Ген. Марченко - спасителят на Миколаив: Дай Боже Залужни да се кандидатира за президент

продължава от стр. 1 

Янина Соколова: Можете ли да изброите подразделенията, които направиха това? Нека знаем героите.

Ген. Марченко: Подразделение на 79-а бригада, подразделение на 137-и батальон, подразделение на 59-а, която се върна от Херсон и войните останаха при нас, подразделение на 28-а, подразделение на 36-а бригада на морската пехота, които станаха тук, моряци, които останаха тук. За съжаление, тук, в Миколаив, нямаше нито една бригада в пълен състав. Тук имаше част от 79-а, част от 36-а, военкомати, обучителен център и някак трябваше да ги организираме, при това да създадем сили за териториална отбрана. Там патрулни полицаи отбиваха врага на летището на ниво щурмови подразделения. Всичко това го правеха обикновени хора. За мен беше огромна чест, че имах възможност да бъда в нашия Миколаив и да бъда заедно с тези хора. Областната военна администрация вършеше своята част от работата, кметът на града вършеше своята част, полицаите своята, тоест, ние мобилизирахме здрав механизъм, при който всички части се ротираха и благодарение на това прогонихме от града просто нереално количество войска. Аз като военен разбирам, че в книгите пише, че можеш да пробиеш всяка отбрана, ако три пъти превъзхождаш по сила. А тук, разбирате ли, бяхме в съотношение 1 към 12. В нито една книжка за военна тактика не го пише това, в нито една история не се е случвало. И градът получи званието „герой“ със своята работа, със своята кръв, със своята пот.

Емоциите и сега просто преливат.

Определихме къде ще бъдат окопите, разпределихме местата кой от коя страна ще отбранява. И веднага дойдоха хора с лопати и заедно с войниците започнаха да копаят окопи. Тъкмо влязоха войниците в окопите, дойдоха доброволци, които им донесоха храна. Тъкмо заваля дъжд, прибягаха момичета с чорапи, с дрехи, с якета, да не стоят мокри нашите войници. Момичета, деца, момчета носиха чували с пясък. За четири часа градът беше целият в тях. Когато разбрахме, че градът практически е под обсада, знаех, че ако щурмуват, първо ще спрат електромрежата, напълно ще отрежат мобилните комуникации. При нас цялата война беше по мобилна връзка. Ако бяха прекъснали връзката, въпреки че при нас имаше подготвени хора, които знаеха какво да правят, то те нямаше да разберат в каква страна трябва да бягаме.

Подготвените групи не стигаха, за да покрият плътно целия град. Затова беше пусната заповед на кръстовищата да направим така, когато някой види танк, да запалва огън. Това е стълб черен дим през деня, а през нощта е светлина. Така подготвените групи ще разбират къде трябва да отиват и да изпълнят своите задачи. Питали са ме дали мога да повторя това. Не, не мога, не зная как това се случи. Това беше чудо.

Янина Соколова: Г-н генерал, Вие имате звание Герой на Украйна, както и самият Миколаив. Благодаря Ви много, заслужено е.

Ген. Марченко: Нямам звание Герой на Украйна. Зная, че депутатите са подкрепили предложението на Роман Костенко, 272-ма са го подкрепили.

Янина Соколова: Г-н генерал, ще го имате. Ние знаем, че това ще стане.

Ген. Марченко: Да ви кажа честно, званието не ми трябва. Това, че ще ми дадат някаква значка и аз ще ходя с нея… Предлагам ви, когато дойдете в Миколаив, да се поразходим из града. Аз не мога да мина, без да дойдат към мен, да ме прегърнат, да ми благодарят. Да не мислите, че някакво звание или някаква значка може да означава повече?

Янина Соколова: Разбира се, че не. Това е най-голямата награда. Искам с няколко думи да обсъдим статията във Вашингтон пост, в която се казва, че сега Украйна влиза в новата година в по-лошо състояние спрямо предишната. Ако сравним колко е украинската войска, запасите от оръжие привършват. Западното общество е повече разделено относно даването в бъдеще на помощ за Киев. Затова, според мнението на този анализатор, Украйна трябва да преосмисли своята теория за победа. Може ли да има мирни преговори, при изгодни за Украйна условия, за да свърши така войната. Руската федерация има дългосрочно преимущество в жива сила. САЩ трябва да преосмислят своето виждане за победа в тази война, да го направят по-реалистично. Какво щяхте сега да кажете, ако имахте разговор и с представители на Пентагона, и с висшето командване, не толкова политическото, а военното, на нашите съюзници, какви ще са вашите тези с оглед на това, което прочетох? Какво щяхте да им кажете?

Ген. Марченко: Вижте, на нас не ни трябва да преосмисляме по отношение на помощта на други страни към нашата държава. Защото, разбирате, че руската войска понася тежки загуби, но и ние понасяме загуби, и то не малки. И за загубите ще ви кажа, че много бойци от 14-а година вече ги няма или са ранени. Затова ние обновяваме своите сили, но разбирате, че да вземете човек, да го научите, да направите така, че да усеща боя и придобие възможности да върви напред, трябва определено време, което, за съжаление, нямаме. Затова единственото, което трябва да гледаме, е минимално използване на личния състав и максимално използване на артилерия, високоточно оръжие, далекобойни ракети, разбира се, ПВО и самолети. Това трябва да гледаме, но разбирате, че не зависи от Украйна, а от нашите партньори.

Янина Соколова: В статията на Залужни имаше стъпки за това как да се постигне победата по военен начин. Ако ви питат, освен това, което казахте, какви ще бъдат стъпките до победата, които сега са крайно необходими на Украйна? Кажете какво не достига на войската в този момент?

Ген. Марченко: Много не достига ПВО, това е първото, което ни е нужно. Второ, не ни достигат самолети, защото всяка настъпателна операция трябва да е съпроводена с подкрепа от въздуха. На нас не ни достига високоточно оръжие, не ни достигат снаряди. Идеята е да отслабим техните логистични възможности. Да, на нас ни е тежко, но ние го правим и ще продължаваме да го правим. Има определени основни неща, които трябва да се случат. Не можем да планираме правилно и ефективно настъпление, ако нямаме основни елементи, а именно подкрепа от въздуха – това е артилерия, отговорна за това да направи прикритие за придвижване на нашата войска. Има основи, без които всяко настъпление ще се препъне, ще бъде не такова, каквото ни се е искало. Затова разчитаме на тази помощ, която са ни обещали, но за съжаление, не ни дават така, както ни се иска.

Янина Соколова: Мислите ли, че може да дойде момент… Да кажем, че следващата година има избори в САЩ. И сега има заявления от Унгария, от Словакия, в началото говориха, че всичко ще блокират, сега в Словакия има известно отпускане… Но ако останем сами с нашата техника и европейците ни дават по нещо, ако Тръмп например победи и тогава възникне въпросът как в бъдеще да воюваме. Вие мислили ли сте за това? Има много разговори за преминаването на държавата на военни релси. Как според Вашите наблюдения това се случва? Изобщо случва ли се?

Ген. Марченко: Вижте, за това трябва да мислят ръководителите на държавата. И аз мисля и разбирам, че рано или късно тази подкрепа, която ни се дава и ни се е давала, ще свърши. Защото страните също се изтощават и не може постоянно, безкрайно да дават на нас. Затова сега е време да преосмислим как можем да воюваме независимо от нашите партньори.

Янина Соколова: Това възможно ли е?

Ген. Марченко: Разбира се, че е възможно. Ние можем да правим ракети, можем да правим други оръжия. Затова, възможно е, да. Не е лесно да се направи, но трябва отсега да мислим за това какво ще правим утре. А утре идва много бързо, за съжаление.

Янина Соколова: Г-н генерал, ще ви попитам във връзка с вашето изказване за края на войната. Вие сте казали, че ок, войната ще свърши, после ще бъде още по-трудно. Цитирам: „После ще има мир. Всяка война завършва с мир. Но това ще бъдат най-трудните времена за нашата страна. Ние ще трябва да възстановим много, трябва да се подготвим за това, че ще се върнат военните, в това число и ранените, още от сега трябва да мислим как да ги интегрираме, как да ги обезпечим с жилище, как да им помогнем“. Аз, когато се срещам с военни, които сега са в болница тук, в Киев, те не толкова се притесняват за загубеното здраве, те се притесняват какво ще бъде с тях в бъдеще. Защото във войската няма да отидат, къде да се реализират сега, не разбират. Вие срещали ли сте този проблем? Тези от Вашите побратими, които са останали инвалиди или ветерани, в този момент какво правят? Това между другото е една от най-разпространените причини, поради които хората не искат да воюват. Защото се страхуват да останат инвалиди и като следствие от това се страхуват, че ще бъдат изхвърлени от живота, не само от войската.

Ген. Марченко: Не просто се срещам с това. За съжаление, към мен много често се обръщат с такива обстоятелства: човекът е ранен, има големи проблеми със здравето, когато отиде във военна болница, му казват, че вече не е военен. Ако отиде в болница за ветерани – там няма място. Но слава Богу, има доброволци, към които се обръщам. Те вземат този човек и не зная по какви начини, но успяват да го лекуват. Плюс това, аз имам познати бизнесмени, които периодично ми се обаждат и казват: „Дай някой ранен, някой без крайници, ние ще финансираме лечението и протезирането“. Но не трябва за този проблем да се мисли в частни случаи. Трябва да има държавна програма за защита, за социализация след войната. Трябва да има такива много мощни програми, финансирането им да започне сега. Защото, когато свърши войната, ще бъдем като разбито корито, няма да знаем какво да правим и къде да бягаме. Защото това ще бъде масово.

продължава на стр. 3 

Следете новините ни в GoogleNews