Симеон и Самуил - разказ от Здравка Евтимова

Симеон беше вдигнал телефона по инерция, без да го поглежда. Някой пак щеше да му иска пари.

Симеон изгаряше – в шест следобед, точно в шест, температурата му скочи и закова на 39 градуса. Обикновено към десет вечерта всичко се връщаше към нормалното, нито следа от треска, нито болка - вече шести ден. Постоянно му се обаждаха – за услуга, за бизнес, за спонсорство, за среща с бивша или настояща прелест. Беше решил да не отговаря на повикванията. Безсилие, пещ и свредел в костите, досаден лай на телефон. Трябваше и сега да кресне „болен съм“ – започна „Бол...“

И не можа да повярва.

Телефонът запя онази глупава песничка, единствената която Симеон беше научил преди колко – шест години? Седем години? Тогава се беше родил Самуил, синът му. Когато му се обадиха, подскочи от нетърпение. Искаше да го види веднага. Глупаво за човек като Симеон. Не му беше нито до деца, нито до семейни усложнения. Дрязги. Раздяла, след това ново семейство. Нов провал. Така се развиваха житейските истории на повечето му приятели. Но при новината за сина пламна от гордост. Разрови телефона за съвет „Как да се държим с новородено“, но вместо инструкции, попадна на някаква елементарна песничка. Жаба жабурана, сто мушици хвана.

Предостави достатъчно пари на Жасмина. Плати на тиха възрастна жена да помага в домакинството. Не можеше да остави работата си, пътуваше по цял свят, пък и фразата „семеен с дете“ внушаваше доверие.

Неочаквано хлапето се хареса на Симеон. С майка му нещата не се развиваха по ласкавата траектория, най-меко казано. Тя работеше като медицински лаборант. Продължи да учи нещо, точно какво Симеон не желаеше да научи, но научи – педиатър. Защо? Не й ли стигаха парите, които оставяше на масата всяка седмица? Можеше въобще да не ходи на работа. Здравият разум изискваше да си стои у дома, да се грижи за Самуил. Все пак му беше майка. Добре. Симеон се съгласи да предоставя средства за бавачка. А тя – докторат! За какво й е докторат? Заради амбицията да приказват с възхищение за нея в Луковит? Симеон беше сигурен, че никой в Луковит не даваше пукната пара за Жасмина.

Да, като педиатър й докарваха да прегледа някое сополиво хлапе и тя го правеше. Не вземаше пари, защото родителите й били „градски“. Не беше блестяща практика, но и това преглътна. Жалко, че Самуил му харесваше. Хлапето порасна, то си знае как. Вечер дивото зрънце го чакаше на вратата на апартамента. Симеон осъзнаваше, че е неправилно - дребосъкът не биваше да се тъпче със сладки неща, но нали е баща, скриваше в джоба на сакото си шоколад – фин млечен, най-недопустимия. Малкият, това ловко маймунче, забравяше да му каже „благодаря“. Беше хитрец. Предварително си дотътряше стол, светкавично се покатерваше на облегалката, намираше шоколада в джоба и се мяташе на врата на Симеон.

Тази температура в шест привечер. 39 градуса. Изпотяване. Отпадналост. Болки в мускулите. Да, отдавна се беше преместил в апартамент, който закупи след защитата на доктората й. Все я нямаше у дома. Пациенти. Прегледи. Ревност. Ти, драга Жасмина, какво очакваш, китки и зюмбюли, по повод отсъствието ти от дома? Великите ти пациенти. Случаи на туберкулоза. По дяволите! Светът ври от привлекателни създания, които не се интересуват от туберкулоза и нямат пациенти. Такива шедьоври на природата разполагат с време за взаимност, спа и разходки по „Шанз-Елизе“.

Температурата го съсипваше. Когато тъмнината зад прозореца се сгъстеше, състоянието на тялото му се нормализираше. Изведнъж, без предупреждение. Да се чуди човек.

Телефонът.

Телефонът пееше с гласа на Самуил и то онази откачена история за „Жаба жабурана“. Гласът на ситния не звучеше като славей. Но Симеон можеше да го суша цял час.

- Самуиле – измърмори Симеон. – Как си?

- Ти как си, тате?

Да каже на хлапето за температурата? Глупаво би било.

- Добре съм – каза Симеон.

Беше седем часа.

Жаба жабурана от песента престана да лови мухи.

Въобще не беше започнало да се стъмва. Температурата щеше да мачка Симеон още дълго време.

- Мама каза, че не ти е добре – издърдори ситният глас. – Чичо Найчо й казал.

Чичо Найчо, доктор Найденов, с когото играеха бридж.

Ето откъде е започнала да кряка жабураната. Друга жаба, с докторат и десет хиляди пациенти, щеше да напъха нос в болестта на Симеон. Ще му носи супа. Ще изпише антибиотик и пробиотик. Ще плъзва загрижено ръка на челото му. В крайна сметка ще се довлече със ситроена си и ще пренесе багажа на Симеон обратно „у дома“. И ще започне старата песен. Обвинения. Цупене. Не, благодаря. Накъде е тръгнал светът, по дяволите. Нищо не се знае. Война. Симеон бе закупил малък апартамент в Момчилград. Далече от бъркотията. Ако дойде лошото… Защо съзнанието му рисуваше най-отвратителните сценарии? Защото отвратителното побеждава, отговаряше си Симеон. Трябваше да мисли за това хлапе.

- Тате, защо мълчиш? Телефонът ти ли се счупи? – зачуди се дребният.

- Защото искам да продължиш да пееш.

Ситният глас предъвка мелодията. Жабата не се отказа да лови мухи. По едно време хлапето забрави текста.

- Обърка песента – отбеляза Симеон и остави зъби в кривата си забележка. Не биваше да го прави. По-добре щеше да бъде малкият да продължи. Сега телефонът се задави. Напълни се с тишина. По дяволите, не трябваше да прекъсва маймунчето.

- Много са трудни думите – измърмори то.

Температурата отново захапа Симеон, явно бе пипнал нещо от командировката до Мюнхен. Виеше му се свят, но се стегна и с глас – какъв ти глас – купчина пясък, започна да грачи: - „Жаба жабурана сто мушици хвана, бързо на брега ги струпа…“ и изведнъж смачканият дребен глас се съживи – да не повярва човек! – и се прилепи към неговото грачене. Двата гласа помогнаха на жабата да сготви вкусна супа за скъпите й рожби, поповите лъжички.

От колко време не бяха пели двамата. Отдавна. А имаха един малоумен навик – след като фъстъкът Самуил изхрупа шоколада тайно от доктор Симеонова, двамата отиваха в детската стая и си тананикаха за хитрата жаба.

- Омръзна ми! – оплака се веднъж фъстъкът и спря по средата на жабешката супа.

- Но аз зная само тая песен – оправда се Симеон. Наистина, не му бяха известни други детски залъгалки. Беше го отгледал баща му, който никак не си отваряше устата за приказки, да не приказваме за песнички. Хайде стига капризи!

- Ще те науча най-лесната – бе предложил Самуил, но големият мъж махна с ръка. Стига капризи!

Тази температура. Стяга главата му с клещи. Притиска. Всичко боли. Но беше хубаво, че попя с фъстъка. Имаше още време, докато нощта докара тъмнина зад прозореца. Дотогава ще го боли. След седмица трябваше да замине Лион. Срещата беше важна.

- Щом пееш, значи си добре – изтърси фъстъченият глас. Да се чуди човек как в едно изречение дребният успя да побере толкова радост. Самуил беше интересно хлапе. Отдаваха му се разни работи. Особено радостта.

Изведнъж горчива мисъл простреля радостта и я събори на земята.

- Майка ти ли те накара да ми се обадиш? – попита Симеон.

Телефонът замълча. Тишината говореше по-ясно от сто хиляди думи.

- Тя те е накарала – каза Симеон.

- Да! – реагира светкавично фъстъкът. Радостта бе на път съвсем да умре, но… добре, че на този свят го имаше Самуил. Хубаво, че имаше и телефони, защото: – Ти трябваше сам да се накараш ,тате. Да се обадиш на мене! – изстреля телефонът с фъстъчен глас. - Много си глупав, но си умен… – тук дребният се заплете в ума и глупостта. Телефонът отново млъкна. Тишината се проточи, метална жица, студена и вероятно зла.

- Сами, какво става? Защо мълчиш?

Изведнъж, на огромен бял кон, се завърна радостта.

- Как да не мълча, като ти знаеш само за Жаба жабурана – викна така енергично фъстъкът, че телефонът щеше да се разглоби до ухото на Симеон.

Боже мой, какво хлапе, помисли си Симеон. Страхотно хлапе. И точно затова заговори строго, въпреки гадната температура.

- Така ли се говори с баща? – попита Симеон, макар че самият той щеше да се разглоби на собственото си легло. Какво хлапе само. Какво!

- Не се говори така с баща, тате, но ти знаеш само за оная жаба и за мухите - телефонът млъкна, после стегна мускули, събра кураж и заяви: – Няма страшно, тате. Ще бием болестта.

Симеон се усмихна, но никой не забеляза усмивката му, защото беше потънала под брадата - не бе беше бръснал вече пет дни.

Виж ти. Май главата престана да го боли. Глупости. Болеше го и още как, но болката взе да се огъва. Всъщност въобще не се огъваше. Заблъска още по-зло, но Симеон неизвестно как се почувства по-добре.

- Тате, ще ти се обаждам в шест. Ще я пеем тая жаба с тебе. Вече не съм на училище. Ще бием болестта.

Симеон отново се усмихна. Брадата му също. Това хлапе беше омесено от здраво тесто. Неговото собствено тесто - на Симеон.

- Така ли се говори с баща? – попита Симеон, като извади направо от петите си най-строгия глас.

Беше тъмно вече, но не достатъчно, за да спадне температурата. Зад прозореца, ако човек се изправеше, щеше да види Витоша, защото апартаментът беше скъп. Малкото жилище в Момчилград не беше скъпо. Лошият сценарий. Не мисли за това сега. Забранявам ти.

- Сърдиш ли се, че мама ме накара да ти се обадя? – измърмори хлапето и белият кон на радостта изчезна в далечината.

Жасмина с нейния докторат, с нейните пациенти. Нейната тъпа ревност. По дяволите! Тя знаеше как да говори с малки хлапета. Научаваше ги на жаби жубурани, показваше им как да бият болестта. Жасмина, дявол да я вземе. Кога бе имала време да чете приказки на дребния? Знае ли човек за какво има време Жасмина.

- Малко – каза Симеон.

- Какво малко? – нетърпеливо се обади телефонът. – Тате, защо толкова ми мълчиш? Да не те боли устата?

- Малко се сърдя, че майка ти те е накарала – обясни Симеон, който беше на мнение, че не бива да лъжеш децата за нищо на света.

- Знам, че не се говори така с баща. Ама си глупав – заяви фъстъкът с онзи страхотен фъстъчен глас, който беше изпечен от здраво тесто - от началото до края. – Как щях да зная, че си болен, ако не мама не ме беше накарала да ти се обадя?

Сега Симеон и брадата му, дори и температурата се усмихнаха. Какво логично хлапе, а?

- Но аз не се обадих с думи! – продължи логичното хлапе. – Аз изпях песничка. Това брои ли се за обаждане?

Симеон се съгласи, че съвсем не е обаждане. Абсолютно никакво. Някаква си жабурана хванала мухи. Хайде де. Това е залъгалка за малки деца.

- Точно така, тате! – зарадва се телефонът.

Какво е най-хубавото нещо, помисли си Симеон. Знам какво е. Самуил. Това маймунче. Този фъстъчен ситнеж.

- А може ли аз и мама да дойдем да те видим? – попита ситнежът. Телефонът си прехапа езика, Симеон също, но само мислено, защото беше хладнокръвен човек. – Ако не искаш да видиш мама, само аз ще дойда. Тя ще чака долу. В кафенето „При рицарите“.

Симеон се зачуди. Долу в кафенето. Защо долу в кафенето. Жена с докторат и не знам си колко хиляди пациенти. Кафене. Откъде накъде.

- Така не се пита баща - каза с най-строгия си глас Симеон. Все пак беше купил жилище, макар и тясно в Момчилград. Никакъв лош сценарий! Защо му е на човек жилище в Момчилград, ако някой не му пее за Жаба жабурана.

Я. Никак не е тъмно, а температурата спаднала. Или само си въобразява?

- Ами… Как се пита баща, тате? – изтърси телефонът след една досадна и лепкава тишина.

Симеон си помисли, че от Самуил няма отърваване. Досадно дете. Страхотно дете.

- На баща се казва: - „Идваме с мама да те видим“ – обясни троснато Симеон.

Това е то.

Какво повече има да се рови по този въпрос!

Следете новините ни в GoogleNews