Римляните, те да са живи!

Говоря си с шефката на една културна институция и тя вика:

Да ти кажа, Кайо, ще трябва да намерим злато.

Е как така злато, вие тука нали сте библиотека, културен такова, така де... – викам аз и се чудя какво има предвид.

Ами иначе няма да ни обърнат внимание. А ето – намериха злато на площад Баба Неделя и сега вече - там! Там ще се дават пари, там ще се хвърлят субсидии...Няма култура без да намериш злато! Злато да намерим викам, без злато няма да прокопсаме!

Ами намери – викам и и пия казионен чаец, осигурен от нейната бедна културна институция, без злато. – колко му е! Е тука край твоята институция нали копаят също, разровили са. Отиваш и внимаваш, докато ровичкат с багерите, да не прецакат някоя златна фибула или някой златен обреден такова...потир!

Потир е баба ти! Регал се казва... – замисля се шефката на институцията. – Обаче наистина: как `начи се раздават тия пари в тая държава, да му се не види! Как стават Нещата!

Ами, пиле, римляните да са живи! – казвам аз и си взимам бонбон от служебните, оглеждам го – държавен е, има вид на болен. Посърнал бонбон. – Те, хорицата, си правили бани насам натам, вили и външни тоалетни. Сега, който ги открие – тряс прас – конкурси, субсидии, държавни такова...

Пари, държавни не такова, а пари...- казва замислено тя и също си взима бонбон.

Между другото, твоята институция не е била в рамките на римския град, така че си тотално прецакана, душо, да знаеш! Римският град е бил горе долу до съседната улица! – казвам аз и с въздишка лапвам бонбона. Сънена отмала цари във въздуха, държавата и институциите и без злато прималяват и потъват в тежка дрямка.

Дявол да ги вземе тия римляни! – с умерено отчаяние плесва шефката по бюрото си – Можеше да направят тука на нашето място, на тротоара...имим предвид под тротоара де...да си направят някой...

Някой банков трезор, а? – смея се аз толкова тихо, че мухата, кацнала на масата, не ме чува ясно и започва да се ослушва, поставя предно краче зад ухото си. – Някакъв такъв банков трезор извън града, натъпкан със злато...Идеално щеше да ти свърши работа...Ами, какво да ти кажа?! Късмет...излизай навънка и рови заедно с работниците...даже рови нощем, защото ако го намерят първо работниците, може да стане някой фал...или може пък да ти отнемат правото на първооткривател...

То няма значение кой го е открил! – въздиша шефката – важното е да е на моя територия. Защото ако е на територията, да речем, на пицарията отсреща – току виж на нея дали субсидиите!

Е как така ще дадат на пицария субсидиите? – барабаня с пръсти по бюрото аз и мухата започва да се поклаща в такт с мен.

Ами то както е тръгнало...- обръща очи иронично шефката и прави една полуусмивка към „ония там, дето...” – важно е къде е златото! А иначе - що да не дадат субсидия и на пицарията! Ще я обявят за национално културно богатство! Ще направят вътре дорийски колони от полиуретан...Ще сложат някой и друг стъклен шкаф със снимка на кметицата - как държи снимка на златна римска монета...И ето ти – национално такова...културно...богатство...

Те вече дорийските ги правят китайците... – облягам се аз назад, костите ме болят, стар и грохнал съм, толкова е тежък животът на културния деец, че на 48 се чувствам направо като на 49.

Какво китайците? – взима си още един бонбон шефката, но се сеща, че не бива да прекалява със сладкото и го оставя обратно.

Нищо...в смисъл, че китайците произвеждат дорийските колони, дето ги туряме по разните възстановени старинни такова...археологии...

Ахаха – смее се съвсем вяло тя – да, да, както казва бате Бойко, археологии...мислиш ли, че китайците правят дорийските...такова?

Е, шегувам се, сега пък и дорийските колони да са китайски, чак...- взимам си бонбон и планирам да замеря мухата с него, защото ми се струва, че това ще е единственото нещо, което ще придаде действен смисъл на живота около нас. – Просто исках да кажа, че сега правят нек`ви такива въпиющи бутафории, щото щели да привличат туристите, а те на нищо не приличат...Атракции, разб`ииш ли, за туристите...А туристите зяпат – някакъв камънак, ама даже не и стар, тук там някое старо камъче - и останалото - нов зид. И той - на фона на разкопаните улици...

Да, те улиците изглеждат по-римски от римските такова...

Терми, хаха, нали така им викат...Така де, улиците по приличат на руини, отколкото самите руини. Ако бях един турист, просто нямаше да знам – кое е римска руина, кое е българска руина, кое е китайска руина!

Злато, мой човек, злато! Това трябва да намерим ние! – въздиша пак шефката и погледът и се рее навън, а навън един работник яде хляб и кренвирш, докато чете в смартфона си „Знойна красавица от модния подиум иска да се отдаде на потен футболист от Барса”

Абе вие не можете ли да го подхвърлите това злато? – питам аз безсилно, защото мисловният ми процес в тоя обеден пек е примрял и лежи, тръпнейки, на сянка.

Е откъде толкова злато, мой човек? Ще ни обърнат внимание хората от общината само ако намерим едно кило, две кила! Ти ако имаш едно кило излишно злато, дай, ама откъде ще имаш?!...А и то трябва да е римско, с разни там...Изковано, да е във форма на монети или ритони...Може и нещо като погребална маска...

А какво става, в края на краищата, като пък намерят това проклето злато? – питам аз, защото чувствам главата си изпразнена и всъщност си давам сметка, че въобще не знам: какво става, когато някъде из старата Сафия намерят римско съкровище.

Ами какво! Кметицата веднага...Общинарите...Медиите...Всички погледи се насочват натам! А погледите и парите – нали се сещаш! Дават пари там, където се вижда, че са се дали пари. Накъдето са насочени погледите. Та да си личи, че парите не се пилеят, ами се дават...за култура...За културата на римляните, един вид!

Да бе, то така излиза...ние може култура, такова, да не`аме, ама нали римляните са имАли – и чиста работа! – въздишам аз и се подсмихвам, защото тия думи потвърждават всичко наоколо. Прахта, работника с айфона, кренвирша и руините навсякъде.

А ние – клати глава и прави гримаса на антична досада шефката – не можем и ремонт да направим на сградата. Уж тук идват хора, хиляди, всяка седмица...ама ремонт не може. Нали не сме златни...няма шум около нас..Викат – не може дограмата да смените, щото сте паметник на културата...И ние си седим - със стара дограма - като паметник. Паметник на културата. То виж как звучи само!

Надгробен...- смея се аз тихо и мухата се завърта в танц в такт със смеха ми.

Смееш се ти, ама... – въздиша шефката и все пак си взима един бонбон.

Не се смея, всъщност плача. – казвам аз и се засмивам.

Злато, злато трябва да намерим! Тогава може да ни позволят да сложим алуминиева дограма, за да не мръзнем през зимата! А може даже и пари да дадат. И за дограма и за нови стелажи. За да си държим това...

Да де, да си държите културата – засмивам се аз – парите за култура по нашия край са `се за стелажи, за китайски дорийски колони...То за какво иначе?

Ами да ти кажа, по-добре е! Отколкото да отиват направо в джоба на някой...- въздиша шефката, отваря прозореца и мухата излита. Бавно, тежко, преуморена е.

Лети насам-натам като замаяна, накрая каца на носа на работника. Тоя работник – с айфона – който, както стана ясно, участва в грамадния ремонт на стара София. Току-що е приключил с четивото си за знойната красавица и сега просто седи и пуши цигара.

Интересно е да се отбележи, че той седи върху гранитен блок, върху който – случайно или не - преди точно 1700 години - поседнал за минута почивка не друг, а самият Константин Велики.

Това се случило, докато императорът преминавал през Сердика на път за Византион.

Византион, който скоро след това щял вече да се казва Константинопол.

Между другото, точно по време на тая кратка почивка, Константин извадил от джоба на туниката си два златни солида. И ги пъхнал под гранитния блок, на който седял. „За да се върна един ден пак тук” – казал си наум и станал, че го чакал път, пък и било много горещо тук, наоколо.

Но това е тема на друг, съвсем друг разказ.

Следете новините ни в GoogleNews