Новият председател на ЕНП подкрепи студентите

Последна промяна на 12 ноември 2013 в 18:25 5447 11

Жозеф Дол, председател на ЕНП в парламента, Снимка: Europe.com
Жозеф Дол, председател на ЕНП в парламента, Снимка: Europe.com

 

Новият председател на Европейската народна партия (ЕНП) Жозеф Дол обяви, че партията застава зад студентските протести в България.

"Нашето събиране (Асамблея на ЕНП) е зад студентите е България. Благодарим на българските партии-членки, които ги подкрепят. В тази връзка наша грижа е правосъдието във всяка европейска държава", посочи Дол, след като представители на българските партии-членки го запознаха със ситуацията в България.

"Протестът на студентите в България напомня, че се борим за правосъдие не само в страните-кандидатки но и вътре в съюза", допълни Дол по време на откриването на Асамблеята.

Днес Жозеф Дол беше избран за председател на ЕНП с огромно мнозинство. Дол е и председател на Групата на ЕНП в Европейския парламент.

Дол пое временно ръководството на ЕНП преди месец по волята на оттеглилия се Вилфрид Мартенс, който почина няколко дни след като обяви решението си. 

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

13.11 2013 в 10:58

ей го спам машината.. хахах

12.11 2013 в 22:45

Годините минаваха. Сезоните идваха и си отиваха, отлиташе краткият живот на обитателите на фермата. Дойде време, когато никой не си спомняше дните преди Бунта освен Люсерна, Бенджамин, гарвана Мойсей и няколко прасета.

Мюриъл беше мъртва; Далия, Джеси и Пинчър бяха мъртви. И Джоунс бе мъртъв — беше умрял в дом за алкохолици в далечен край на страната. Объл бе забравен. И Оувес бе забравен — помнеха го само малцината, които го бяха познавали. Люсерна беше разплута стара кобила с болни стави и сълзящи очи. Преди две години бе навършила пенсионната възраст, но всъщност още никое животно не се беше пенсионирало. Отдавна бяха спрели да говорят, че за престарелите животни ще се отдели единият край от обширното пасище. Сега Наполеон бе възрастен шопар и тежеше сто и петдесет килограма. Квик беше толкова затлъстял, че едва отваряше очи, за да гледа. Единствено старият Бенджамин бе почти същият, само дето имаше повече сиво около муцуната и след смъртта на Оувес беше станал по-навъсен и мълчалив отвсякога.

Сега във фермата имаше много нови обитатели, макар че прирастът не беше така голям, както бяха предвиждали навремето. Бяха се родили доста животни, за които Бунтът бе просто полузабравена легенда, предавана от уста на уста, а други бяха купени и никога не бяха чували за него, преди да дойдат тук. Сега във фермата имаше още три коня освен Люсерна. Те бяха красиви стройни добичета, добри работници и другари, но съвсем тъповати. Никой от тях не успя да научи повече от буквата В. Приемаха всичко, което им кажеха за Бунта и за принципите на анимализма, особено ако го изричаше Люсерна, към която изпитваха синовно уважение; но беше съмнително дали разбират нещо.

Фермата вече процъфтяваше и беше по-добре организирана: към площта й дори се прибавиха две ниви, закупени от мистър Пилкингтън. Вятърната мелница най-сетне бе успешно завършена, фермата разполагаше с вършачка и машина за прибиране на сеното, бяха построени различни нови сгради. Уимпър си беше купил кабриолет. Ала в крайна сметка мелницата не беше използувана за производство на електрическа енергия. Служеше за мелене на зърно и носеше добра печалба. Животните работеха усилено, за да построят още една вятърна мелница; говореше се, че този път, като я завършат, ще монтират в нея динамото. Но удобствата, за които Объл бе учил животните да мечтаят — обори с електрическо осветление, с топла и студена вода и тридневна работна седмица, — повече не се споменаваха. Наполеон бе отрекъл подобни идеи като враждебни на духа на анимализма. Истинското щастие, твърдеше той, е в това да се работи усилено и да се живее скромно.

Фермата сякаш се бе позамогнала, без самите животни да станат по-богати с изключение, разбира се, на прасетата и кучетата. Може би това се дължеше отчасти на факта, че имаше толкова много прасета и кучета. Не че те не работеха според силите си. Квик никога не се уморяваше да обяснява, че работата по ръководството и организацията на фермата няма край. Повечето от тази работа била такава, че другите животни, тъй неуки, не можели и да я проумеят. Например Квик им каза, че прасетата всеки ден трябвало да изразходват огромни усилия за разни тайнствени неща, наречени „архиви“, „доклади“, „протоколи“ и „записки“. Те представляваха големи листове хартия, които се изписвали плътно от горе до долу и веднага след това се хвърляли в пещта. Квик твърдеше, че тази работа била от първостепенно значение за благополучието на фермата. Но все пак нито прасетата, нито кучетата произвеждаха с труда си някакви храни; а пък бяха доста на брой и винаги имаха чудесен апетит.

А що се отнася до останалите, поне доколкото сами те усещаха, животът им си беше все същият. Обикновено бяха гладни, спяха върху слама, пиеха от водоема, работеха на полето; през зимата ги мъчеше студът, през лятото — мухите. Понякога по-старите измежду тях напрягаха отслабналата си памет и се опитваха да решат дали в първите дни на Бунта, непосредствено след изгонването на Джоунс, нещата вървяха по-добре или по-зле от сега. Не можеха да си спомнят. Нямаше нищо, с което да сравнят сегашния си живот: нямаше на какво да се опрат освен на Квиковите списъци с цифри, които неизменно показваха, че всичко върви от хубаво към по-хубаво. За животните този въпрос бе неразрешим; така или иначе, сега имаха малко време за подобни размишления. Само старият Бенджамин твърдеше, че помни всеки миг от дългия си живот и че нещата никога не са били, нито биха могли да бъдат кой знае колко по-хубави или по-лоши — гладът, лишенията и разочарованията, казваше той, били вечният закон на живота.

И все пак животните не се отчайваха. И не само това, ами дори за секунда не спираха да се гордеят с изключителното право да принадлежат към фермата. Те още бяха единственото стопанство в цялата страна — единственото в цяла Англия, — притежавано и ръководено от животни! Нито едно от тях, дори и най-младото, дори и новодошлите, които бяха купени от разни далечни ферми, не спираха да се удивляват на този факт. А щом чуеха гърмежа на пушката и видеха зеленото знаме да се вее на върха на пилона, сърцата им преливаха от гордост и винаги се повеждаха разговори за героичните стари времена, за изгонването на Джоунс, за написването на Седемте заповеди и за славните битки, в които хората-нашественици били сразени. Ни една от предишните мечти не беше забравена. Все още вярваха в Републиката, предсказана от Майора, когато човешки крак нямаше да тъпче зелените поля на Англия. Някой ден и това щеше да стане: можеше да не е скоро, можеше никое от животните да не го дочака, но все пак щеше да стане. Дори мелодията на „Добитък английски“ навярно се тананикаше тайно понякога: във всеки случай нямаше животно във фермата, което да не я знае, макар че не се осмеляваха да я пеят високо. Нищо, че животът им бе тежък и не всичките им мечти се бяха изпълнили; ала те ясно съзнаваха, че не са като другите животни. Ако бяха гладни, то не беше, защото трябва да хранят хората тирани; ако работеха усилено, то поне работеха за себе си. Никой от тях не ходеше на два крака. Никое животно не наричаше друго животно „господарю“. Всички животни бяха равни.

Един ден в началото на лятото Квик заповяда на овцете да го последват и ги заведе в един запустял далечен край на фермата, където бяха порасли много млади брезички. Овцете прекараха там целия ден, хрупайки листата на фиданките под надзора на Квик. Вечерта той самият се върна в господарската къща, но тъй като времето беше топло, каза на овцете да не мърдат от мястото си. В крайна сметка те останаха там цяла седмица, а другите животни изобщо не ги виждаха. Квик беше с тях през по-голямата част от деня. Разправяше, че ги учи на нова песен, за което било нужно уединение.

Една приятна вечер, точно след завръщането на овцете, когато животните бяха свършили работа и се прибираха в стопанските сгради, откъм двора се разнесе ужасено конско цвилене. Стреснати, животните спряха насред път. Познаха гласа на Люсерна. Тя отново изцвили и всички вкупом препуснаха и нахълтаха в двора. Тогава видяха онова, което бе видяла и тя.

Едно прасе вървеше на задните си крака.

Да, това беше Квик. Малко тромаво, сякаш още не бе свикнал да държи масивното си тяло в това положение, но отлично пазейки равновесие, той се разхождаше из двора. А след миг през вратата на господарската къща, строени в две редици, излязоха прасетата и всичките вървяха на задните си крака. Някои го правеха по-добре, други — по-зле, едно-две дори бяха малко нестабилни и, изглежда, не биха имали нищо против да се подпрат на бастун, но всичките успяха благополучно да обиколят двора. Накрая кучетата залаяха силно, а черното петле изкукурига пронизително и отвътре, величествено изправен, се показа самият Наполеон, който хвърляше надменни погледи ту наляво, ту надясно, а кучетата подскачаха наоколо му.

В копитото на крака си бе затъкнал камшик.

Цареше мъртва тишина. Изумени, ужасени, скупчени едно до друго, животните наблюдаваха как дългата редица прасета бавно обикаля двора с маршова стъпка. Струваше им се, че светът се е обърнал наопаки. Сетне настъпи един миг, когато първият шок беше отминал и когато въпреки всичко — въпреки страха си от кучетата, въпреки навика, добит с течение на годините, никога да не се оплакват и да не критикуват, независимо какво става — те сигурно щяха да възразят по някакъв начин. Но точно в този миг, като по даден сигнал, овцете дружно заблеяха с цяло гърло:

— Четири крака — да, два крака — да! да! Четири крака — да, два крака — да! да! Четири крака — да, два крака — да! да!

Това продължи пет минути без прекъсване. А докато овцете млъкнат, възможността да изразят какъвто и да било протест бе пропусната, защото прасетата отново се бяха прибрали в господарската къща.

Бенджамин усети нечия муцуна до рамото си. Обърна се. Беше Люсерна. Старите й очи бяха съвсем замъглени. Без да продума, тя го дръпна лекичко за гривата и го поведе към стената на големия обор, където бяха написани Седемте заповеди. Постояха една-две минути, взирайки се в белия надпис върху катрана.

— Очите вече не ме слушат — рече тя най-сетне. — Аз и като млада пак не можех да прочета какво пише тук. Но сега ми се вижда, че стената е нещо по-различна. Бенджамин, Седемте заповеди същите ли са както преди?

Бенджамин за пръв път се съгласи да направи изключение и й прочете написаното на стената. Там имаше само една-единствена заповед, която гласеше:

ВСИЧКИ ЖИВОТНИ СА РАВНИ,

НО НЯКОИ СА ПО-РАВНИ ОТ ДРУГИТЕ

След това вече не изглеждаше необичайно, когато на другия ден всичките прасета, които надзираваха работата във фермата, бяха затъкнали камшици в копитата си. Не им се стори необичайно, като научиха, че прасетата са си купили радиоапарат, че уговарят да им се прокара телефон и са се абонирали за „Патриот“, „Оттук-оттам“ и „Вести от деня“. Вече не им се стори необичайно, когато видяха как Наполеон се разхожда из градината на къщата с лула в уста или когато прасетата извадиха дрехите на Джоунс от гардеробите и ги облякоха. Наполеон се появяваше в черно палто, ловджийски бричове и кожени гамаши, а любимата му свиня се беше пристегнала в роклята от моарирана коприна, която мисис Джоунс слагаше в неделя.

Един следобед, около седмица по-късно, във фермата пристигнаха няколко двуколки. Собствениците на съседните имения бяха поканени да разгледат стопанството. Разведоха ги из цялата ферма и те изразиха огромното си възхищение от всичко видяно, особено от вятърната мелница. Животните плевяха ряпата. Работеха усърдно, като почти не вдигаха поглед от земята и просто не знаеха от кого да се страхуват повече — от прасетата или от гостите.

Същата вечер от господарската къща се разнасяше бурен смях и гръмогласно пеене. И изведнъж при врявата от смесена реч животните бяха обзети от любопитство. Какво ли ставаше там сега, когато за пръв път животни и хора се срещаха като равни? Сякаш се бяха наговорили и взеха колкото се може по-тихо да се промъкват в градината.

Спряха пред портичката, страхувайки се да продължат, но Люсерна ги поведе напред. Приближиха на пръсти до къщата и по-високите надникнаха през прозореца на трапезарията. Вътре, на дългата маса, видяха пет-шест фермери и още толкова видни прасета, а самият Наполеон заемаше почетното място начело на масата. Прасетата, изглежда, се чувствуваха съвсем удобно на столовете си. Всички бяха погълнати от игра на карти, но за малко я прекъснаха, очевидно за да вдигнат наздравица. Една голяма кана се предаваше от ръка на ръка и халбите отново бяха напълнени с бира. Никой не забеляза учудените лица на животните, които се взираха през прозореца.

Мистър Пилкингтън от Мечи лес стоеше прав с чаша в ръка. След миг, рече той, щял да помоли присъствуващите да вдигнат тост. Но преди да го стори, се чувствувал задължен да каже няколко думи.

За него, а бил уверен, че и за всички останали, било източник на огромно задоволство да установи, че един дълъг период на недоверие и неразбирателство вече е отминал. Някога съседите човеци се отнасяли ако не враждебно (не че той или някой от присъствуващите са споделяли тези настроения), то може би с известна доза опасения към уважаемите собственици на Фермата на животните. Случили се разни печални произшествия, разпространявали се погрешни представи за състоянието на нещата. Струвало им се, че съществуването на стопанство, притежавано и ръководено от прасета, не е съвсем нормално и можело да има обезпокоителни последици в околността. Твърде много собственици лековерно били приели, че в такава ферма ще цари дух на разпуснатост и недисциплинираност. Страхували се да не би това да повлияе на собствените им животни и дори на работниците им. Но сега всякакви подобни съмнения са били разсеяни. Днес той и приятелите му посетили Фермата на животните, разгледали всичко с очите си и какво видели? Не само най-съвременни методи на работа, но и дисциплина, и ред, които трябвало да служат за пример на земевладелците от цялата страна. Смятал, че няма да сбърка, ако каже, че нисшите животни от фермата работят повече и получават по-малко храна в сравнение с останалите животни в графството. Всъщност днес той и придружаващите го забелязали много подобрения, които възнамерявали незабавно да въведат в стопанствата си.

Искал да приключи с изказването си, рече той, като подчертае още веднъж приятелските чувства, които съществували и трябвало да съществуват между Фермата на животните и съседните имения. Прасетата и хората нямали и не бивало да имат различни интереси. Стремежите и трудностите им били общи. Нима проблемът за работната сила не бил еднакъв навсякъде? Тук стана ясно, че мистър Пилкингтън се готви да изненада компанията с някое внимателно подготвено остроумие, но беше толкова силно развеселен, че в момента не бе в състояние да го произнесе. След продължително давене и кашляне, от които двойната му брадичка се зачерви, той едва успя да изрече:

— Ако вие трябва да се преборвате с нисшите животни, ние пък си имаме нисшите класи!

Тази проява на духовитост накара цялата маса да избухне в гръмогласен смях; а мистър Пилкингтън още веднъж поздрави прасетата за оскъдните дажби, за дългия работен ден и за липсата на всякакви глезотии във Фермата на животните.

Накрая той заяви, че сега искал да помоли сътрапезниците си да станат и да проверят дали чашите им са пълни.

— Господа — завърши речта си мистър Пилкингтън, — господа, вдигам тост за процъфтяването на Фермата на животните!

Последваха възторжени викове и тропане с крака. Наполеон беше толкова поласкан, че стана от мястото си и заобиколи масата, за да чукне халбата си в халбата на мистър Пилкингтън; сетне я изля в гърлото си. Наполеон, който още не беше седнал, сподели, че също иска да каже няколко думи.

Както всичките му речи, и тази беше кратка и по същество. Заяви, че и той се радвал, задето периодът на неразбирателство е отминал. В продължение на доста време се носели слухове — разпространявани, както той имал основание да мисли, от някой злобен враг, — че в неговите възгледи и тези на колегите му имало нещо подривно и дори революционно. Приписвали им, че се опитват да подтикнат към бунт животните от съседните ферми. Нищо не можело да бъде по-далеч от истината! Единственото им желание, сега и в миналото, било да живеят в мир и да поддържат нормални търговски отношения със съседите си. Тази ферма, която имал честта да управлява, добави той, била кооперативно начинание. Крепостните актове, с които той разполагал, били съвместна собственост на всички прасета.

Не вярвал, продължи той, още да се помнят някои от старите подозрения, но напоследък в живота на фермата били направени известни промени, които трябвало да послужат за по-нататъшно укрепване на доверието. Досега обитателите на фермата имали доста глупавия навик да се обръщат към себеподобните си с „другарю“. Налагало се да го забранят. Освен това имало един много странен обичай с неизвестно начало, при който всяка неделна сутрин марширували покрай някакъв череп на шопар, прикован към един стълб в градината. Това също щяло да бъде забранено, а и черепът вече бил заровен. Гостите му навярно били забелязали зеленото знаме, развяващо се на пилона. В такъв случай сигурно били видели, че копитото и рогът, изобразени някога върху него, са заличени. Отсега нататък знамето щяло да бъде чисто зелено.

Искал да отправи само една забележка, рече той, към чудесната доброжелателна реч на мистър Пилкингтън. През цялото време мистър Пилкингтън говорил за Фермата на животните. Разбира се, той не би могъл да знае — защото Наполеон сега за пръв път го обявявал, — че името Фермата на животните е забранено. Отсега нататък фермата щяла да се нарича Старото имение, което, така смятал той, било правилното и истинското й име.

— Господа — рече в заключение Наполеон, — ще вдигна същата наздравица като предишната, само формата ще е различна. Напълнете чашите си догоре. Господа, пия за процъфтяването на Старото имение!

Отново последваха одобрителни възгласи и халбите бяха изпразнени до дъно. Но докато животните отвън се взираха през прозореца, стори им се, че става нещо необикновено. Какво се беше променило в лицата на прасетата? Мътният старчески поглед на Люсерна бързо се местеше от лице на лице. Някои имаха по пет брадички, други — по четири, трети — по три. Но какво тогава се размазваше и променяше във физиономиите им? След като приветствията секнаха, сътрапезниците пак взеха картите и продължиха прекъснатата игра, а животните безмълвно се отдалечиха.

Но не бяха изминали и двайсетина метра, когато изведнъж спряха. Откъм господарската къща се надигна страшна врява. Те се втурнаха обратно и пак се залепиха за прозореца. Да, вътре бе избухнала бурна свада. Чуваха се викове, удряне по масата, разменяха се остри подозрителни погледи, звучаха яростни опровержения. Изглежда, причината за цялата разправия бе в това, че Наполеон и мистър Пилкингтън бяха играли асо пика едновременно.

Дванайсет гласа крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с лицата на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е.



Ноември 1943 — февруари 1944 година
Край

Мао доразвива тази идея и стига до извода, според който в преходния период между събарянето на капитализма и окончателното въвеждане на комунистическото общество именно комунистическата партия и нейните кадри, функционери започват да играят ролята на буржоазия, която има интерес от възстановяване на капиталистическото общество.

12.11 2013 в 22:32

http://www.theglobaleconomy.bg/Bulgaria/indicator-NY.GDP.PCAP.PP.KD/

http://www.theglobaleconomy.bg/Chile/indicator-NY.GDP.PCAP.PP.KD/

Никаква отсрочка Иван Костов
В този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето. В него тя вече ще съперничи на равна нога с формиращите се обществени и политически структури, но ще има това решаващо преимущество, че запазва ясен поглед за социалната перспектива от позициите на смела, радикална и подкрепяна от народа икономическа платформа. В противен случай ще плати докрай дадените в миналото кредити. Непосредствен подтик да поискам думата е "кръглата маса": "Състояние и проблеми на българската икономика", излъчена по Българската телевизия в петък, 24.IX., вечерта. Участващите в него видни български икономисти се обединиха около становището, че на страната е нужна стабилизационна програма. Стабилизационна програма или радикални реформи? Това е въпросът, който сега концентрира в себе си непосредствените и дългосрочните интереси на нацията. Искането за стабилизационна програма е продиктувано от кризисното положение на икономиката. Колебливите, некомпетентни и половинчати опити за реформи създадоха допълнителни трудности и противоречия, защото разстроиха редица стандартни механизми на икономическата система, без да ги заместят с нови, по-ефективни. Затова стабилизационната програма може би ще даде временни облекчения и частични подобрения на положението. Те ще се дължат на връщане към рутинните средства за управление и старите, изпитани икономически структури, т.е. тя не може да бъде нищо друго освен икономическа реанимация на катастрофиралата командно-административна система. За една-две години ще бъде отложено решаването на историческите проблеми на българското преустройство. Такова решение разчита да отстрани грешките на бившето ръководство на страната, но по никакъв начин не засяга икономическите, политическите и идеологическите устои на познатия ни социализъм. Наистина, ако сегашната криза се дължи на пропуски и слабости в управлението, както се твърди, стабилизационната програма ще бъде в руслото на желаните от всички реформи. Това ще бъде така само ако кризата наистина се дължи на неправилни решения. Такава постановка решително се отхвърля във всички реформиращи се европейски социалистически страни. Радикалната политическа и икономическа мисъл вижда причините за общото за всички кризисно положение не в грешки на отделни политически дейци, а в създадените след войната стопански структури и тяхната система за управление. Причините са в системата на днешния социализъм. Когато, за кой ли пореден път, се искат от нас доверие и търпение, то е не за да се започне дълбока промяна на съществуващата икономическа система, а за нейната реставрация, за основен ремонт. Защото самата постановка за болното общество и компетентните, номенклатурни лекари, определянето "от горе" на концепция за всяко производствено звено, новите опити за освобождаване на "излишната работна сила", строгата дисциплина за съсредоточаване на валутните средства и накрая обещанията за "реформа" със силите на управленския апарат, фирмите и „дори" трудовите колективи, не означава нищо друго, освен опит за вдъхване "второ дихание" на досегашната система. Нека допуснем, че стабилизационната програма е дала възможно най-добър ефект, като е постигнала икономическото положение на Чехословакия - стабилно жизнено равнище, слаба инфлация, богат пазар и ограничен дефицит. Ще означава ли това, че ще бъдат удовлетворени националните икономически и политически искания. Очевидно няма да означава. Вместо 50, на улиците ще има 250 хиляди протестиращи граждани, защото те протестират срещу системата. Не желаят повече този команден ред, тъй като си дават интуитивно сметка какви са неговите неизправими недъзи. Официалната доктрина продължава упорито да отказва признаването на органическите пороци на системата, а те са: 1. Неспособност да създаде ефективна организация на труда. Трудовата мотивация се разпада, защото не се поддържа от нормални стопански механизми, а от командно-силови средства. Излишните работници, служители, научни сътрудници, артисти и пр., растежът на "не заработени пари" при едновременното спадане на интензивността, разлагането на трудовата и технологичната дисциплина са само последица от разрушените стимули за труд. И най-добре от ремонтираният административен механизъм не е в състояние да го възстанови, да създаде конкуренция за всяко работно място, здраво съперничество и принуда там, където не достигат навиците, желанието и опитът. Дълбоките разстройства на трудовите отношения, с които апаратът се бори от времето на своето съществуване, са недвусмислено доказателство, че познатият ни строй няма ефективно решение на най-същностния проблем за всяка икономика. Хората престават да се трудят. И ако демократичните преобразования отстранят политическата и идеологическата патерица, която задържа административната организация на труда от пълно разрушаване, то стабилизационната програма ще влезе в пълно несъответствие с духа на обществените реформи. Неспособност да задържи лавината на дефицита и инфлацията. Инфлацията бе призната за проблем N 1, но не е дадена точна представа за противоречията й. Всъщност през 80-те години бяха преминати допустимите граници на дефицита и инфлацията и те доведоха производството до криза. От 1985 г. тази криза се задълбочава. Налице е свиване на обема на производството и спадане на реалните доходи на народа. Стабилизационната програма ще се опита да спре тази криза с познатите ни средства, но нали точно те доведоха до сегашното положение. Те задължително усилват инфлацията и дефицита и прегряват отдавна нагрятата икономика. Това е все едно да правите движения на катерещ се алпинист при положение, че вече падате от скалата. Следователно искат да се съгласим с познатата терапия, чиито противопоказания са по-нататъшно разрушаване на икономическите основи на обществото. 3. Неспособност да премине в след индустриалния стадий. Административната система е показвала досега, че познава само един път за разрешаване на проблемите - този на екстензивния, индустриален растеж. С разпалената подкрепа на почти всички участници в петъчния разговор нашето народно стопанство отдавна е преминало всякакви разумни граници на индустриализация - делът на промишлеността у нас е два пъти по-висок от този в развитите капиталистически страни; надминаваме с 10-12 пункта дела на промишлеността във Великобритания от времето на нейната най-висока индустриализация. Тези порочни стопански структури не са случайни. Създадени са, за да поддържат опората на административната система. Крупната администрация е закономерно следствие от свръх индустриализираната икономика, а не причина за нейната криза. Системата има своя логика на функциониране. Премахването или репресирането на администрацията ще разгроми устоите на производствената организация, без да ги замести с други. Наистина опитът да се рационализира икономическата структура ще срещне остра съпротива. Но стабилизационната програма само ще усили още повече "структурните напрежения" и следователно не е в направлението на радикалната реформа. 4. Неспособност да развива научно-техническия прогрес. И освен на свръх индустриализираната структура тази неспособност се дължи на редица защитни механизми, които гарантират господството на апарата. Това са: първо, отстраняването на научно-техническата интелигенция от управлението на производството, от отговорността да усъвършенства технологията и качеството на продукцията. В рамките на крупната държавна индустриална фирма никога не се генерира отвътре научно-технически прогрес. Той се създава в бюрократизирани научни институти и се налага силово. Така са постигнати едновременно три цели: отнета е стопанската сила на интелигенцията, създадено е противоречие и дори несъвместимост между нея и производствения персонал, тя е поставена под институтски контрол; второ, не се допуска разгръщането на т.нар. не социалистически стопански форми - частна инициатива, кооперативи, акционерни общества, класически фирми. Многобройните забрани, крепящи устойчивостта на системата, са насочени по същество срещу личното творчество, предприемчивостта и стопанската активност на хората. Но научно-техническият прогрес е дело на човешкия фактор, на човешките качества, т.е. точно на това, което с всички сили у нас се неутрализира. Колективизмът на индустриалната армия и духът на принудително единства, с които сме пронизани, никога няма да бъдат почва за развитие на нужните ни човешки качества. Ние сме трагично различни от това, което трябва да сме, и сега ни казват, че трябва да си останем такива. 5. Неспособност за вграждане в световното стопанство. Отправените в ефира предупреждения какво не трябва да правим за отварянето ни към световния пазар, консервативната, затваряща страната външна стратегия, отказът да се атакува синдромът на държавния външен монопол и неговия механизъм, призивите за строга дисциплина в името на запазване репутацията на добър длъжник са израз на господстващата досега външноикономическа доктрина. Вярно е, че причините за дълга не са единствено в разхищенията, но те не са и в грешките, както се опитват да ни убеждават. Световното стопанство изхвърля с нарастваща центробежна сила нашата и подобните й икономики. Причината е, че има генетична несъвместимост между административните им структури и световния пазар. Опитът да се имплантиран в неговото тяло винаги ще завършват неуспешно. През последните 12 години непрекъснато проявяваме неспособност да се приспособим към световния пазар - не сме в състояние да подобрим условията на търговията си, губим непрекъснато позиции в световния експорт, лавинообразно натрупваме дълг в конвертируема валута. Наистина световният пазар е най-дефицитен "ресурс" за слабия производител, но той е и сфера на неограничени възможности за добрия. Административната система е доказала, че не може да направи нужния пробив. Сега трябва да разчита на таланта, подготовката и амбициите на професионалистите. Само те могат да пробият на световния пазар, както "Булгариен винтерс къмпани". Трябва да им се даде възможност да го правят. 6. Неспособност за качество. Без нормализация на паричната сфера, без "пазар на потребителя", какъвто административната система никога няма да бъде в състояние да създаде, не може да бъде решен проблемът с качеството. Няма да има икономически стимули за непрестанното му повишаване. Но без това никой от посочените по-горе проблеми не може да бъде решен. Ниското и влошаващото се качество е щемпелът, който времето постави на системата и я изправи пред неизбежна развръзка - нормализацията на пазара и паричната сфера неминуемо ще ограничат, а впоследствие ще разрушат съществуващите икономически структури. *** И така от нас се иска отсрочка, за да се задържи разпадането на командния социализъм в името на временно вероятно подобряване на потреблението на населението, но с цената на това да се върви в противната, а не в нужната на реформите посока. Ще си послужа с жестока аналогия. Пред нас е раждане, носещо смърт. Трябва да избираме дали да спасим детето и да жертваме родилката, или да загубим детето, а след него в недалечно бъдеще и родилката. Изборът е съдбоносен. Отглеждането на новото крие много рискове и ще убие нещо във всеки от нас. Много човешко е да се стремим да запазим познатото, да задържим статуквото, без да вдигаме поглед към бъдещето, защото знаем, че там ще видим как то загива. Трябва да се решим. Ако не се решим сега, след една-две години политическият кредит от народа ще бъде безвъзвратно похарчен. В името на какво? В името на отлагане на решението. Никой няма да ни гласува доверие, когато катаклизмът ни принуди да се съгласим с това решение. А за сегашния труден, съдбоносен с избор се иска доверието на народа. Той го дава днес, но няма да го даде утре. Никога няма да сме в такава ситуация, която ще ни позволи без болка и драматизъм да се решим на радикални реформи. Следователно въпросът е да се решим веднага. Има неща, които стоят над всяка партийна платформа, над всякакви класови и групови интереси. Това са стремежите и ценностите на нацията. Контролът върху националното богатство, суверенитетът върху земята и ресурсите, правото на бъдещите поколения за избор, с които, както видяхме, започнаха престъпно да търгуват в името на временно запазване на политическата власт, трябва да останат за народа. В днешния бурен и бързо променящ се свят ни заплашва загуба на икономическия суверенитет. Запазването му изисква да се вземе смело решение в полза на реформите. Противното ще означава още по-пълно изтощаване на стопанския потенциал на страната, а след това проникване на чужди фирми и монополи, които ще ни лишат от собствените ни ресурси. В това отношение не трябва да има никакви "илюзии". Никой няма да дойде, за да ни помогне. Ще дойдат, за да правят тук своя бизнес. Националното достойнство изисква да не се чака и предизвиква такъв развой на нещата. Не е в българския характер да се втурнем с отворени обятия и увиснем на шията на чужденеца. Може би има хора, които не биха имали нищо против "щастливото посрещане", но това е само защото не си дават сметка за последиците. Опитът на развиващите се страни показа на мнозина измежду нас какво следва след първоначалната еуфория. Щом икономистите сме доктори на обществото, трябва да бъдем честни пред хората. Радикалната реформа ще породи остри затруднения, ще влоши социалната гарантираност, ще наложи временна загуба на работното място и чести преквалификации, безработица за тези, които не са в състояние да отговорят на новите изисквания, ще иска от нас отказ от досегашното "равенство", изключение от което беше само номенклатурата и приемане на имуществена диференциация като цена за развитието. За няколко години ще спадне жизненото равнище на всички. Равновесните цени ще премахнат дефицита, но ще засилят инфлацията, ще напълнят пазара, но много от стоките ще станат отново недостъпни. Ще трябва да се научим да ходим самостоятелно, да се грижим сами за жизнения си стандарт, да престанем да чакаме да решават всичко вместо нас "от горе". В преходния период обществото ще се стреми да гарантира справедливост като равни възможности за образование, здравеопазване и минимален жизнен стандарт. След смелата операция единствено сигурно нещо ще бъде разгромът на командната система, а това какво ще създадем, ще зависи единствено от нас самите. В този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето. В него тя вече ще съперничи на равна нога с формиращите се обществени и политически структури, но ще има това решаващо преимущество, че запазва ясен поглед за социалната перспектива от позициите на смела, радикална и подкрепяна от народа икономическа платформа. В противен случай ще плати докрай дадените в миналото кредити. в. "Работническо дело" - 30.11.1989 г.

12.11 2013 в 22:27

Невиждано досега активизиране на червените лайна във форумите!

КОЙ ви натиска копчето (ON)?

12.11 2013 в 22:07

Председател на ЕНП за втори път подкрепя напъните на протестъри за сваляне на законно избраното правителство, което е груба намеса във вътрешните работи на Р. България.

12.11 2013 в 21:51

Който има уши и да гледа маймуни като теб!

12.11 2013 в 21:23

А протест срещу непрозрачния избор на шеф на ДАНС от редиците на мафията какво е?

Те европейците са много любезни, така че като кажат "правосъдие" имат предвид много по-сериозни неща. Върховенство на закона, махането на мафията от държавата...

То ако ни работеше правосъдието едно 70% от политиците в момента биха били в затвора...

Именно за това говорят и студентите.

Който има уши - да слуша :)

12.11 2013 в 21:20

Родината се превърна в територия, народът – в население, държавата – в колония, гражданинът – в крепостен селянин, а демокрацията – в измислица


Територия над която доминират чужденци от новата европейска и евроатлантическа империя.

Най-големият проблем на България не е корупцията, а феодализирането; корупцията е следствие от феодализма, феодалния строй, в който демократичните институции са само външната обвивка, а отвътре остава старата архаична система с всичките и недостатъци.


Днес ръководството на България всъщност не може да реши проблема с корупцията , защото тя предполага борба против феодализма. Или – неофеодализмът не само е източник на корупция, но и базата за нейния статут. В тази връзка, всички опити за България да бъде част от западния свят водят до факта, че държавата ще се превърне в колония, а нейните ръководители остават “вице крале”.

12.11 2013 в 21:20

Кои са партньорите на Института за развитие на публичната среда? На първо място е Фондация „Институт Отворено общество”.

Другият партньор на Гневни млади хора е Фондация „14-ти януари”, тя самата създадена от Генов. На сайта вляво можем да видим кой й плаща: Тръст за гражданско общество в Централна и Източна Европа. Познайте кои са създателите на въпросния тръст? Зная, че вече започва да ви писва, но тук нещата стават много сериозни. Както е написано в сайта, Тръстът е създаден от група частни американски фондации, а именно: Атлантик филантропис, Фондация „Чарлз Стюърт Мот”, „Фондацията Форд, Джърман Маршал Фонд – САЩ”, Институт „Отворено общество” и „Братя Рокфелер Фонд”. Тръстът смята да разпредели до края на 2012 година 75 милиона долара за своите цели.

Няма спор, трябва да се гордеем, че Форд, Сорос и Рокфелер така живо се интересуват от нашата малка страна, но не по-малко интересни са и другите три фондации.

Специално внимание трябва да обърнем на Джърман Маршал Фонд, особено на програмата й Marshall Memorial Fellowship. Относно въпросната програма на американския фонд, четем: „Основната цел на стипендиантската програма е да идентифицира и подкрепя настоящи и бъдещи лидери“ – икономически, финансови и политически. Имат си и специално отделени средства за България.

Продължаваме с американските Неправителствени организации.

На сайта на Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа откриваме три годишни отчета. За съжаление, липсват тези за 2011-та и 2012-та – прочутата година, до края на която са раздали 75 милиона долара. Нищо, ще се задоволя с публикуваните, захващам този за 2010 г. Слизам надолу по страниците и какво да видя? През 2009-та са финансирали Фондация „14-ти януари с 38 000 долара, но наред с тях са финансирали: Българския хелзинкски комитет, Център за либерални стратегии, Институт „Отворено общество”, Института за пазарна икономика, Фондация „Капитал” и т.н. Сами преценете какви идеологии разпространява въпросния Тръст.

Генов и Константин Павлов-Комитата в интервю пред в-к Преса от 13-ти август 2012 г. казват, че Фондация „14-ти януари” е получила още две финансирания – едно от Институт „Отворено общество”, а другото отново от Тръста за гражданско общество. Пак там казват, че точно Тръстът ги е посъветвал да създадат Фондацията, тъй като без такава няма как да им платят.

Стойността на второто финансиране от Тръста е 80 000 долара. Не, не е грешка, факт е, вижте линка: Финансиране на Фондация „14-ти януари” от Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа.

Значи дотук са получили само от Тръста 120 хиляди долара – за 2 години съществуване!

Допълнително Тръстът изплаща 75 000 долара по програмата „Кибер-активизъм” на Института за развитие на публичната среда! – http://www.ceetrust.org/grant/734/

Най-интересното е, че Фондация „14-ти януари” получава десетки хиляди долари „за борба за повече прозрачност”, но на сайта й не са публикувани собствените й отчети!

Откриваме Генов и като администратор на „Томатина” във Фейсбук – групата, която се опита да превърне в кумир Босия и да организира протести на гражданското общество. В същото време Босия пред микрофона на Гневни млади хора започна да обяснява как се готви да ни представя идеите на прочутия неолиберал Вацлав Клаус.

Време е да се обърнем към гражданското общество: Смятате ли, че гласът ни може да бъде Фондация, финансирана от самите идеолози на съществуващата система?

Ако позволим подобно нещо, се опорочава самото гражданско движение, да не говорим, че доникъде няма да стигнем. „Промените” и „критиките” ще бъдат само за парлама, а същността на системата и корените на проблемите ще си останат. Днес излизаме с искания за по-голямо участие в политическия процес.

Време е да докажем, че не ни липсва способност да видим отвъд красивите думи за свобода и демокрация и да решим заедно какви икономически промени ще помогнат на обществото да се измъкне от дупката. Нека не се лъжем от някои хубави каузи, които биват подкрепяни от добре под-платени организации.

Днес проблемите се представят като „политически” от хора като Асен Генов, Николай Колев-Босия, Евгений Дайнов, Огнян Минчев и подобни на тях, но те са чисто икономически. Достатъчно е да видим, че не предлагат никаква промяна на икономическата система, а продължават да припяват, че „комунизмът е виновен” и „свободен пазар всъщност няма у нас” (2), за да ни стане ясно, че и поредният „спасител” ще е същият като досегашните.

Възможно ли е, без да се усетим, цялото протестно движение да бъде поведено в посока не към смяна на системата, а към смяна на политическия елит и налагането на поредните нови „спасители“? Практически никоя партия и коалиция през последните 23 години не успя да спечели втори мандат.

12.11 2013 в 19:04

Много интересно. А студентите нямат нито едно искане, свързано с правосъдието.
Те в първата декларация нямаха и искане за оставка, така че може да се поправят. :-)