Най-трудната задача за един художник: словесен автопортрет

Надали има по-трудно нещо за един художник от това да опише не в образ, а с думи каквото и да е, та камо ли себе си. Затова и рисувам. Живял съм изложбата “Къмпинг” 30 години - от Алипу, през Градина до Смокиня. Винаги една и съща ивица пясък, зад която лежи комунизмът или в днешно време грубото консуматорство между МакДоналдс и чалгата, а отпред е необятното синьо море, свободата, в която много от нас често се давят. Къмпингът е гранична, свободна зона, където маските падат, заедно с дрехите и всеки може да говори или мълчи както си иска. Взрян някъде далеч. Сам, но заедно, заедно, но запазил своето аз. Обичам Къмпинга! Аз съм от това поколение български художници, които се създадоха буквално на границата на две исторически епохи в България и първите студентски години прекарах по улиците в митинги и романтична вяра в демокрацията, а в последвалото време на “отрезвяване” по трудния начин разбрах, че в тази битка изкуството се оказа последната ценност, която някой би отстоявал. Свободата да се изразяваш беше извоювана, оказа се че липсва желание някой да чуе новопридобитият ти глас. Затова повечето от нас започнахме да работим нещо различно и да пазим изкуството вътре в себе си, в ателиетата, по масите, в тесен приятелски кръг от съмишленици. Аз влязох навътре в комерса шумно и агресивно и започнах да правя телевизионни декори. На моята артистична отговорност лежат визиите на “Стани богат”, “Биг брадър”, “Денсинг старс”, “Великолепната шесторка”, “Сделка или не”, “Панорама”, “Директно Карбовски”, “Горещо”, “Седем часа разлика” и какво ли не още. Харесва ми, защото е обратното на рисуването. Модерното изкуство е безкрайност... от експерименти, техники, “влизания” под повърхността на нещата, смелост да разрушаваш, за да създаваш... но в крайна сметка и то се свежда до две прости неща - талант и пазар. Едното е от Бога, другото е от средата, в която това изкуство се опитва да живее. Аз не смея да кажа дали Бог ми е отредил талант, знам само, че по-упорито нещо от този глад да създаваш свят от цвят и пространство, не познавам. Вълнува ме композирането на пространството, войната на различните пространства, които ни се налага да обитаваме, трудността, граничеща с невъзможност, да преминеш от личното в публичното пространство и обратното. Вълнува ме и непредсказуемостта на формата, която може да се излее като петно от туш или боя, или да се подреди като част от архитектурен проект, или просто да е игра между точки и линии. Вълнуват ме всякакви похвати - фотография, дигитален печат, традиционни живописни техники, но винаги в някакъв диалог помежду им, защото ние самите сме диалогични същества и смисълът, ако изобщо съществува такъв, може да бъде открит само в общуването. Бих се определил като старомоден абстракционист със силна експресивност, стигаща понякога дори до агресия. Може би, защото съм много кротък човек извън платното.

Кирил Якимов