Починала е Соня Гълъбарова.

Преди години бяхме много близки. Разказах ѝ как като студент, още преди да започна работа във вестник, съм си лепял нейни статии на стената и съм се опитвал да ги напиша като нея. Ходех на събитията, на които можеше и тя да бъде и пишех дописка, а на сутринта сравнявах какво е написала Соня и доколко моят текст се доближава до нейния.

Когато започнах да работя във вестник, ми дадоха ресор армия, а аз исках социален ресор, защото за мен това беше върхът на журналистиката. Всъщност и досега смятам, че това е най-хубавият и най-труден ресор.

Един ден, когато вече работех в "Новинар" и вече бях в социалния ресор, попаднахме на едно и също събитие със Соня - някаква стачка в Сопот. И двамата написахме по една страница репортаж. На другия ден тя ми се обади и каза - твоят е станал по-добър.

Вероятно от този ден станах неин ученик. Дотогава само ѝ се възхищавах, но някъде от 2002 г. в продължение на няколко години бяхме неразделни. От нея се научих как да предизвиквам респект. При нея за пръв път видях какво значи, че журналистите са четвъртата власт и колко грижливо трябва да се отнасяш с това. От нея се научих как да водя безсмислени наглед разговори, с които добивам най-ценната информация и как да я използвам. Тя ме запозна с най-важните по това време хора в ресора и ме научи как да изваждам новините от извора и да заобикалям пиарите.

Бяхме странна двойка. С двойна разлика в годините, а все заедно и със самочувствието, че никой не може да ни се опре.

Предполагам, че от тогава съм спрял да имам какъвто и да е страх от политици. Точно обратното - научих, че те зависят от мен, а не аз от тях.

Соня имаше една рубрика - Орисия. Сторита за покъртителните съдби на обикновени хора, които никой не би забелязал, ако тя не разкажеше за тях. От нея се научих да се вглеждам в съдбите на хората. И вярвам, че животът на всеки човек може да се опише с няколко изречения, с кратък разказ за сюблимния момент в живота му, в който той е имал избор и е взел решение, което е белязало живота му завинаги. Или е нямал избор и съдбата е взела решението вместо него.

После пътищата ни се разделиха. Тя си гледаше внучето, малкото Сонче, аз правех кариера. Получаваше ми се неочаквано добре и сигурно много хора са се питали каква е тайната. Тя беше тайната. Беше ми предала опита, който не беше имала късмета да използва за себе си. И ми беше изградила самочувствието, че щом тя ме е учила, вече мога всичко.

Не намерих наша обща снимка от времето, в което я помня, а не искам да я помним от снимките в последните й години. Публикувам тази, която излизаше във вестник "Труд".

Но докато ровех, установих, че единствената снимка, на която се харесвам, ми я е правила тя.

Лек път, Сонче! Когато дойда при теб, пак ще пием коняк и ще ми разказваш истинските съдби на хората в рая.