Присъствието

Последна промяна на 29 декември 2015 в 07:50 6413 3

Не помня вече колко пъти ми се е налагало да отговарям на едни странни въпроси – не ми ли е кофти да разказвам за себе си толкова открито, не се ли притеснявам да пиша толкова лични неща и да ги четат всякакви хора, каква част от разказаното от мен е чиста действителност и каква е измислица... Отговорите ми са различни според случая. Знам, че хората на литературата, хората на перото никога не биха ми ги задали, те са нещо като въпроса каква ти е заплатата, неуместни и излишни въпроси, защото първо в един разказ има автор, присъствие или отсъствие на авторова позиция, после един герой, който е разказвач понякога, и той не е тъждествен с автора, от прототип до персонаж разликата е от небето до земята, а от прототип до реален човек от плът и кръв още по-голяма сигурно.

Понякога с две думи се опитвам да обясня това. И най-често обяснявам, че онова там в разказа е едно моментно впечатление, някога някъде нещо ме е впечатлило силно и съм го разказал така, както съм го разбрал – къде е тук реалността? Тя няма нищо общо с писането и целта на писането. Тя е нещото, в което всички ние плуваме и се давим ежедневно, нещото, което понякога е поносимо, а друг път красиво и светло... Докато писането, впечатлението, препредаването на реалността си е занимание човешко, вълшебно, кърваво. Целта на писането е да те накарам да чувстваш същото като мен или поне нещо подобно. Автентизма като начин на изразяване съм го заобичал още във вонегътовския си читателски период. Автентично и фактологично дори е словото и на Шаламов. И магията е тази – чрез своята емоция и чрез своето умение да накараш оня, който чете твоето Аз-повествование, да съпреживее, да го приеме като нещо свое и лично.

Много пъти ми се е получавало. Още не съм го овладял като механизъм, но ако го овладея, ще го изгубя, така че не бързам.

Един познат казва, че писателите продават лъжи. Подобно на адвокатите, но в друга форма. Не съм съгласен с него, разбира се. А един приятел твърди, че продават впечатления. И с него не съм съгласен. Защото продажбите са самоцел на Гришам. А за писателите продаването на каквото и да е е дейност странична, съпътстваща, незадължителна. Никога целите не бива да се смесват. Читателското мнение и обратната връзка все пак са важни, за да бъдат разсеяни или потвърдени съмненията дали не си поредният графоман, понеже графоманите са навсякъде и ни заливат със своя непрестанен копнеж да се изявят, да видят книгата си, „рожбата“ си, както патетично се изразяват и винаги съм се удивлявал от енергията им. По тая малка темичка ще помисля още някога, ако ми остане време.

Но исках да кажа за тоя мой познат и тоя мой приятел, че са умни момчета, но навярно поради замрялата си читателска дейност не схващат каква е най-важната идея на литературата. Благословен е който има малко верни приятели от детството си. Аз имам четирима такива – един програмист, един музикант, един художник и един пич. Програмистът работи в Бърно, там са го наели разни нечешки фирми да пише едни странни знаци, от които после се получават различни компютърни приложения. Значи е умно момче. Та той е този, дето твърди, че продавам впечатления. И даже ми го заяви днес така между другото, вметна го в разговора, че му е непонятно как така мога да си продавам впечатленията и че той не би могъл, струва му се недостойно. Какво да му отговоря? Да чете повече романи, разкази и стихотворения? Няма време той за такива неща.

Предизвика ме човекът да се чудя как да формулирам това, което усещам толкова ясно, като ясна зимна сутрин. Трябва да може да се отговори просто и разбираемо за всички. Аз споделям, разказвам, разсъждавам, понеже искам фактът, че сме живели, да бъде зарегистриран с радост и съпричастност, да стигна до някой читател, да вляза в сърцето му, да го накарам да се смее, да плаче или да мисли и това е напълно достатъчно. Трябва да е интересно, за да се прочете. Може би занимание все по-сложно. Ако станем съпричастни поради нещо разказано, ако почувстваме еднакви неща, ако си кажем двама, петима или хиляда, че сме съгласни, че това е така и че така трябва да бъде, ние ставаме солидарна общност, ставаме едно неразпокъсано и смислено цяло, ставаме неуязвими за лъжата. Това е една подкрепа. Ако накарам някого да плаче, той ми оказва подкрепа, казва ми, че има смисъл, а аз на него също съм оказал подкрепа, защото сълзите пречистват.

Разбра ли, Красимире? Не ти продавам никакви шменти-капели. Този Красимир сега се завърна с трите си деца и жена си от Чехия. Казва, че там му липсва слънцето и киселото мляко. Кисело мляко се научил да си прави, но слънце как да си направи? И вчера, 28 декември, той беше по къс ръкав на село и събираше слънце, за да си отнесе малко нататък. Понеже сега почивните дни са само някакъв бъг в системата, някаква недомислица и съвсем скоро делниците ще се завърнат със страшна сила, ще си продължат постарому, а той ще продължава да се събужда на чуждо място, ще продължи да се сепва изведнъж на работното си бюро и да се оглежда с недоумение – какво правя тук?!?

Ние останалите си вадим хляба в България. Аз с туризъм, преподаване, преводи и писане. Музикантът със свирене в клубове и по концерти. Художникът с възстановяване на църкви, със зографисване на икони и картини, а пичът с други неща. И всяка година по това време се събираме в Северозапада и се радваме на компанията си. Програмистът тръгна в странство с цялата фамилия преди три години. И казва, че носталгията го удря с ненормална сила и то много често. Нямаме отговори на въпросите му – там ли, тук ли, този проблем вече стана банален, всеки се справя, както умее. Оня детски наивен умалителен език на онези мишкоподобни хора ще си го дразни винаги, това няма да отшуми... Аз съм само на 5 часа път от родното място, а той на малко повече и не може да се връща толкова често, колкото мен. И това има значение най-вече за близките ми хора. И това е единственото, което казвам на тия, за които ми свиди – ако отидете някъде, нека не бъде зад океаните и моретата, нека не е Нова Зеландия или Канада...

Защото програмистите още не са измислили приложение, а инженерите не са построили машина, с които да се замести усещането за приятелство, които да ни създадат достатъчно убедителна илюзия за физическата наличност на другия. И, убеден съм, никога няма да могат да изобретят такива. Личното присъствие е Божи дар. Скайп, вайбър и прочие ментета трябва просто да бъдат забранени.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

07.01 2016 в 15:24

Г-н Фенерски,

Уважавам интелекта Ви и харесвам статиите Ви. Но в този турлю гювеч, почвате да говорите за едно. Минавате през засегатото Ви его и свършвате със съвети към емигрантите. Никаква последователност няма в тази статия, само нахвърляни ваши разсъждение!

Поздрави!

30.12 2015 в 09:46

Е, чак да забраняваме Скайп и Вайбър... баси комуниста едновремешен си станал, Фенерски! :)

Ще подемем кампания за връщане на хората, дето са заминали, обратно в България - крайно време е! Решението е OUT-SOURCING; едно от решенията поне. Особено за компютърен специалист не е никакъв проблем. Да потърси начин.

А иначе съм най-вече съгласна с горния текст, че трябва КОНСОЛИДАЦИЯ между ПРИЯТЕЛИ, но не на база:" да се съберем да се напием"!... А "да се съберем да измислим нещо; и най-вече - да го ОСЪЩЕСТВИМ с дружни УСИЛИЯ"!

29.12 2015 в 18:55

Отново силен публицистичен текст на г-н Фенерски.
Лошото е само, че той (отново) няма да бъде прочетен от тези, които смятат че той им продава впечатления, нищо, че те не плащат за тях.