Иво Иванов: До десет

Последна промяна на 29 септември 2018 в 11:12 12329 1

Поеми дълбоко дъх, вслушай се в собствения си пулс, преброй бавно и спокойно до десет. Чак тогава вземи важно решение. Това е стар и може би поизтъркан съвет, но като че ли е особено актуален днес, в епохата на импулсивните решения. Днес исках да ви помоля за нещо, но понеже ми се струва важно и дори малко егоистично, не искам да го правите, преди да сме преброили заедно поне до десет.

Едно

Едно момиче... или по-скоро една млада жена. Така е било писано, че я срещнах за пръв път преди две години на най-тъжния етаж в най-тъжната болница. Навън бе юни, но из тези коридори като че ли винаги е късна есен. Човек се движи по хладния под като по студена ноемврийска алея. Листата капят, цветята съхнат, птиците отлитат... Някои от вас са минавали по този смълчан коридор и знаят. Опитваш се да стъпваш бодро, да вдъхваш увереност на походката си, но краката натежават с всяка крачка. Вратите на стаите те подминават една по една безизразни, затворени и тъжни. В мълчаливия им укор човек усеща прокрадващата се вина. Защо аз съм тук, а не там? С какво съм заслужил да бъда от тази страна на вратата? От къде на къде си позволявам да ходя с фалшива походка из тази късна юнска есен? Знаех, че момичето е много, много болно. Но не знаех какво да очаквам. Болка? Отчаяние? Безнадеждност?

Две

Две болести... събрани в една. Бифенотипната левкемия е коварна двуличница. Дели се стихийно, проклетата вещица, броди из клетките и сее разруха с два смъртоносни кинжала: единият миелоиден, другият – лимфобластен. Тъкмо когато си повярвал, че си се спасил от единия, тя започва да реже с другия. Болестта е рядка, упорита и ненаситна. Когато почуках на вратата, там – на най-тъжния етаж в най-тъжната болница – вътре бяха само двете – момичето и левкемията. Понякога очакванията се оправдават, друг път се оказват неоправдани, а понякога... понякога, като в този случай, всички очаквания се превръщат в объркани неочаквания. Нищо не ме бе подготвило за срещата с изумителната млада жена в болничната стая. Тя бе на леглото, но усмивката ѝ бе навсякъде. Тя грееше! Грееше във всяка нейна клетка. Нали се сещате? Това беше една от онези усмивки, които не са просто извивка на устните. Тя беше в очите ѝ, в гласа ѝ, в начина, по който се надигна от възглавницата, в цялото ѝ излъчване. Не знам какъв сезон бе в коридора, но тук... тук светеше и беше юни.

Говорихме дълго – за рака, за живота, за хората, за Ланс Армстронг, за битките, които я очакват. Не исках да ѝ досаждам с клишета и със старите опаковани фрази за това как трябва да се бори, да не се предава и да вярва. Исках просто да говорим като двама приятели. Вглеждах се внимателно и с опасение в очите ѝ. Страх ме беше, че ще открия в тях онази мъждукаща паника – предвестника на отчаянието. Но нищо! Само усмивка! Такова беше момичето... Спокойно, непринудено и силно.

Три

Три сестри... Ако има нещо, което да съм научил от Чехов, от безбройните приказки, от „Крал Лир“... и от самия живот, то е, че когато три сестри се съберат на едно място, нещата стават много, много сложни... за този, който има неблагоразумието да се изправи срещу тях. Това се отнася и за болестта. Според законите, създадени от самата природа, трите сестри са неудържима стихия. Вижте, бифенотипната левкемия може да има два кинжала, но болното момиче – то има нещо много повече – то има две сестри. Едната от тях – Татяна, ме откри, без да ме познава, преди повече от две години и ми каза: „Може да си се срещал с всякакви хора, но не си виждал човек като сестра ми и сега е моментът да го направиш. Защото е много болна и... има нужда от теб!“. Така, без да знам с какво мога да помогна, се озовах в болницата – между думите си Татяна не бе оставила никакво пространство за възражение. И се оказа права, разбира се – не бях виждал човек като сестра ѝ. Но не знам дали тя имаше нужда от мен, или аз от нея. Станахме приятели – истински, близки приятели, от тези, които усещат, че нещо липсва, ако не са се чували или виждали няколко седмици. Другата сестра – Наталия, се оказа идеален донор на стволови клетки, което, както ще видим след малко, е от огромно значение. Болестта демонстрира недалновидност, защото не се сблъска просто с едно момиче – тя се сблъска с три сестри. И те нямаше да я оставят на мира.

Четири

Четири години... Преди няколко месеца едно очарователно момченце стана на четири години. Голяма част от тях е прекарало без майка си. Болестта я застигна малко след неговото раждане. Химиотерапиите, усложненията, пункциите, операциите ще я държат почти непрекъснато между болничните стени. Не можем да знаем какво е да се бориш с една от най-ужасните болести, познати на човечеството, с дни, нощи, месеци, години, докато бебето ти е далеч от теб. Онези моменти, в които детето ти прави първата си крачка или казва първата си дума – те са безценни. „Болестта ми отне тези моменти – те няма как да се върнат – казва момичето. – Но тя не можа да наруши връзката ни. Синът ми е с мен, в моите мисли и в сърцето ми винаги и във всяка секунда, в която дишам на този свят. Когато се роди, знаехме със съпруга ми, че искаме да го дарим с хубаво, силно българско име. Нарекохме го Пресиян – на един от най-гордите и обичани български владетели.“

Пет

Пет потвърждения...

„Помниш ли, когато се срещнахме за пръв път в болницата?“ – попита ме наскоро момичето.

„Помня, разбира се! Очаквах съвсем друга ситуация, но ти беше толкова усмихната и уверена, че аз самият се успокоих.“

„Знаеш ли, това беше най-тежкият момент в живота ми. Точно тогава, когато влезе в стаята, бях на ръба на отчаянието. Беше точно по средата на унищожителна химиотерапия и бях смазана физически. Заради нея се получи инфекция и некроза на челюстта и небцето. Хората ги беше страх да ми трансплантират стволови клетки, без да са направили сложна лицево-челюстна операция. Но никой не искаше да се наеме с такава процедура, преди да са минали девет месеца без химиотерапия. От друга страна, месеци без химиотерапия означаваха сигурна смърт. Общо взето, Параграф 22 – бях в безизходица. Накрая ми казаха, че ще направят трансплантацията, но ми поискаха поне пет потвърждения и подпис, че разбирам опасността от последствията и поемам цялата отговорност. Пет потвърждения... Бях готова да дам и хиляда.“

Шест

Шест месеца на надежда… През януари миналата година след безброй перипетии момичето получи стволовите клетки на сестра си. Те бяха усвоени с 98% успеваемост, което е феноменален резултат. Трансплантацията мина идеално! Последваха почти шест благословени месеца на тотална ремисия. Шест месеца у дома. Шест месеца със семейството. Шест месеца с малкия Пресиян. „Днес съм най-най-най-щастливият човек на света и летяяяяяяя!“, писа ми момичето.

Седем

Седем различни мнения... На шестия месец левкемията отвърна на удара с рецидив и бласти в централната нервна система. Малко по-късно последва и втори рецидив. И лезия в мозъка. Нещата изглеждаха отчайващи, но момичето нямаше намерение да се предава. Нямаше да позволи малкият Преси да расте без майка. Лекарите обаче се озоваха в непозната територия. Как да третират упоритата болест? Как да подходят към нея? Последваха безкрайни комисии, специалисти, консултации. Седем различни лекари – седем различни мнения, и в крайна сметка шест от тях се свеждаха до едно и също обречено решение – да се откажат от лечението на мозъка, да налеят момичето с химия и да видят какво ще стане. Изходът от този подход изглежда обречен, но... лъчът на надеждата бе в седмото мнение. То пристига от клиниката по хемато-онкология в Лайпциг. Лечение има! Надежда със сигурност има! Оказва се, че немските специалисти имат протокол за третиране точно на нейния случай и вярват, че могат да вкарат рака в ремисия, след което да направят втора, решаваща трансплантация на стволови клетки.

Осем

Осем спирки с метрото... „Хайде, кога ще дойдеш да ни видиш? – попита ме преди няколко месеца момичето. – От вас е само осем спирки с метрото. От там ще те посрещне мъжът ми и за нула време сте в Сливница.“ Няколко часа по-късно най-после стискам ръката на съпруга ѝ, който, между другото, се казва Сокол (честна дума!). Запознали са се като студенти в Пловдив. Било е истинска, неудържима любов. И като всяка истинска любов, тя не само надживява болестта, но става по-силна заради нея. След университета не могат да си позволят квартира в София и се озовават в Сливница, където той собственоръчно стяга изоставената и необитавана с години къща на дядо си. Влизаме в малката спретната къщичка. Домакинята ни посреща с добре познатата неразрушима усмивка. Ако болестта се е опитала да я съкруши, със сигурност не е успяла. Прегръщам неотразимия Пресиян. Усещам сърчицето му да се блъска весело в прегръдката ми. Знам колко им е тежко. Левкемията отдавна бе лишила момичето от любимата му работа. Сега цялото семейство се крепи на раменете на съпруга ѝ, който работи нощна смяна във фабрика за кафе. Колко силен и добър човек! Какво ли са били тези три години и за него? Как е успявал? Болниците? Работата? Разходите? Тревогите? Къщата? Детето?

„Ние сме щастливи хора, Иво! – казва момичето, –защото се обичаме и сме живи. Докато ни има и тримата на този свят, ще се радваме на всеки сегашен миг и ще се борим за всеки следващ.“

Девет

Девет живота... „Казват, че котките имали девет живота. Колко ли тогава имам аз? – пита момичето. – Колко пъти съм умирала... Колко пъти ме погребваха и отписваха лекарите... Колко пъти бях на ръба на бездната... А ето че още съм жива. И ще продължавам да живея по най-добрия възможен начин на този свят. Ще продължавам да бъда майка на детето си, съпруга на мъжа си, приятелка на приятелите си. Виждала съм болка, страх, безизходица и затова ми се иска да хвана ръката на всеки в моята ситуация. И да им кажа, че винаги има надежда.“

Девет живота... наистина! Семейството едва свързва двата края, но благодарение на добрината и благотворителността на хората от банката, в която е работило момичето, парите за първата фаза на лечение в Германия бяха събрани. Хирурзите в Лайпциг извършиха ювелирна операция и отстраниха тумора в мозъка, който се оказа доброкачествен. Това беше чудо само по себе си, но още по-изумително е, че момичето се върна в България без бласти. Всички те, които трябваше да бъдат смъртоносни, са вече някъде в небитието. Момичето бе в ремисия! Оставаше само едно – най-важното в борбата с левкемията. Без перфектна втора трансплантация всяка победа срещу тази болест е временна. Цената е смазваща – 230 000 евро! С внезапно повишилите се шансове за оздравяване семейството е уверено, че Комисията за лечение в чужбина ще отпусне парите.

Десет

Десет долара... Наскоро един добър човек и голям българин, на когото се възхищавам от години, бе изпаднал в кошмарна ситуация. За кой ли път! Малко са хората на този свят, които са в състояние да се борят с превратностите на съдбата така, както го прави великолепният български журналист Фори Караджов. Въпреки че е парализиран и живее сам-самичък, Фори е професор в калифорнийски университет и води пълноценен живот. Но след тринайсет операции, непосилни медицински сметки и невъзможност да плати квартирата си, Фори бе изпаднал в цайтнот. Негови приятели направиха кампания за набиране на средства в интернет. Идеята беше да му подадем ръка, да му помогнем поне с нещичко и най-важното – да усети, че в този тежък момент не е сам. Написах апел към съмишленици, приятели и познати във Фейсбук и споделих линка към кампанията. След няколко дни хвърлих един поглед, за да видя дали е имало ефект. Даренията, разбира се, бяха започнали да се стичат от сърцата на хората – дори тези, които не го познаваха, бяха помогнали с каквото могат. Очите ми се спуснаха надолу по списъка с дарители. Георги – 100 долара; Симеон – 20 долара; Виолета – 50 долара. Ето, това са хубави имена... имена на добрината, казах си. И... изведнъж застинах! Прочетох отново и отново едно от имената: Анастасия Арикова – десет долара. Анастасия Арикова! Точно ти ли? Ox... не исках ти да даряваш, Наси! Знам! Със сигурност знам, че си лишила от нещо семейството си, за да помогнеш на Фори. Tези пари...са с по-голяма стойност за теб отколкото за повечето от нас. Можеше да зарадваш Пресиян с някоя играчка. Или да си помогнете със съпруга ти за сметките...Но вие вече знаете що за човек е Анастасия Арикова. Болното момиче е дало тези пари на човек, когото не познава, с голяма усмивка, без дори да преброи до десет. Просто защото е усетила, че някъде някой страда и има нужда от помощ.

Ето че преброихме заедно до десет и ти вече сигурно знаеш за какво ще те помоля. Наскоро Анастасия преживя нов безмилостен удар – след многомесечно чакане Комисията отхвърли молбата ѝ за лечение в Лайпциг. Нямам представа каква е причината – може би просто няма достатъчно пари. Това е обяснимо; толкова много са страдащите – невръстни деца, млади хора, майки и бащи. Здравната каса изнемогва. Безизходицата сякаш е навсякъде. Иска ми се да крещя от болка всеки път когато видя, че малко детенце се нуждае от огромна сума, за да оживее. Понякога се питам – защо трябва да е така? Защо човек трябва да се бори не само срещу смъртоносна болест, но и срещу смъртоносната система, която е индустриализирала тази болест по най-циничния възможен начин? Защо човешкото страдание трябва да се осребрява? Защо трезорите на рака са пълни до пръсване от Турция до Съединените щати? Но това е друга тема... тук не е място за критика – неслучайно преброих до десет. Това е просто молба. Молба към теб да помогнеш с каквото можеш на една болна млада жена, един Сокол и един четиригодишен български владетел на техните сърца. Днес Анастасия е жива благодарение на усилията на прекрасни наши лекари, но техните ресурси са изчерпани и избавлението ѝ се намира на 1520 километра от нейния малък дом.
Така сме изградени от недалновидната природа, че рано или късно всеки човек става пациент. Може би, макар и латентно, това прозрение винаги тлее някъде дълбоко вътре в нас. Или може би просто добрите хора са повече от лошите. Каквато и да е причината, не милионерите, а именно обикновените хора се отзоваха на отчаяния зов за помощ на Анастасия... нейната последна надежда. За месец кампанията за нейното лечение събра една четвърт от спасителната сума чрез интернет. Но болницата няма да я приеме, без да е получила всичко в наличност. Нужни са още 170 000 евро. Но не това е най-внушителната цифра. Нея можем да открием, ако се върнем в началото на нашето преброяване до десет. Най-внушителната цифра е цифрата едно. Едно момиче... една млада жена... един човек. Не изглежда много. Но е всичко. Ти си един човек. И както във всеки човек, и в теб навярно я има същата тази искрица облагородяваща съпричастност, която накара Анастасия да дари десет долара за човек, чиято душа обичаше, без да го познава. Ние не сме богата нация. Българинът няма много пари, но... добрината на нашата географска ширина има своя собствена таблица за умножение и точно когато всичко изглежда загубено, е в състояние да ни дари с плюс безкрайност вяра в човешкото. Ще кажеш: „Защо да дарявам точно на това момиче? Защо не на някой друг?“. Добре! Направи го! Точно сега! Дори да не е на нея. Има хора на този свят, които имат нужда от теб. Най-голямата благотворителност не е да дариш милион долара, когато имаш сто милиона. Най-голямата благотворителност е да дариш един долар, когато имаш само два. И ако решиш да се отзовеш на момичето, с което тe запознах, искам да ти кажа нещо: с твоята помощ и нейната свръхестествена воля ще станем свидетели на нещо изумително и ще осъзнаем, че не Анастасия се е разболяла от левкемия… He – левкемията се е разболяла от Анастасия и нищо няма да може да я спаси!

Така че поеми дълбоко дъх, вслушай се в собствения си пулс, преброй бавно и спокойно до десет. Решението е изцяло твое:
Едно... Две... Три... Четири... Пет... Шест... Седем... Осем... Девет... Десет...

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ И ДАРЕНИЯ:
https://www.facebook.com/AnastasiaArikov/

https://dmsbg.com/10784/dms-anastasia/

https://www.facebook.com/AnastasiaArikov/posts/295784027882449​