 

 

И като стана дума за градината, се сетих, че не съм слизал в нея. Преди да освободим стаите, си позволих да я разгледам подробно.

 

 

 

Както във всяко от другите японски езерца, и тук имаше огромни риби кои. Като започнем от напълно безличния сиво-черен цвят, вероятно близък до естествения, рибите се срещат и в бели, червени, шарени и даже златни окраски.

 

 

Е, желания не изпълняват, но за тигана са си супер – едва ли са по-малки от 2 кг всяка. Японците не ги закачат и затова като се приближих до брега на езерцето, рибите почти излязоха от него в очакване на храна. Атракция!

На изпроводяк кандардисваме главния монах да се снима с нас. Той не отказа, въпреки че не са големи привърженици на фотографията.

 

 

В 10:50 взимаме автобус към гарата и след около 20 минути стигнахме при въжената линия на Коясан.

 

 

Слизаме по същия атрактивен начин, по който се качихме. Единственият влак, който седеше на перона, беше един панорамен Zoom Train, с който явно туристите разглеждат красивата природа по пътя.

 

 

 

Даже седалките са подредени като за гледане на кино. Чудесно, но се оказа, че това не е този, който ни трябва. По някаква непонятна причина влакът, който трябваше да вземем, го нямаше. Невероятно, но факт!

Персоналът ни каза, че сме го изпуснали, въпреки, че бяхме там поне 5 минути преди обявения час за тръгване.

Явно, понякога и в Япония се случват засечки. За нас това беше като студен душ. Мартин веднага се ориентира и взехме друг към Хашимото, след това още един до Шин Имамия и накрая трети – към Нара.

 

Какво видяхме в Нара ще научите от следващата част...

 

*      *      *