Улица ''Кестен'': разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 04 февруари 2024 в 09:01 7118 0

Здравка Евтимова

Снимка БГНЕС

Здравка Евтимова

Все още имаше време, Рина можеше да даде на заден ход. Едно телефонно обаждане и толкоз. Михаил й хвърли бегъл поглед, надзърна към нея, както имаше обичай - уж те гледа, но не съвсем, по-скоро подарява вниманието си на колите по улицата, а ако нямаше коли и улица, наблюдаваше космоса.

- Имам изненада за тебе – каза той.

През почти петте години, откакто споделяше живота му, й беше подарил златно колие. Естествено, Рина веднага отиде при бижутер, един човек, комуто имаше доверие. В краен случай можеше да мисли за други посоки, ако всичко с Михаил пропаднеше, както беше на път да стане.

Пет години. Едно колие.

Златарят беше нисък, пълен, да не употреби обидния епитет тлъст, с гола глава, мазни пори, но беше честен, доколкото може да бъде честен златар на улица „Кестен“. Тук, според определението на Михаил „изобилстваше от всякаква гмеж“ - джебчии; мениджъри, както наричаха сводниците; работещи момичета; прекупвачи на всичко, които се продава - телефони, бижута, парфюми, маратонки втора употреба, трева, калъфки, отрова за мишки, плъхове, хлебарки. Мяркаха се заблудени дребни чиновници, привлечени от смешните цени на всичко под небето.

Златарят беше честен с нея – каза й точно колко струва колието – 1100 лева, с тенденция движение нагоре. Той живееше в двуетажна къща. Понякога се мяркаше в компанията на някаква с неизяснено минало и неясно бъдеще. В нейна вреда бе нарастващото й тегло и ярко изразената любов към баклавите на сладкаря отсреща. Рина внимаваше – носът й хващаше всяка промяна във въздуха над улица „Кестен“ и пресмяташе стойността й като калкулатор. Плюс и минус.

Плюс - много пари у Златаря. Минус – дебелата с неизяснено минало. Плюс – черните му, заинтересовани очи, готови да пламнат под клепачите, стапяйки торбичките от лой под тях, стига Рина да го заговори. Минус – глупостта на Рина, която пилееше време с Михаил вече пет години.

Всъщност, не можеше да се оплаче – живееше в студио, наето от него. Нямаше грижа за отопление, осветление и интернет. Живот като на пансион - това попадаше в графата плюс. Безцветна връзка - слаб дъжд през есента, без който нещата изглеждат ненормални. Минус.

Рина готвеше хубаво. Рина не критикуваше. Михаил беше бизнесмен или някакъв крупен началник – това не оказваше влияние над щедростта му. Тя го посрещаше с изчистен до блясък фаянс в банята, с аромати на пържола „Зингара“ или руло „Сан Бернар“, с изгладени ризи на Михаил, с усмивка, която започваше в понеделник и забравяше да свърши. Последното беше трудно за изпълнение. Лицето й все някога щеше да избухне. Щастливи двойки ли, мислеше Рина. Не, просто единият мълчи и както казват необразованите наши съвременници, гълта жаби и гущери. Чака.

Беше подготвила всичко. Разбира се, в наши дни „всичко“ означава пари. Бе спестила от сумите, предоставяни й от Михаил. Михаил трудно предоставяше суми. С поглед, който знае, питаше –„Нима даде толкова за покупките в Лидл?“ - и искаше касова бележка. Рина, която живееше в пространството между минус и плюс, съхраняваше всички така важни хартийки. Съвсем дискретно се беше обърнала към едно от работещите момичета – как се оценява работата ви. Колко струва това? Това? Беше сигурна, че Михаил е осведомен. Сумите, които оставяше в идеално почистеното студио, съвпадаха или бяха по-малки от разходите, които би си навлякъл, ако се ориентираше към работещо момиче.

Рина беше подготвена - стаята беше резервирана, всъщност апартамент в спа курорт „Брезово“ - с отлични референции. Михаил не приемаше каквото и да било, лишено от убедителни референции. Беше запазила жилището за 4 февруари, защото четири беше любимото число на Михаил. Беше ангажирала стая за Златаря. Разбира се, Златаря беше златар за неориентираните. На улица „Кестен“ професиите означаваха нещо единствено в ушите на глухите.

Златарят беше направил състояние поради уменията си в областта на крайниците - ръце и крака на хора. Рина разбра това съвсем случайно от едно работещо момиче, което бе подстригвала и от мениджър, накуцващ след дискусия със Златаря. В крайна сметка на улица „Кестен“ всичко излизаше наяве – накриво зараснали кости, лакти и колене, които не можеха да се свиват, око, престанало да вижда образи месеци наред, защото нещо извънредно бе попаднало в него. Златарите печелеха многократно повече от колегите си в златарските ателиета, от работещите момичета, които обикновено умираха на 30 години, или просто никога не умираха, защото отпътуваха в чужбина. В чужбина, както е известно, работещите момичета не умират.

На 4 февруари, в стая на втори етаж на курорт „Брезово“ щеше да чака Златаря, за всеки случай. Почти пет години Рина беше събирала средства – още в самото начало на баладата си с Михаил беше направила банков влог „Изход“. Рина беше старомодна по уникален начин – банковата сметка „Изход“ включваше приличен Спа хотел. Ако не беше Златаря, щеше да бъде друг златар, човек подготвен да работи върху здрави крайници. Имаше опция окото да престане да различава светлина от мрак. Разбира се и други органи попадаха в списъка на въздействие, в зависимост от готовността на Рина да предостави финансово покритие на усилията и уменията на съответния златар.

- Имам изненада за тебе – отново бе вметнал в разговора им по време на сутрешното кафе Михаил.

Гривна за 1000 лева? Рина отказваше да се заблуждава, че ще получи предложение да я направят почтена жена чрез църковен брак, за какъвто мечтаеха дори работещите момичета. Но… искрицата надежда не беше угаснала. Всъщност Рина бе дълбоко консервативна и един годежен пръстен би бил най-истинският сюрприз. Към плюсовете от характера на Михаил тя отчиташе привързаността му към скъпи курорти, сърфинг и вкус към елитни вина. Вече бяха посетили няколко красиви градове в Европа.

Очите му не я търсеха. Интересуваха се от космоса наоколо. Почти пет години Рина си бе представяла малка селска църквичка, свещеник, който монотонно пее нещо, написано в прашна книга и накрая ги обявява за съпруг и съпруга. Тогава Рина щеше да се спаси от улица „Кестен“ - от мениджърите, които подстригваше в бръснарницата си, от работещите момичета и болестите им, от хленча на майка й, на която постоянно й беше студено, от досадните деца на сестра си - две дебели момчета, които я врънкаха да им купува шоколад, от самия Златар - човекът, към когото тя наистина беше привързана, професионалист, който работеше почтено: ръка -150 лева, челюст - 100. Тоя човек не се обръщаше подир трътлестата си дружка, която се тъпчеше с баклава от понеделник до петък. Той гледаше Рина. Когато тя му каза – „ 4 февруари“ и името на хотела в Брезово, човекът кимна с глава.

- За тебе ще го направя без пари – каза й той.

Приказваше късо, нисък, объл, тлъсти пори, гола глава и пръсти, в които златото можеше да се разтопи. В юмруците му костите бяха шоколадчета.

- Ще платя – заяви Рина.

Извади петстотин - на по пет, десет, двайсет лева, защото ги откъсваше от предоставените й суми в условията на пълна секретност. Михаил беше бизнесмен или голям шеф на важна агенция, Рина така и не се постара да узнае. Може би затова се задържа толкова време край него. Тя беше бръснарка, фризьорка, беше маникюристка и масажистка. Той едва ли щеше да я търпи толкова проста - заради него си се яви на мижави изпити и се уреди с диплома. Вече не помнеше по културология ли, или по някаква друга логия. Работеше в бръснарницата, но вече можеше да гледа Михаил в очите.

- Няма да ти взема парите - каза й Златаря.

- Ще ги вземеш – настоя Рина.

Той отдели внимателно две банкноти по пет лева, останалите блъсна към нея по масата в офиса му, цялата покрита с петна от кафе, пръски боза и вероятно уиски, корички от баничка.

- Аз искам да се свърши работа за петстотин – каза тя.

- Ще свърша за хиляда – отряза Златаря.

- Искам човекът да се оправи след шест месеца – прошепна Рина.

- Не. След година. Ще куца. Ще му се наложи да плати за пластична операция.

- Не искам да куца с двата крака – каза Рина.

- Добре.

Тя целуна Златаря. Той я целуна. Беше толкова нежен, като водата в оня поток край село Опалово. Като малко дете тя газеше в дълбокото. Искаше да улови попова лъжичка. Той беше не Златар, а попова лъжичка, която не можеше да повярва, че слънцето го топли и си играе с него в потока.

- Ти си най-свестният човек, когото познавам - каза му Рина и това беше самата истина.

На 4 февруари беше студено като на 4 януари и 4 декември взети заедно. Духаше злостен вятър, небето стовари върху земята всичките си облаци, но хотелът в Брезово беше изискан и чист. Михаил не посещаваше неизискани места. Всичко в живота му беше красиво – носеше се спретнато, тя гладеше ризите му, почистваше костюмите му, тя избираше бельото му. Михаил не докосваше нищо, за което ръката на Рина бе пропуснала да се погрижи. Той знаеше, че Рина има превъзходен вкус.

- Апартаментът ми допада – отбеляза Михаил, когато се разположиха в Спа център „Брезово“. Мебели от естествена кожа, килими, дискретно осветление, блестяща баня, Wi-Fi, лаптопът на Михаил на масичката от махагон. Обувките му от 1000 лева, чорапите му от 150 лева и тя, Рина, която очакваше изненадата.

Дълбоко в нея, много дълбоко под кожата, която бе пълна до пръсване с усмивки, чакаше едно момиче. То тичаше към рекичката на Опалово и мечтаеше да си играе с поповите лъжички. Това момиче беше пораснало като много привлекателна, чиста, толерантна млада жена, много консервативно момиче, което си представяше селска черквица със стар свещеник. Той чете от старата си книга и ги обявява за съпруг и съпруга пред Бога, ако въобще на улица „Кестен“ и отвъд имаше Бог.

Ако имаше бог, той беше Златар с дълбоки познания по костите и ценоразпис – крак - 200 лева, гръбнак - 250. Но Бог в черквицата беше съвсем друг, добър, измъчен, като работещите момичета, разболели се от нещо лошо - от което няма измъкване, освен ковчег; като мениджър, не платил, където трябва и утре ще го намерят в някой ъгъл; като майка й, която се надяваше само на този добър Господ с тъжните очи от иконата. Така я гледаше Златаря, когато Рина си тръгваше вечер в прекрасната кола с Михаил. Понякога те поемаха към Европа с хубавите курорти и елитните червени вина.

- Каква е изненадата ти? - попита Рина.

Михаил бръкна в джоба си. Извади пръстен.

- О – въздъхна Рина.

Най-сетне.

Беше още рано. Имаше време. Щеше да предупреди Златаря. Не се намесвай, щеше да му каже. Рина щеше да стане почтена жена като манекенките в канцелариите, като жениците, които учеха разглезените деца в училищата, като момичетата в шивалните и в цехчето за баничките. Ще се омъжи и всичко щеше да бъде наред.

- Как мислиш? – попита Михаил усмихнат. За пръв път Рина хареса усмивката му. Една усмивка на мъж, избрал пръстен за любимата си жена.

- Много е хубав.

- Купих го на едно момиче, за което възнамерявам да се оженя.

В главата й отново се появи селската църквичка с добрия Господ, който се усмихва на поповите лъжички в най-топлата българска река. Добрият бог съвсем скоро щеше дойде на улица „Кестен“.

- Това момиче не си ти – каза Михаил. – Но за да бъдеш спокойна, на теб съм купил по-скъп пръстен. Два пъти по-скъп - той й подаде кутийка. На Рина й се щеше да я блъсне в лицето му, да я захапе, да разкъса ръката му, но беше живяла от пет години само на улица „Кестен“. Там не се разхождаха влюбени двойки.

- Много ти благодаря – каза Рина и вместо да прегризе гърлото на Михаил, го целуна.

В съседната стая чакаше Златаря.

Най-честният човек. Истинският бог на улица „Кестен“. Кожата на Рина, тази хубава обтегната кожа отново се усмихваше – така беше в делник и празник, на Коледа и Великден.

- Сладка си – прошепна Михаил.

Кожата й нямаше нищо общо с Рина – добротата на раковата клетка, ето с какво беше пълно сърцето й в този момент.

- Нещата не се променят. Ще се виждаме още по-често – успокои я Михаил.

- Да - прошепна усмивката й. - Ще отида да се окъпя.

След около минута някой тихо почука на вратата. Светкавична е, помисли си Михаил.

- Да-а-а - гласът му очерта пирует във въздуха, който ухаеше на нейния парфюм.

Вратата се отвори.

Не беше Рина.

Някакъв тип. Защо румсървисът допуска такива отрепки – бъчва в раздърпана фланелка.

- Напусни – нареди Михаил.

- Не – отговори спокойно мъжът - Имам поръчка за 1000 лева.

Февруари беше най-смелият месец тази година.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови