Тръгваме с кола от Киев сутринта. В централната част на Украйна всичко е малко или много нормално и спокойно. Както и в Одеса. Летят ракети и дронове, има жертви, има разрушения, но в малки мащаби.

Колкото повече се приближаваме към фронта, толкова повече стават разрушенията. Когато влизаме в Донецка област, картините стават потресаващи. Природата там е много красива. А разрушенията са ужасни. Пътувахме през села и градчета, през които е минал фронтът, т.е. били са окупирани и после освободени.

Пътувайки, гледаш къщите, училищата, магазините, детските площадки… дори църквите са пострадали от бомбардировките. Мостовете са разрушени. Тук таме се виждат хора, които или не са имали къде да отидат, или толкова обичат родното си място, че са се върнали там. Картината е като от филм на ужасите – само че в реално време, с живи хора. Хора, които живеят в разрушенията. Къщи, от които не е останало почти нищо, освен спомена за това, че някога там е имало живот. Къщи, врати, дувари с дупки от куршуми. Колкото по-близо до линията на фронта се отива, толкова по-малко цивилни се виждат. Автомобилите са предимно военни. Блокпостовете са по-начесто. Вместо тирове, виждаш танкове и друга военна техника.

Късният следобед пристигаме на местоназначението. Запознавам се с прес-офицера на Азов. Записвам интервю с Евген Чуднецов „Чудик“ – офицер, медик, защитник на Мариупол, два пъти преживял руски плен, отново върнал се в строя.

След това отиваме на мястото, където живеят част от Азовците. Там нощувам. Особено съм изненадана, че там срещам театрален режисьор – Олександр Лаптий. Говорим много за театъра, за това какво се поставя у нас и тук, по кои школи се учи. За значението на изкуството дори и по времето на война. Както каза той: „Всичко е временно, дори и войната, а изкуството е вечно“.

При всички Азовци, с които общувах, се усещаше горчивина при разговорите за победата. Всеки прави всичко по силите си. Но хората, които са там, на фронта, воюват между две и 10 години. (Войната започва през 2014-та, през 2022 г. започва пълномащабното нахлуване на Русия). Загубили са много побратими и най-добре от всички знаят каква ще е цената на тази справедлива победа. Та на фронта победата не се свързва с щастие, а по-скоро със скръб.

Колкото и странно да изглежда, там се спи много спокойно. Много по-спокойно, отколкото в Одеса през последните седмици. Самият факт, че си сред професионални военни, които знаят какво правят, е много успокояващ. Както каза един от тях:

 „По време на война най-сигурното място е близо до фронта, защото си заобиколен от хора, които веднага могат да ти окажат помощ, ако нещо се случи.“

Всички реално са като семейство. Имам възможност да общувам с доста Азовци. Говорим и заруската пропаганда за Азов, която се разпространява много и в България. Смеят се много на някои тези, които тук се лансират. Но истината е, че тази пропаганда много вреди на едно от най-подготвените подразделения на украинската армия. Което е много тъжно, защото хората си правят изводи за Азовците от нещо прочетено някъде. Дори не си правят труда да потърсят информация от първоизточника, да изгледат или прочетат интервюта, за да разберат как разсъждават тези хора.

Някои от любопитните неща там са например, че не можеш да ходиш, където си поискаш. Защото все още има мини. Алкохолът е забранен напълно, включително лекият. Навсякъде има гилзи, различни калибри. Следи от боевете, които са водени за освобождаването на мястото. Там са си създали максимално удобни, домашни условия. Бях гледала много клипове и репортажи и от окопите. А не се бях замисляла какво има непосредствено зад тези окопи. Там има живот, почти като нашия цивилен. Живот, в който също има както тъжни моменти, така и ежедневни, а даже понякога и весели.