Д-р Зия Мерал: Реквием за моята ''Света София''

Д-р Зия Мерал е старши сътрудник в Центъра за Исторически анализи и изследване на конфликти, както и старши член на Кралския институт за обединени услуги. Неговите изследвания са фокусирани върху отбраната и сигурността, както и върху проблемите на Турция и Близкия Изток. Той разказва защо решението на Турция да превърне "Света София" в джамия го е разтърсило лично.

Аз не съм Орхан Памук (турски писател бел. ред.). Живял съм в три различни града, които повлияха дълбоко на живота ми: Измир, Манила и Лондон. Пътувал съм из целия свят и не изпитвам носталгия за нито един минал момент, град, пейзаж или сграда, която по някакъв начин е запазила частица от мен или моята история.

Въпреки това няколко места на земята ми дадоха представа за нещата, които вдъхват смисъл на моят живот - "Света София" е едно от тях. Затова решението на турското правителство да смени статута ѝ успя да ме разтърси лично.

Не, не става въпрос за политиката, която е фундаментална част от историята, от нейното изграждане и използване през вековете. Статутът отразява преминаването на ранното християнство от религия на социално и политически изключените последователи на Христос към наследници на империи, временна власт и религиозен национализъм.

Тя се развива и приема нова политическа символика и религиозна формация през вековете в ръцете на различни завоеватели - както християни, така и мюсюлмани. "Света София" винаги е била и политическо, и религиозно пространство, като границата между двете, често се размива.

Не, не става въпрос за великолепния ѝ купол, със съществуването на толкова много други катедрали и свещенни места, които биха надминали "Света София" с техните тънкости, икони, зидарии и архитектурни техники.

Става въпрос за това как тя обединява две различни цивилизации, как тя успя да повлияе на мен - човек с мюсюлмански и християнски корени: светът на исляма и светът на християнството. Арабски стенописи и икони на една и съща стена. Серафимите покриват лицето и краката си, докато аз и хора като мен стоим уязвими в присъствието на 1500-годишна история, казвайки точно като пророк Исая: "Горко ми!".

Сграда, в която Бог чува молитви в безброй езици и форми. И в тази уязвимост осъзнаваш как всички безполезни човешки търсения достигат тяхната най-заслужена забрава: поколения идват и си отиват, императори, могъщи армии и владетели, всеки със собствено обещание за величие, изчезват в миналото. Но "Света София" остава, обременена с техните белези.

Това е палимпсест - написан, изтрит, пренаписан. Той улавя историята на Истанбул повече от която и да е друга сграда, и съвременните небостъргачи, които сега красят нейния силует. Векове история се стопяват в един единствен текст за четене, гледане и докосване. Неговото чудо е оцеляването му, с всичките му несъвършенства, разбъркани допълнения и обезобразени скъпоценности.

Никога не съм харесвал "Света София" като музей. Никога не съм харесвал забързаните маси от туристи на големи групи да я изпълват, преди да тръгнат да пазаруват в „Гранд Базар“.

Винаги съм я възприемал за свещена земя. Такава каквато може да обедини християни и мюсюлмани да се молят заедно - не чрез синкретичното топене на различия или традиции, а като различни светове, приравнени под древен купол. Мечтаех за това като противоотрова на въображаемата теза за „сблъсък на цивилизациите“, която за съжаление издържа, без значение колко разумни умове продължават да казват: „това е мит, ние не сме длъжни да се сблъскаме. Ние можем да живеем, да се молим и да вярваме заедно.

Разбрах защо турските религиозни националисти и ислямисти, в крайна сметка, превръщат „Света София“ в обединителен пункт след десетилетия на рязък отказ от използването му като джамия. Бях също толкова критичен като тях по отношение на проблемните политики, произтичащи от лаицитната визия, прилагана от предишните елити в Турция. Но след две десетилетия на власт и толкова други належащи проблеми, които чакат своето решение, разказите за отказ от употребата на „Света София“ като джамия не звучат на място.

Разбрах защо турските опозиционни партии не се интересуват от този факт и защо същевременно водеща опозиционна фигура подкрепи инициативата. Това е деликатна тема за турската война на култури без действителни последствия за избирателите на опозиционни партии - по-добре да не се задълбаваме.

Разбрах: това ще има вътрешнополитически ползи за управляващата партия и ще отговори на дълбоко задържаните очаквания на една част от Турция. Това обаче ще има и отрицателно въздействие върху имиджа на страната, туризма, ангажираността с християнското мнозинство точно когато отношенията с Европа и Северна Америка са най-несигурни.

Има също толкова много неща, които не разбирам и не споделям: как толкова малко реакции изглежда са предизвикани от опасенията за изчезващото християнско наследство - настояще и бъдеще в Турция. Те често се натъкват на „още един пример“, за да докажат каквото и да е оплакване от обичайните кохорти срещу Турция, Ердоган, Исляма или мюсюлманите. Те се нахъсват, организират кампании, публикуват смели изявления и призовават всички да осъждат, наказват и реагират. През това време християните в Турция изглеждат объркани, мълчаливи, притеснени и безгласни.

Виждали сме го и преди: чуждестранните защитници на религиозна свобода оставят следа от сериозни дългосрочни щети, докато водят кампании по други въпроси. Може да помогне за попълването на организационни бюлетини с разкази за живота на няколко хиляди мили. Но често не е ясно дали застъпничеството им е помогнало на някого, както те твърдят, или дали влошава нещата за местните църкви в дългосрочен план.

Видяхме същия модел, приложим към страданията на християните в Турция и Близкия изток, през последните 100 години: той се взима винаги, когато отговаря на програмата на някой друг (както в региона, така и в чужбина), но само оставя християните по-изолирани и уязвими от преди. И когато проблемите на дневен ред продължат, християните са забравени и оставени сами да се справят.

С много от приятелите си, с които споделяме една съдба и родна земя, чувствата ни не представляват ярост срещу мюсюлманите или исляма, или Ердоган, или Турция. По-скоро усещаме тъга, загуба, тиха молитва и мълчаливи сълзи. Не защото някой някога е имал амбицията да поддържа църковна служба там, предмети на молещи се мюсюлмани или стремеж да бъде джамия отново, както е било стотици години. Не само заради триумфализма, който следва вътрешнополитическите програми, които в крайна сметка са представени като „извънземни в земите“, които те наричат дом от 2000 години. Но защото две десетилетия земята, която е имала основополагаща роля за появата на християнството, ще загуби повечето доказателства за него, освен няколко празни сгради тук-там, пълни с бързащи туристи и водачи, съставящи каквато и да е история в този ден.

Църквата с главно „Ц“ не е сграда. За християнина най-славната катедрала е където и когато двама или трима се съберат в Негова чест. Църквата не е обвързана с времето и мястото, а разгръща две хиляди години история. Църковните сгради се създават и се рушат, а всъщност много в Европа са празни, разлагащи се, превърнати в апартаменти. Истинската трагедия, пренебрегната в яростта над „Света София“, от безброй хора с техните собствени виждания, е общност, която вече изчезва бавно, но все още основана и подплътена от вечна надежда.

Що се отнася до "Света София", или сега Аясофия-Кебир Камий, тя ще продължи да приема милиони, които се молят в нея, формално като джамия, и тези, които я посещават като туристи между ислямските молитви. Тя ще продължи да опровергава всеки един прочит на това, което предава, като истински палимпсест, историята винаги ще бъде видима, а читателите ѝ винаги ще оспорват значението ѝ според това кои са те. Поривът да бъде завладяна никога няма да бъде напълно удовлетворен, а паметта и наследството никога няма да бъдат опростени.

Аз ще продължа да посещавам Аясофия-Кебир Камий. Ще стоя тихо и ще шепна „Амин“ на всичко, за което се молят моите приятели мюсюлмани, както правя всеки път, когато посещавам джамия, за да си поема дъх. Сакралността и красотата на арабските думи ще продължат да ме вдъхновяват. Но в сърцето си винаги ще нося загубата на „Света София“ - не сградата, а усещането, че съм у дома.

Следете новините ни в GoogleNews