Трева, трева: разказ от Здравка Евтимова

Винаги съм искала да знам какво става там, в тревата. Понякога, точно в четири – когато все още е следобед, но по инструкциите започва нощта, се промъквам до пътеките. Там понякога извира особен аромат. Как добре го познавах, мириса на „Eternity“, което означава вечност. Никога не ме е интересувала вечността. Ароматът на вечност, този одеколон, от който ми призляваше – вечността беше любимият аромат на Лука.

От седем сутринта, точно от седем дори да вали, дори да ни притиска мъгла, започва свободата. Продължава до четири следобед, макар че тогава слънцето хвърля зной над поляните. Те са били поляни някога, сега са обрасли с интересна субстанция. Наричаме я трева, защото прилича на нещо, което в спомените ни е било важно. Сега бетонни пътеки пресичат зелените пространства под прав ъгъл, успоредни ивици цимент, които стърчат над залеза и разкрояват зеленото „нещо“.

Още когато каза името си: – „Аз съм Лука“, видях в очите му онова, което не мога да понасям в очите на никого – някои го наричат наглост. Не и аз. Аз го наричам умение да те стъпче с поглед, да те изхвърли от Агенцията – Агенцията е всъщност мрачната институция, която извършва почистването на зелените площи. Нещо като домашна прислужница. Парите са добри, ако работиш за Агенцията.

- Аз съм началникът ти – каза Лука. - Ще работиш до скъсване. Ще те накарам.

Безопасно е да се ходи единствено по пътеките от седем сутрин до четири вечер с куче– след това всички се прибират в къщите, с изключение на тези, които не се прибират. За тях се казва – „Станали са трева“. Постройките са изрядно бели, без петънце кал върху здравите стени. Някога прозорците се били широки, но от съображения за сигурност хората са ги зазидали.

Не можех да понасям Лука и неговата миризма на вечност.

Ние, тоест аз, защото Лука си спестяваше всяко движение и натоварване – трябваше да дебнем лицата, шляещи се в прекалена близост до тревата, когато от нея се разнасяше миризма на кафе. Не зная защо такава миризма се излъчваше от зелената маса. Понякога – толкова често, че можех да го нарека винаги – Лука използваше вечността , за да заглуши уханието на кафе. Изоставят ви, когато нямате кафе. Понякога подозирах, че тревата поглъща всичко, което падне върху нея. Както Лука поглъщаше мен.

- Зная, че те отвращавам – каза ми вечерта, след като ми предложи да се пренеса при него. – Ще дадем служебната ти квартира под наем. Ти също си ми неприятна, но друг не се съгласи да поеме работата.

Работата беше да донасяме кой се върти около тревата. Да докладваме.

Тук всички изглеждат щастливи от седем сутрин до четири вечер. Какво правят през останалото време - никой не знае нищо за никого. Всеки въпрос получава в отговор мълчание. Най-често задалият въпроса е намерен на една от циментовите полоси, обикновено към три и половина следобед, със счупен крайник. В най-лошия сценарий - въобще не е намиран, просто е „потънал в тревата“. Това може да означава различни неща – някой го е блъснал „съвсем случайно“, „подхлъзнал се е“. Или го е изяла поляната.

Трябваше да заснемам лицата, които се мотаят без куче по циментовите полоси. За всяка снимка ми плащаха по хиляда. Нощем, когато нормалните жители бъхтеха за залъка - работата беше да произвеждаме химически подобрители за трева, с други думи тор – аз не произвеждах. Аз обучавах наследниците на онези, които можеха да си позволят лукса да създават глезльовци, тоест да имат деца. Отглеждане на дете беше безумно усилие. Но и доказателство за на лукс – можеха да си го позволят. Плащаха ми. Ползвах се с престиж – тя бди за безопасността ни. Елиминира ония, които биха могли да вбесят тревата. Не се знае какво ще ни направи тревата, когато се вбеси.

- Ще ти уредя работа – да обучаваш глезльовци – каза Лука. Ще делим парите.

Имаш ли пари, не се страхуваш, че ще те напуснат.

- Защо ти не ги обучаваш? – попитах. Тогава се обади неговият аромат Eternity - тоест вечността.

- Докато работим заедно, ще спестяваме – каза Лука. – Ще се обичаме.

Да обичаш някого означаваше да имаш утвърден график кога между вас и въпросното лице се случва любовта. Специален датчик регистрираше усилието и съответните служители на Агенцията слагаха в джоба си бонус към заплатата (съвсем не малка в тия времена на мизерия).

Любовта се случваше, системата регистрираше факта и изпращаше информацията до хъба на изкуствения интелект. Можеш да излъжеш човек, който си разхожда кучето; с лекота подвеждаш родител, внушавайки му, че неговият неграмотен син е гений; можеше дори да излъжеш Лука, но бе невъзможно да измамиш изкуствения интелект. Губиш бонусите, ако те изоставят. Получавах внушителен финансов пакет Любов към заплатата си. С вонята на Eternity бързо се свиква. Продължавах да не понасям Лука и одеколонът му – но любовта се получаваше - особено като се замислиш за сумите в банковата си сметка. Лично аз усърдно работа нощем - от четири следобед до седем сутринта. Обучавам наследниците на хора в най-хубавите къщи, а най-хубавите къщи са тези най-отдалечени от бетонните пътеки. Близо до бетона умира залеза и се чува шум - наподобяващ някое ноктюрно от Шопен, прекрасно парче, защото ако кажеш, че не е прекрасно, случайно се подхлъзваш в тревата. Какво става като се подхлъзнеш, не знам. След Шопен установяваш, че дори хората, които си разхождат кучетата по безопасните циментови полоси – така наречените от нас „полуострови на щастието“ – тези дами и господа гледат встрани, когато се разминават. Децата на фините духом и масивните телом граждани трябваше навреме да се научат да презират всеки с по-малка сметка от тяхната в Секрет Банк. Трябваше да овладеят умението да ви наблюдават - като че сте контейнер с отпадъци. Да ви разфасоват с поглед. Да ви изоставят в беда. На това учех децата.

Колкото по-встрани гледат, толкова по-близо до пътеките живеят. То значи толкова по-остро е ножчето, с което разрязват кучешката храна. Зная, че като разрязваш кучешката храна, всъщност мислено разрязваш някого от тези, с които се разминаваш по бетонните пътеки. Заплатата ми нарасна десетократно благодарение на любовта. Не понасях Лука, но харесването и отвращението означават едно и също нещо, стига банковата ви сметка да нараства. Банката е истинското име на любовта. Лука беше отвратителен, затова един ден ме смая.

- Вземи – каза и ми подаде роза – по дяволите, беше се бръкнал дълбоко в джоба, а може би беше хвърлил някой нещастник в тревата. Бе домъкнал цветето, което нещастникът е закупил, за да предразположи някоя госпожа към увеличаване на заплатата по широко рекламираната технология на обичта.

Розата беше хубава. Но аз мислех за ножчетата за разфасоване на кучешка храна. Ножче за кучешка храна може да се забие навсякъде. Във всичко. Когато ви напуснат.

Казах, че обучавам деца - това означава по дефиниция по-ярко боядисаните къщи, най-пищните, най-отдалечените от пътеките. Това означава, че през по-голямата част от нощта оставам далеч от тревата. Всички чакаха 18 число на месеца, така наречения „ден на дарението“, или както някои жители на копторите до циментовите пътеки го наричат „деня на подаянието“. Тогава на пътеките намираме сутрин точно в седем часа купчинки трева от оная, която расте до пътеките. Тогава започва забавлението – така наричаме дивата битка, или любимата дума на необразованите „мариз“, който започва за тревата. Аз не пуша, но родителите на децата които обучавам, ми плащат в трева. Тя е безценна, тази трева, тежи повече от чантата банкноти, с които си купувате хляб, месо и зеленчуци. Отглеждаме домати – всъщност длъжни сме ги да отглеждаме край циментовите пътеки. Те – кои са те? – собствениците на тревата, които живеят двадесет и четири часа в денонощието и никой не ги е виждал. Децата са длъжни да пишат съчинения и стихчета за тях, да обясняват колко са щедри затуй, че ни предоставят трева, от която не знаеш дали в главата ти има мозък. Най-доброто е, че ни позволяват за се бием за трева – без да регистрират боя, счупените стъкла, подпалените коли, взривените къщи – всичко това не се приема за нарушение на обществения ред. Напротив, поощряват явлението. Боят е нашето забавление, тогава му отпускаме края и настъпва времето на страстите или Страстния ден. О, колко кратък е той. На залез любимият ви напуска. Вие произвеждате ягоди, пълни с химия в бетонни улеи.

Произвеждаме химически вещества за тревата и цимент за нови безопасни пътеки. Желателно е всеки да има дете. Който няма, защото е егоист, или не може да има поради това, че не е пушил достатъчно трева, някак спонтанно спира да разхожда кучето си. Не отива да се бие за зелена дажба в деня на дарението. Просто „се подхлъзва в тревата“. Ние оставаме.

Казвам ние, но кои сме ние – местоимението НИЕ не съществува. Има само аз, понякога се промъква много мъничко „аз и моето куче“.

- Чакам дете – казах на Лука. Той продължи да дъвче сандвича с кашкавал, сипа си още кафе и каза:

- Седемдесет и пет.

Знаех какво има предвид.

- Петдесет на петдесет – заявих. - Иначе няма да има дете.

За всяко дете тревата плащаше – след раждането на малкото пред вратата на родилата и отрочето й, бъдещ работник в химическите заводи, се появяваше купчина трева. Безценна. С нея жената можеше да не се блъска на работа поне пет години. Ако раждаше през пет години можеше да не работи нито ден през живота си. Но Лука искаше 75 процента от тревата.

- Ще те предам за умишлено унищожаване на човешки живот – каза той. - Знаеш че разполагам с влияние в Агенцията, а ти не. Ти си нула и това ти е добре известно.

- Всяка единица мечтае да подреди нули след себе си – казах.

Макар че Лука бе изпълнил задачата си да осигури нов работник в заводите за тор, все още получавахме бонус при всеки контакт. Любовта (както правоверните писатели, възхваляващи тревата, наричаха усилията на физиологическо ниво) носеше бонуси. Любовта се случваше. Тя, казват, намалявала напрежението. Снижавала броя на кучетата. Вместо куче, което не яде трева, имаш жена. Да намалим броя на кучетата - беше девизът на селището ни. Хора, които се шляят по бетонните пътеки без джавкащ любимец, не се прибират в четири следобед у дома. Казват, че тогава се разнасял аромат на кафе. В моя случай физиологическото блаженство не ми донесе особена полза. Лука щеше да прибере 75 процента от любовта, тоест от моята трева. Не можех да понасям някой да ме скубе. Не съм смирена нито глупава. След като усилието за физиологическия ни бонус приключи, потърсих правата си. Лука допи кафето си, пише десетина минути и каза:

- Уволнена си. Вече не си мой подчинен и не си член на моя работен екип.

Не можех да повярвам. С какво щях да живея, докато се роди ембрионът? Щях да се блъскам с тълпата жени, далеч по-яки от мен, за трева в деня на подаянието? Да търся друг началник? Никой нямаше да ме приеме, защото 75 процента от тревата ми щяха да попаднат в ръцете на Лука.

- Не можеш да постъпиш така – казах.

Лука не отговори, сипа си още една чаша кафе, изпи го, после събра дрехите ми в найлонова черна торба. Не ми даде камерите, с които засичахме шляещите се без куче край полосите, не сложи в торбата униформите – три комплекта, които ми се полагаха. Изхвърли вързопа на улицата, след това хвана мен – за жалост никога не съм била силна и тежка. Да, бях висока, но мършава. Озовах се на една от бетонните пътеки – съвсем близо до тревата. Наближаваше четири следобед - слънцето светеше, но това нямаше никакво значение. Теоретично започваше нощта. Щях да се озова навън след вечерния час. Сама. Тези – кои бяха те – щяха на ме пипнат. Какво ме очакваше? Никой не можеше да знае. Никой не знаеше. Хората, които изчезваха в тревата, не оставяха никаква следа след сее си. Ножчето за хляб – това беше единственото ми оръжие. Не бях достатъчно решителна да го използвам срещу себе си.

- Лука, не разбра ли коя съм аз?

Четири без две минути. Следобед. Какво може да прави човек с едно ножче за хляб. Четири без една. Дали ми се стори, или тревата зад бетонните пътеки замириса на кафе? Веднъж до купчинката с тревата имаше змия с пречупен гръб.

– И с тебе ще се случи така, ако не работиш – беше ми казал Лука.

Продадох змията. Тук, на бетонните пътеки, винаги има на кого да продадеш змия.

- Не можеш да ме изхвърлиш, Лука – казах. - Не зная дали ме чуваш. Толкова дълго се опитвам да ти кажа какво е тревата.

Вратата на бялата сграда, където живеех, остана затворена. Зад нея се бе случило всичко – оцеляването, страхът, любовта.

- Тревата са мислите на хората, които изоставяме, Лука – казах. – Бетонът не спасява никого.

Черната врата на бялото жилище се отвори.

Лука.

Видях в очите му онова, което не мога да понасям в очите на никого – някои го наричат наглост. Аз го наричам нетърпение да те стъпче с поглед.

Но:

Аз съм трева.

Научих се да раста върху бетон.

Научих се да пониквам в костите ви.

Следете новините ни в GoogleNews