Вътрешен живот

Гледаш го отвънка - човек. Има си глава, крайници, тяло, облечен е, издава звуци, движи се, изобщо много наподобява на човешко същество. Но всъщност е трудно да се определи дали е такова. За да бъде класифицирано и причислено към някоя група, то трябва да покрие съответствията не само във външните белези. Поради което се налага по-дълго наблюдение върху обекта на изследването. Макар че съм сигурен, че мнозинството може да класифицира въпросното нещо за части от секундата и ще ми се чуди на желанието да се занимавам с него. Така е, няма смисъл да си цапам ръцете, ума и душата с ровичкане из загнилите органични материи, но е хубаво и да знаем докъде сме стигнали, да си дадем ясна сметка за размерите на затъването ни в не по-малко гнусна материя.

Има тор, има хумус, има и обикновена кал. С калта можеш само да се изцапаш, хумусът съдържа минерали, а торта подпомага растежа на благородните растения. Вече ще стане четвърт век как чакаме да се събере достатъчно хумусен слой, да се натрупа необходимото количество тор и от почвата накрая да покара нещо благородно. Ама ще се окаже, че сме трупали само обикновена кал, блатото е безкрайно мъртво и става все по-дълбоко и нищо красиво няма да дочакаме. Ще навърша 40 през тази година. Един приятел навърши 41 миналата и замина с жена си и трите си деца да живее и да се труди в друга европейска страна. Все повече мои връстници планират съвсем сериозно да постъпят по същия начин. Това коя поред вълна ще бъде и ние към кои ще се причислим? Отиваме нататък с професията си, с опита си, няма да се затрием, нито ще почваме от нулата.

А тия, които не го направят (направим), ще се питат (питаме) след още двайсетина години защо въпреки всичко сме решили да удължим страданието си. Поради каква такава причина, идеализъм ли е, мързел ли е, любов ли е, страх ли е. Но няма да има значение. Аз съм щастлив човек, нищо че живея в бъдещето. Обучавам циганчетата на български език и други неща, които ще им трябват, щото след време ще се наложи някои от тях да раздават социалните помощи на другите от тях. И тогава, когато почнат сами да се управляват, ще разберат най-добре всичко. Понеже днес все още ги лъжат и потребяват. Няма трагедия тук, такива са фактите. Не един и два народа са се изпарили в историята, не една и две държави са само из страниците на учебниците. Няма място за трагедии. Всичко е наред и ми омръзна да чета воплите на различни историци и философи, състрадаващи на агонизиращата Родина. Какъв е смисълът да демонстрират болката си? Животът е за да се живее, не да се оплаква. Че Тя умира разбраха всички. Само чудо ще я възкреси. И забелязвам, че в северозападния ни форум все по-малко се вайкат хората, все повече разбират, че страданието е занимание интимно и не се афишира.

Въпреки това не спираме да се удивляваме. Защото светът всеки ден ни показва нови неща. Нови форми на живот. Уж живот, а всъщност липса на такъв. А какво е животът без вътрешен живот? Човекът е създаден от Господа да бъде стопанин на Земята. Вместо това той се превръща в една от другите безсловесни твари - изравнява се с животните, че и с растенията даже. Не, пада под тяхното ниво, защото те не са се унижили и омърсили като него, те са си останали честни и чисти.

Единият учил богословие в Шуменския университет, не знам завършил ли е, другият напротив, дори доктор по богословие го направиха. Ето какви изненади ни поднася днешният свят. Учили хората в тая дисциплина, разсъждавали за Смисъла и Бога, провеждали дълбокомъдри разговори с преподавателите си, които после продължавали насаме със своя вътрешен глас, защото е немислимо да си богослов и да не оставаш насаме с мислите си... Вътрешният живот е признак на духовност и човещина, значи трябва да допуснем, че и тези споменатите двама герои също са били притежатели на подобни благородни качества. Ще се върна след малко на тях, но само да отворя набързо една скоба - представяте ли си какъв вътрешен живот има оня тупан Бойко - “Ще му ударим едно мачле с момчетата, но първо да звънна на Цецко да му кажа да донесе малко пържолки за кучето”, или плъха Станишев - “мммм.... ммм.....”, тоя е абсолютно кух, никой няма вътре в главата, или шимпанзето Наместан - “Тоя номер с парадигмите е страшен, ще го похваля момчето, дето ми ги пише”, а мислите на ония сенилни гадини, дето обядват всеки вторник в “Монтерей” или къде там беше - представям си ги като змийско кълбо тия техни мисли, те ли ни подритват съдбите през цялото време? А Бареков … опс, без да искам, простете. Щото дотук си говорехме за човекоподобия, не върви да дирим човешки черти сред безгръбначните. Поне към тип хордови да спадаше тоя, ама не. В следващата лекция за опростените организми можем да го цитираме, но едва когато стигнем до плоските червеи.

Та се чудех на тия богословите - от много високо изглежда са се трупясали и си личи по жалкия им изглед. Не че ще ги съдя и не че в Библията не пише, че и за такива като тех има надежда, щом още са на тая земя грешна. Но е твърде мерзостно да си публична личност, да претендираш за християнска нравственост, за чистота и в същото време да се държиш като продажника хамелеон и лъжец Сидеров или като далавераджията Цонев, който съчетава докторската си степен по богословие с любовта към схемичките за Странджа и хазартния бизнес. Как го правят? Изумен съм. Иде ми да ги питам с риторичния въпрос на Н. Захариева:
Когато стигнеш висшата си цел,
натрупал всичко - даже непотребности -
и разбереш, че си загубил себе си,
за връщане ще имаш ли сърце?

Да ти е тихо, кротко и чистичко във “вътрешната стаичка” на душата ти е естественото състояние. Постепенно с годините става шумно, неспокойно, мръсно, ключа от стаичката го губиш и забравяш, че си имал това нещо, дето учените казват, че тежало два грама и половина.

От Гогол и от Достоевски тръгва голямата и жестока идея, че не знаем своите граници и обичаме да се губим далече от себе си. Че изследваме докъде можем да стигнем в пропадането си с едно странно мазохистично удоволствие и не искаме да ни се говори за граници и ограничаване. Само дето това вече не е свобода. А е робуване на страсти и мизерия. И Митя Карамазов твърде хубаво го казва: “Не, широк е човекът, дори твърде широк, аз бих го стеснил”...

Зима е, студено навън, такива мисли ме налягат край запалената камина. И си мисля, че и вътре у нас в малкото ни килерче с иконката на стената трябва да бъде преметено и камината да гори леко. И да поддържаме огъня. Само да не хвърлим някой влажен опалник, че ще задими, ще угаси жаравата и ще стане съвсем неприветливо.

Още по темата

13/05/2013 Нашите автори

Електоралната 1 като 0

29/04/2013 Нашите автори

Доле у ниското

23/04/2013 Нашите автори

Либерасти, толерасти и обикновени измамници

13/04/2013 Нашите автори

Лингвистичен анализ на политическите мантри

Следете новините ни в GoogleNews