Да върнем училището на децата (II част)

Ирина Манушева Последна промяна на 03 септември 2021 в 10:32 270 0

Снимка pixabay

В първата част на статията се опитах да покажа колко важно е да се обединим във волята си да възстановим ролята на училището като средище за образование и общуване на децата и младежите. Сега бих искала да се спра на още един аспект на проблема, който се очертава от много години, но за жалост, рядко излиза на преден план.

Освен липсата на желание на обществено и институционално ниво да поставим добруването на децата на върха на приоритетите си, през цялото време от началото на пандемията наблюдавам и още нещо: нежелание – или неспособност – да излезем от коравите рамки, в които сме поставили образованието от десетилетия насам.

Свидетели сме на безспорни доказателства, че системата в сегашния ѝ вид от много години не работи ефективно и в никой случай в полза на тези, на които би следвало да е посветена, а именно – на учениците. Всички международни и национални оценявания, както и ежедневните наблюдения с просто око ясно показват, че тя не успява да отговори нито на световните, нито на собствените си изисквания, да не говорим за каквато и да било подготовка за бъдещето в този бързо променящ се свят. Децата масово възприемат училището като неприятно и дори непоносимо задължение, а не като възможност за развитие. Задължителният учебен материал е насочен към заучаването на безумна фактология за сметка на задълбочено разбиране и развиване на умения. Малкото учители, които не си затварят очите пред тези проблеми, често се оказват с вързани ръце от формални спънки и задължения за покриване на въпросния материал.

Изобщо, задължителността и стремежът към налагане на еднакви калъпи са на всяка крачка в образованието. Както се оказа – и в решението на проблема с присъствените занятия във време на пандемия. Постоянно търсим унифицирано решение за всички. Спорим до изнемога дали всички трябва да бъдат пред екрана или всички в клас, но като изключим правото на дистанционно обучение по желание на родителя, така и не бяха разгледани в дълбочина други варианти (например допускането на присъствени занимания и обособяването на групи за дистанционно обучение, водени от учители, които също се притесняват да се върнат в клас). Учителите, които водеха онлайн обучение през последната година, много рядко допускаха възможността част от учениците да се подготвят по- ефективно встрани от екрана. И прочее, и прочее.

Признавам, че в началото на кризата много се надявах тя – като истинска криза, водеща до сътресения и промени – да се разпише и с нещо положително като преосмисляне на образователните модели. Да изместим например акцента от контрола върху децата към същината на ученето. Да преразгледаме учебния материал, особено след вълната от възмущение сред родителите, които внезапно осъзнаха какви огромни пропуски зеят в знанията на децата им, и същевременно с какви невероятни излишества са пълни учебниците им. Да си дадем сметка, че училището в масовата, претъпкана класна стая не е единственият вариант и трябва да започнем да мислим за алтернативи.

За съжаление, нищо подобно не се случи. Вместо това свикнахме с писането на отсъствия дори пред екраните. Успокоихме се, че резултатите от НВО са точно толкова плачевни при ДО, колкото и при присъственото. Извънкласните форми пострадаха много повече и от училищата, въпреки че през цялото време осигуряваха изключително високо ниво на мерки (малко деца, голямо пространство, отлична хигиена – все невъзможни неща за средностатистическото училище у нас). Толкова сме затънали в тази рамка на задължителност и монопол на една-единствена форма на образование, че не успяваме дори сега да си дадем сметка, че съществуват различни, доказано успешни модели за присъствено образование на децата, и че една от мерките по време на криза би могла да бъде именно тяхното развитие.

С оглед на всичко това, дълбоко убедена съм, че с оглед на образованието на децата си им дължим поне няколко неща.
* Да им дадем възможност за образование и общуване, като гарантираме присъствени занятия в училище и във всички извънучилищни школи и центрове за занимания с деца и юноши, както и право на посещения в библиотеки, музеи, галерии и др.
* Да се постави началото на сериозен и ефективен разговор относно сегашния монополен модел на образование и развитието и регламентирането на други базови (а не само допълващи) форми като образователни центрове, малки и микроучилища и др., които съществуват по света от десетки, ако не и от стотици години и отдавна са демонстрирали своята ефективност (а в условията на пандемия – и очевидна целесъобразност). Не е необходимо да избираме само между присъствено образование в училище и дистанционно пред компютъра. Има и други варианти – работещи и доказани.
* Да се направи задълбочен анализ на особеностите на преподаването в дистанционна форма и да бъдат изготвени методики и препоръки, засягащи същността на процеса, а не само техническата страна. Да се намали тежестта на изпитването, което в момента е акцент за много учители, и да се наблегне на значението на преподаването, увличането на вниманието на учениците и ангажирането им със самостоятелна работа.
* Да се преразгледат в най-кратки срокове учебните планове и съдържанието на учебния материал с оглед на по-доброто, трайно и задълбочено усвояване на знания и умения както в условията на нарушен учебен процес, какъвто имаме през последната година и половина, така и в нормална ситуация. Резултатите ясно показват необходимостта от промяна; пандемията изисква тя да започне час по-скоро.
* Най-важното: да осъзнаем, че детето не е подчинен обект на образователната система, а носител на право на образование. И всички ние – родители, учители и институции, сме длъжни да гарантираме това му право, и то по най-добрия начин. Това включва както да запретнем ръкави и да реформираме остарялата си, блатясала образователна система, така и дотогава да направим всичко по силите си да не им отнемаме малкото ѝ положителни страни, като ги затворим у дома и ги лишим от право на свободно общуване с връстниците и учителите им.

Много ми се иска да вярвам, че все още за повечето хора децата и тяхното бъдеще са наистина най-ценното. Не само на думи.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови