Под облака - разказ от Здравка Евтимова

Толкова искаше да отиде – където и да е. Където и да е! От малко дете обичаше пътищата, те бяха като хората – един крие думите си както пътят скрива града в далечината и го показва на пътника в самия си край. Други пътища приличаха на усмивки, светли и топли като тази на баба й. Пътеките бяха децата на пътищата - тънки, побягнали под дървета и треви, най-упорити да отидат – сигурно при човека, който си няма приятели, или до огромната липа - там през зимата живееше вятърът и му беше студено, затова тичаше към къщите. Искаше да влезе в топлите стаи да се сгрее, но хората не го пускаха. Затова им беше сърдит и блъскаше шапките им. Целият площад на градчето беше негов, полето и небето също, но какво от това, вятърът зъзнеше от студ. Славея усети и веднъж му остави ръкавиците си.

Още преди да се научи да ходи, обичаше пътя към София. По него вечер майка се връщаше от работа, но сигурно баща й не обичаше този път, защото никога не се бе връщал по него. "Къде е?" - питаше Славея майка й си, а тя отвръщаше –„Той е вятър.“ Едва когато завърши първи клас, Славея разбра, че баща й не бе поел към София, а по пътя към Испания – затова тя обичаше Испания, представяше си я - място като техния град. Там живееше баща й.

Славея толкова искаше да отиде някъде – но отиваше на училище, което беше съвсем близо, зад пазара, а пътят към София започваше от обратната страна на градчето. Но това не пречеше на Славея, никак дори – тя тръгваше рано, много рано, защото обичаше пътя повече от училището – там само госпожа Петрова беше казала, че пътеките са добри - те винаги намирали нещо хубаво, до което да те заведат.

Понякога Славея й казваше: – Може ли да те хвана за ръка, госпожо Петрова? Вземи ме с тебе.

Славея така искаше да тръгне за някъде – дори не към Испания при баща й, за съвсем най-обикновено някъде, но не можеше. Майка й работеше в съседното градче и пътуваше дотам с маршрутка. Маршрутката беше твърде глупава, защото отиваше все до едно и също място и въобще не се интересуваше от другите пътища.

Добре, че имаше грамадни рейсове – някои бели, други от сребро – те бяха любимите на Славея. Имаше и такива, които бяха стари и изподраскани. Славея искаше да се качи на някой от тях и да замине – в училище госпожа Петрова й каза, че светът е много голям и човек може да стигне навсякъде. Но Славея не можеше. Майка й беше много богата, разбира се, защото й купи череши, а тази година те бяха по-скъпи от злато. Освен това спестяваха за нова кола на старо.

Славея мечтаеше да отиде до края на пътеката, която бързаше към глоговете, защото беше храбра пътека и не се страхуваше, че може да се убоде на острите им бодли. Но баба й въобще не я пускаше. „През юни тази година е толкова топло, улицата е жар и хем ще слънчасаш и трябва да викаме линейка, хем ще те ухапе някоя змия. Виж ги, навсякъде са плъзнали.“ Затова Славея се изхитри – научи къде е автогарата – всъщност – Славея не знаеше какво означава „всъщност“, но важното е, че госпожа Петрова един ден ги заведе до парка и по пътя им показа: - „Това е автогарата.“

Автогарата! Имаше пейки, два прозореца и точно тогава пред прозорците бяха спрели два автобуса - сребърни и грамадни.

Славея вече знаеше какво ще направи – и го направи. Всеки ден вместо веднага да се върне у дома след училище, тя тръгваше точно в противоположната посока, стигаше до автогарата и сядаше на една пейка. Чакаше. Идваха автобуси – обикновено малки, защото техният град беше малък. Слизаха хора. Беше хубаво. Славея не познаваше никого – седеше, гледаше, чакаше – да дойде най-малкото автобусче и си мечтаеше за малкия път, по който ще ръгне то. В четвъртък, когато момичето имаше най-голям късмет, на автогарата спираше голям зелен автобус. Толкова красив, сигурно вече беше ходил до Испания и бе виждал баща й, но Славея не можеше да отиде там. Да, майка й беше богата, още малко и ще си купят нова кола, за да не се блъска в маршрутката до съседния град. Освен това пералнята им протече, още по освен това трябваше да сменят водомера и всичко струваше скъпо.

Славея обичаше автогарата, макар че не пътуваше никъде. Понякога беше щастлива, друг път – не. Виждаше хора с чанти и куфари, значи сигурно бяха тръгнали за Испания. Един ден Славея, страх не страх, изчака шофьора да слезе от грамадния автобус и го попита:
- Ти ходил ли си във Испания?
Човекът й каза да си гледа работата. Всъщност – ах, тази умна дума, след която останалите думи се подреждаха прилежно като децата в Първи В клас. Славея беше виждала как бащите на съучениците й носят меденки в джобовете на якетата си и клякат, за да може хлапетата да намерят лакомството по най-бързия начин. Тя не обичаше меденки и щеше да ги подарява на котарака Момчил. Сигурно затова баща й се беше разсърдил и бе избрал пътя с най-дебелия асфалт, който знаеше как да го заведе в Испания. Беше толкова топло на автогарата този юни. Вчера облаците се уплашиха и се скриха някъде на по-хладно място. Но Славея знаеше къде ще се върнат – защото си имаха любимо място. В градчето те спираха заедно с дъжда си над голямата липа в училищния двор. Училището се казваше „Димчо Дебелянов“ – този Димчо със сигурност е бил приятел с небето, защото то изпращаше всяко облаче точно над липата. Славея подозираше, че тя е родната баба на слънцето.

Сега нямаше никакви облаци – на небето не му беше лесно. Беше много самотно. Но изглеждаше доста спокойно и сигурно спеше в Испания. Закарало е облаците си там, далече от жегата в автогарата. Колко хубава беше тази автогара! Имаше си автобуси, леличка, която продаваше билети. Имаше си небе над покрива и асфалт под краката. Славея бе съгласна да ходи на училище цяло лято, за да може след часовете да се отбива при пейките, да гледа хората и куфарите им. Колко страхотно щеше да бъде, ако всички дни в седмицата бяха четвъртък. Тогава Славея щеше да посреща всеки обед големият зелен автобус от Испания. 

Такова нещо не можеше да стане. Майка й се прибираше вечер уморена, но измиваше лицето си със студена вода. Така набираше огромна сила и питаше Славея – „Ти прочете ли десет страници от „Пипи дългото чорапче“? Започваха да решават задачи, дори правеха диктовки. Славея мразеше диктовките, винаги някоя буква попадаше, където не й беше мястото. Майка й се натъжаваше, а умората само търси тъжен човек, за да го връхлети. Особено тъжна майка. Може би бащите не се уморяват от букви, които се подхлъзват и влизат в думи, където и без друго е тясно и няма място за тях. Бащите имат широки рамене. Те не се страхуват от сбъркани думи, затова са бащи.

Жалко, че баба й разкри тайната на Славея за автогарата – че момичето седи само на пейката в жегата и не помръдва, макар че небото си нямаше облаци и му беше останало само едно слънце. Жалко, че баба й имаше толкова много приятелки. Някоя от тях със сигурност беше забелязала Славея на пейката. Забраниха й да ходи на автогарата. Някоя маршрутка ще я сгази. Ще получи слънчев удар. Ама че глупаво дете. Беше й забранено – дори се стигна до забрана от майка й – „Да не си стъпила повече там!“ баба й каза, че ще получи инсул, ако това се случи. Славея не знаеше какво е „инсул“. Сигурно нещо злобно и лошо. Тя обичаше баба си. Но как тогава да намери баща си? Славея беше сигурна, че като поръча на големия зелен автобус – „Кажи „Здрасти“ на тате“, автобусът казва "Здрасти", затова е толкова голям и толкова зелен, а шофьорът му - толкова страшен.
Страшен - не страшен, трябва да се действа. Славея щеше да напише писмо до Испания – шофьорът със сигурност щеше да откаже да й помогне, той нямаше време за губене с такива глупави хлапета като нея, но автобусът – о, той беше страхотен автобус. Като стигне в Испания, баща й веднага ще намери писмото – Славя само трябваше да го пъхне някак под първата седалка. Като слязат хората, тя ще се шмугне и ще го остави. Но й беше забранено да отива до автогарата. Освен това като правеше диктовки, толкова много грешки поникваха в тях, че майка й ги поправяше с червен химикал. То не беше диктовка, ами лист, лъснал изцяло в червено.
Все пак Славея реши да напише това писмо.

Съвсем друго щеше да бъде, ако през градчето минаваше някоя река. Славея щеше да се качи в голямото пластмасово корито на баба си и с него щеше спокойно да отплува до Испания. Но през градчето не течеше нито една река, само един поток, който пресъхна, защото така пестеше водата си и я пускаше през есента. Да, всъщност Славея беше казала на вятъра – „Отиди до Испания. То е малко място, по-малко от нашия град. Кажи на тате, че съм добра по математика. Диктовките са много гадни.“ Вятърът й беше приятел и сигурно баща й отдавна знаеше как Славея се мъчи непослушните букви.

Оставаха още сто милиона дни, докато майка й излезе отпуска. Тогава щеше да я води на море в Бургас, а това е на една крачка от Испания, Славея беше твърдо убедена. Ах, колко трябваше да чака да минат тия сто милиона дни – без нейната автогара! Без автогарата Славея беше едно самотно хлапе. Но не и глупаво. Тя започна да пише онова писмо до Испания. Беше й много трудно. Чудеше се дали като го напише, да го покаже на госпожа Петрова, за да й поправи грешките. Май вече не беше нужно. Вятърът беше разказал на баща й и колко са трудни българските думи. Но са български, значи са приятели.

„Тате, ще те чакам под второто облаче над липата. Знаеш го. Училище „Димчо Дебелянов“.
Не, нямаше да даде на госпожа Петрова писмото за проверка. Нито на баба й. Кога ще отидат в Бургас – той е на една маршрутка място от Испания. Как минават десет милиона дни без автогара?
Славея обаче - въпреки забраната – един ден, то беше четвъртък, отиде да купи кисело мляко, за да застроят супата. Но вместо за мляко, се промуши до автогарата. Озърта се петдесет часа. Шейсет часа. Шейсет часа и половина. Нямаше го зеленият автобус.

Ще те чакам под второто облаче. Над липата. До училище „Димчо Дебелянов“. Тя държеше писмото в ръка. То се беше изпотило от жега, горкото писмо.

Тръгна си унило - не защото се беше уплашила от жегата. А защото баба й се зададе по улицата. Ами ако получи инсул! Чак сега момичето се сети, че въобще не е купило кисело мляко да застроят супата. Баба й нищо не каза. Хвана я за ръка. Не й се скара. Не й взе изпотеното от жегата писмо.
- Ако искаш ще ти дам трийсет лева за рождения ти ден сега – каза баба й.
- Но рожденият ми ден е след четири месеца.
- Рожденият ти ден е когато имам трийсет лева за подарък - обясни възрастната жена. – Можем да празнуваме.
Но Славея не искаше да празнува.
- Тази жар ще докара градушка – измърмори баба й.
Да.
Да! Баба й имаше право. Небето вече не беше самотно. Няколко облаци вече се бяха върнали при него. Как не ги беше забелязала. Облаци! Облаци!
- Ще изтичам до училището, бабо – избъбри Славея.
Госпожа Петрова няма да е там. Никакво празнуване, по-добре да спестят пари за водомера, за новата кола на старо, за почивката в Бургас. Я стига! Ето го училището, зад пазара. Вижда се. И липата също се вижда. Бързо, бързо.
Славея изтича на улицата, прекоси площада. Вдигна поглед. Второто облаче. Ще го чака там. Баща й ще дойде. Там. Под втория облак. Над липата.
Той е разбрал.
Автобусът ходи до Испания всеки четвъртък. Вятърът веднага прочете писмото й. Вятърът е навсякъде, най-много в Испания. Казал е каквото трябва.
 Да.
Един човек. Млад, висок с широки рамене. Стои под втория облак над липата. Училище „Димчо Дебелянов“. Човек висок, широки рамене.
Баща й.
Едно момиче, тънко, дребно, с черна коса, черни очи - какво значение има дали очите са черни или кафяви… важното беше, че момичето и човекът с широки рамене бързаха – градушката хвърли първите си ледени писма към градчето.
Двамата се втурнаха напред. Ако човек тича, стига до къща – неголяма, с градинка, трийсет корена домати, цветя.
- Мамо, водя тате! – извика момичето.
Две жени седяха до масата. Стаята беше обикновена. Неголяма, светла. Вътре градушката не можеше да стигне никого. Двете жени станаха от местата си.
- Това …. – измърмори мъжът. -… майка ти ли е?
…Всъщност автогарата беше съвсем малка. Две пейки, тясно помещение за продавачката на билети. Павилион, който не работи. Градушката беше страшна. Земята пращеше под ударите на ледените зърна. Никаква река не течеше през градчето. Само вятър, полудял юни и лед.
- Кой си ти? – гласът на възрастната жена не се огъна. Звънна твърдо, глас, който не се плаши от нищо. По-младата жена, която се беше върнала с претъпканата маршрутка от съседния град, изглеждаше уморена. Както всеки ден.
- Аз съм баща й – каза мъжът.
Момичето не пускаше ръката му. Беше дребно, с черна коса. Толкова бе искало да отиде – където и да е, където и да е. Но само в това градче имаше липа в двора на училище „Димчо Дебелянов“.
Тук се връщаха всички облаци.

Следете новините ни в GoogleNews