Подарък за Великден: разказ на Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 19 април 2020 в 09:03 8314 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Мама каза, че заради вируса не можеш да идваш. Преди идваше по Скайп и по Месинджър, а сега спря – няма те нито в Скайп, нито в Месинджър – дали вирусът и там се е промъкнал, тате? Знаеш, че буквите са ми много трудни, затова вчера ти пращах картинки наум – писмото стана по-дълго от морето. Забеляза ли един жълт кулокран? Той може да хваща кубчета в кофата си и се движи сам от единия до другия край на хола. Скъп е. Спестявам вече три седмици и имам четиридесет и две стотинки. Мама мисли, че ти не можеш да прочиташ картинките – но тая не знае, че ние мъжете можем всичко. Като беше у нас преди сто години, аз за пръв път ти написах с картинки за кулокрана и ти каза: – „Страхотен е".

Мама има много работа. Превежда по цял ден – трябва да платим за колата. Като я запали, вътре мирише на бензин, а бензинът е вреден за малките момчета. Спестяваме пари за Матей, нашия Опел. Аз й дадох моите четиридесет и две стотинки. Матей е по-мощен от танк и слон, сериозно. Заради вируса си седим у дома, гледаме улицата от балкона. Балконът ми омръзна. Тесен е като старите ми обувки – вярно, скъпи са, но стягат. Играчките ми са сърдити. Случайно се чупят на парчета. Мама ми разреши да рисувам по стените. Гледам детските по телевизията за семейство Шумникови, дълго гледам и вече не ми се гледа. Тя няма време да ми чете приказки, дори къси.

Мама казва, че не разбирам – понякога майката и таткото поемали по различни пътища. Объркала се е. Всичките пътища идват у нас, у дома. Тука е топло. Аз не правя пакости, за да е тихо, но не е тихо, защото моят стар камион прави пакости. Бръмчи. Кучето Пешко лае, крокодилът също лае и мама не може да превежда. А трябва, за да купим мляко, фар за Матей и витамини.

Тате, нарисувах те на стената и мама те изтри. Сигурно е ядосана. Знам, защото гледа през прозореца, вместо в лаптопа. Затова не можем да поправим нашия Матей и в него е пълно с миризми на бензин. Знам как да накарам мама да се усмихне. Откъсвам и трева от градинката вместо роза, давам й я и тя се радва. Сега не излизаме. В нас няма трева и откъсвам листо от лимона. Обаче обрах всичките листа. Лимонът е як, ще роди нови, казва мама.

Баба, мамината майка – тя май не те обича - присажда дръвчета. Слага калем от благородно дърво - това значи дърво генерал - върху бедно, но инат-дърво, обикновена джанка като мен. Човек не знае кога от пъпката на калема ще поникне лист, защото не се вижда какво става в него. Същото е като обичаш някого. Не се вижда, но обичта е вътре. Тя прави от джанката генерал-джанка, от момчето – още по-яко момче.

Мама е най-важното нещо на света, зная. Но таткото е по-важен. Ако няма татко, как ще има мама? Великден идва и децата имат червени яйца. Тате, ще ти подаря най-силното яйце, бияча. Ако вирусът се е заврял в Скайп и Месинджър, ела, докато спя – ще си сложа маската и ще спя с нея. Така вирусът ще пукне от яд, че не може да се докопа до нас. Преди вируса, като ходех на детска градина, казвах на децата, че вдигаш големия куфар с една ръка. Сега тренирам и вдигам моето куфарче с джиповете с една ръка, но то е шумно. Пада на пода и дрънчи. Пречи на мама.

Струва ми се, че мама понякога мисли глупости и не превежда, дори не се кара на Пешко и на крокодила, че лаят, а гледа през прозореца. Вече няма листа по лимона, за й откъсвам, затова насадих лимонова семка в кофичка от кисело мляко. Искам да й купя цветя, но парите ми отидоха за поправка на Опела Матей. Нямаш лимон, тате – веднъж спах с маска и ти отскочи в съня ми и зная. Държеше един жълт кран, който вдигна кубче в кофата си. Разказах на мама как мога да сглобя кран с една ръка. Тя така се зарадва – купихме си кафе, истинско за нея, шоколадово за мене. Пихме заедно. Аз я пазех от лошите хора. Беше много хубаво.

- Хайде да се обадим на тате - казах.

Тя обясни, че телефонът ти е развален и е на сервиз. Нейният също е на сервиз. Аз, без да искам, го отворих да видя дали няма вируси в него. Нямаше, но после телефонът не искаше да работи. Разглезена му работа.

Често детето знае повече от бащата. Розата е скъпа. Откъсни малко трева за мама, тя ще се зарадва. Ще ти кухи истинско кафе, а на мене шоколадово.

Тази вечер ще спя с маска. Можеш да дойдеш в съня ми. Ще ти разкажа нещо по мъжки. Мама е жена, а жените са по-страхливи от нас. Тя не ми дава да гледам, когато телевизорът казва колко хора са умрели от вируса. Но аз се промъквам до вратата и слушам. Разбрах. Смъртта има дете. То е момче, казва се Филип. Аз съм непослушен и нямам много приятели. Вдигам шум, мама не може да превежда. Филип обаче обича шума. Идва при мен и заедно рисуваме по стените. Правим пакости с Филип, затова се харесваме. Питам го – „Баща ти силен ли е? Може ли да вдига куфар с една ръка?“ Филип казва, че баща му си е отишъл. Аз го успокоявам – „И моят баща си е отишъл, но като спя с маска…“ Често рисувам Филип. Мама пита – „Кой е това“? Но е страхлива и не й казвам.

- Филип от детската градина – обяснявам, но тя се обади до госпожата и разбра, че в групата нямаме Филип. Мама е много умна - спа с маска, сигурно си отишъл и в нейния сън.

Много ми е трудно да пиша буквите от българската азбука – чудя се дали Кирил и Методий имат телефон. Ще им се обадя да измислят по-лесни букви. Красиви са всичките, от А до Я - както твърди мама, а тя говори разни езици и знае. Някои букви приличат на пеперуда или на щеки за ски, но ги обърквам. Затова, тате, ти пиша писмо с картинки. Небе – знаеш го, синьо - защото постоянно му е студено. Пращам ти жълтурче, което пораства и става глухарче – това е кулокранът, който вдига кубче в кофата си.

Аз и мама празнуваме моя рожден ден три пъти в годината. Рожденият ми ден светкавично пристига, когато тя предаде някой превод и вземе мн-о-о-го пари. Затова аз ти пращам картина на лист, върху който мама е превеждала за вируса и за гени. Гени от нашата детска градина е нахално момче и веднъж се сбихме. Стояхме наказани и двамата. Когато преведе за Гени, мама получи пълен чувал лева и още същата вечер имах рожден ден. Ела. Пак ще имам рожден ден. Ако не ти стигнат левове за истински кулокран, може да им направиш един от жълт пластилин. Дано мама престане да гледа през прозореца - там няма нищо, освен един сив блок. Може да ни направи истинско кафе от шоколад.

Искам мама да ми чете дълги приказки, защото гласът на майката е най-важното нещо. Но още повече искам ти да ми четеш приказки, защото гласът на бащата е най-силното нещо на света. Заради гадния вирус си зает - мама ми обяснява това, а тя никога не лъже. Но докато говори, гледа през прозореца, затова не вижда истината. Пътищата на хората се разделяли – не разбирали, че то е като в детската градина. Ние се разделяме следобед, на сутринта пак отиваме на едно място, в занималнята – и пеем песнички. Аз пея фалшиво.

Път ли е въобще, ако не заведе бащата до неговото момче. Аз те нарисувах върху обратната страна на листа от превода на мама за Гени. Краката ти са тънки като кламери, а брадата ти стърчи. Беше много трудно да ти напиша картичка за Великден и не написах. Нарисувах я. Натоварих върху листа много синя боя. Това е небе. Небето е бащата. Където и да е затворено заради вируса, небето е все над главата му. Мама гледа дълго през прозореца, по едно време се приближи до моята картина. На нея ти имаше брада като коприва. Миналото лято те водих на разходка, тате. Копривата ни ожули - и мен, и тебе, но не плакахме.

Мама взе картината и аз помислих, че ще я хвърли в коша, но тя я сложи на масата.

Ако нямаш един чувал лева, не купувай жълт кулокран, дори пластилин не купувай, нарисувай мен – знам, че е трудно, защото нямам брада. Ако не можеш да ме нарисуваш, кажи си: – „Най-хубавото място е там, където е детето“. Това си го помисли за мен.

Чао! Мама идва да провери дали спя. Ако не спя, ще ме кара да й пея песничка - или още по-лошо – ще трябва да пеем песничката заедно. Нали ги знаеш жените.

Великден е, сигурно има някъде кулокран на промоция за хлапета като мен и моя приятел Филип.

- Спя, мамо. Отдавна съм заспал. Моля те, не ми махай маската от лицето.

На другия ден, защото наистина беше Великден, на масата, до хляба за закуска, сияеше един кулокран - жълт като жълта водна боя. Беше захапал в кофата си не едно, а цели две кубчета.

Момчето погледна крана и не можа да повярва. После повярва и каза:

- Ти ми го купи, нали? – и гласът му посърна като пъпчица върху калем, която вместо да се прихване и да роди лист, беше попарена от слана.

- Да, аз – каза една жена с тъмна коса и тъмни като угаснал прозорец очи.

- Аз ти донесох ей това – изведнъж отворената врата се напълни раменете на мъж, който имаше брада, щръкнала като коприва, жадна да ожули всеки мъж и дете.

Краката на мъжа не бяха тънки като кламери. Той подаде нещо напред, върху дланта си – парче пластилин.

Не обикновен пластилин - а истински жълт кулокран, целият в слънце, като жълта водна боя, с кубче в кофата.

Колко страхотен беше този кулокран. Най-хубавото нещо на Великден.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !