35-годишна традиция? Ваденето на кръста на Йордановден е било забранено по соца

На Йордановден водата не е просто вода. Тя става сцена, доказателство, риск. Свещеникът изнася кръста, отслужва Великия богоявленски водосвет – най-тържественото водоосвещение в годината, свързано с Кръщението Христово.

Следва моментът, който всяка година превръща празника в новина: кръстът полита към реката, морето или езерото, а след него – мъже (понякога и момчета, понякога цели групи), които се хвърлят в ледената вода. И именно тук започва българската особеност на Йордановден: ние живеем този ден едновременно като православен празник, като народен обичай и като публичен спектакъл – с всичките му красиви и проблематични страни.

Какво точно се случва според Църквата

В православния календар Богоявление (Йордановден) е празник на Христовото кръщение в река Йордан – събитие, което в богословието е „явяване“ на Бога пред света. Водата се освещава, а вярващите взимат от нея за благословение.

Самото хвърляне на кръста във вода и изваждането му не е „самоцелна традиция на смелостта“, а продължение на литургичния смисъл: кръстът символично „слиза“ в стихията и я благославя, а човекът, който го изважда, получава честта да стане носител на благословението за общността. В много градове ритуалът се прави с литийно шествие.

От 35 години ли е? – и да, и не

Ако говорим за самия религиозен празник и водосвета – те са част от християнската традиция от векове. Ако обаче говорим за масовото, публично, медийно зрелище „кой ще извади кръста“ в десетки населени места, с организирани групи, награди, общински програми и телевизионни включвания – тогава интуицията, че обичаят е „по-нов“, има основание.

Причината е историческа: практики като „спасяването на кръста“ са били прекъсвани или маргинализирани в годините на соца, а след 1989 г. започват да се възстановяват на много места. 

По време на комунистическия режим, когато държавният атеизъм изтласква религиозните празници от публичното пространство, Йордановден на практика изчезва като обществено събитие: няма литийни шествия, няма водосвет „на реката“, няма и ритуално хвърляне и вадене на кръста в открити водоизточници. В публицистични и журналистически текстове това е описвано директно като забрана за публично отбелязване на Богоявление – допуска се единствено сдържано, „на закрито“ в църквите, без зрелищната част край водата. Именно затова след 1989 г. ритуалът се връща постепенно и първите години е новина сам по себе си: медиите от началото на 90-те говорят за „възраждане на традицията“ след десетилетия прекъсване, а с времето „спасяването на кръста“ отново се превръща в масова, видима атракция и обичай в десетки градове и села.

Тоест: празникът не е „на 35 години“, но обществената му видимост и масовостта на днешната форма – до голяма степен да.

От смисъл към спектакъл: защо ни е толкова важно да е видимо

Йордановден е един от онези редки моменти, в които религиозното преживяване излиза извън храма и буквално превзема публичното пространство. Вода, студ, тяло – всичко е „на показ“. Това има своята притегателна сила: ритуалът е едновременно прост и кинематографичен. Всяка година кадрите са почти едни и същи, но работят: тълпа на брега, кръст във въздуха, гмуркане, викове, победител с вдигнати ръце. Дори за хора, които не са религиозни, това е история за кураж и принадлежност.

И тук идва второто лице на празника: той се превръща в своеобразна сцена, на която общността преговаря представите си за мъжественост, сила, „истински българин“, традиция. В редица градове ритуалът вече е част от културния календар и се мисли като събитие, което събира хората и „показва“ града.

Калофер и „леденото хоро“: обичай или изобретена традиция

Няма как да се говори за Йордановден в България, без да се стигне до Калофер и мъжкото хоро в ледените води на Тунджа – кадър, който обикаля света всяка година. Парадоксът е, че именно този най-разпознаваем образ често е описван като сравнително нов обичай.

Преди няколко години темата стана предмет на сериозен дебат в българската публичност: доколко хорото е „вековна традиция“, доколко е възстановено, и доколко е нова практика, която постепенно придобива авторитет на „древно“. Радио Свободна Европа публикува анализ за „изобретената традиция“ – как медийното отразяване и местната гордост могат да превърнат сравнително нова практика в национален символ.

През 2015 г. Божидар Димитров без позоваване на източник даже го изведе чак до османско време, свързвайки го с дервентджии и хайдути, които уж „взимали страха“ на околните села; паралелно с това в публичния романтичен разказ се появяват още по-смели твърдения от типа „от незапомнени времена“, при което липсата на памет удобно се приписва на турските опожарявания, но част от изследователските гласове – включително директорката на музея „Христо Ботев“ в Калофер, историчката Ася Николова – оспорват старинността и отбелязват, че хорото постепенно измества в местната памет самия Ботев и неговия ден; липсват свидетелства за подобен ритуал в описанията на Богоявление от Възраждането и междувоенния период, където се говори за литургия, водосвет и хвърляне на кръста, а не за хоро, като дори песните, които се пеят днес, нямат връзка с Йордановден; в архивите и регионалната преса хорото в Калофер изплува отчетливо едва в началото на XXI век (с репортажи около 2001–2003), след което бързо набира медийна тежест и започва да се „превръща“ в традиция, която се копира из страната, насърчавана от местни власти – типичен пример за „изобретена традиция“ по Ерик Хобсбом – но с това идват и рискове: изместване на религиозния смисъл от шум, показност и понякога агресивен бабаитлък, които превръщат празника в индикатор за състоянието на обществото, а не за християнската му същност, спори в анализа си Стефан Дечев за "Свободна Европа".

Но истината е, че общността живее обичая като истински, защото той вече работи като истински – събира хора, създава памет. А това е механизмът, по който много традиции изобщо се създават.

Къде свършва вярата и къде започва рискът

Ритуалът има и трета страна, за която рядко говорим в празничния ден: рискът и социалният натиск. От една страна, студената вода и адреналинът са реално изпитание – не всеки организъм го понася добре. 

Реалният риск не е „да изстинеш“, а внезапният шок за организма – особено при хора със сърдечно-съдови проблеми, при употреба на алкохол, при недоспиване или при неподготвено тяло. Тази година в ледената вода беше потопено двумесечно бебе...

И ако трябва да има „нова традиция“, тя може да бъде точно тази: уважение към здравето. Загрявка, трезва преценка, организация на място, медицински екип, ясни правила кой влиза и кой не. Нищо от това не отменя вярата; напротив – спасява я от превръщане в безсмислен риск.

Защо това продължава

Йордановден е тест за едно много популярно напрежение: между жаждата за смисъл и изкушението на спектакъла. Между тишината в църквата и яркия кадър. Между личната вяра и националния символ.

Но има и нещо по-дълбоко: в страна, в която доверието в институциите често е разклатено, ритуалите работят като „институции на място“ – локални, разбираеми, човешки. Те дават усещане, че има ред, който не се сменя с всеки кабинет. Че има нещо, което се предава – дори когато всичко друго се разпада.

И затова на брега, в студа, всяка година се събират хората: не само за да гледат кой ще извади кръста, а за да си припомнят, че принадлежността не е абстракция. Тя е действие.

Следете новините ни в GoogleNews