Пламъче - разказ от Здравка Евтимова

Беше на осем, вече голямо момче, но го беше страх – баща му твърдеше, че няма чудовища, но едно, злобно и гладно, живееше под леглото на момчето и понякога изпълзяваше в ъгъла. Разбира се, то бе от невидимите чудовища, затова баща му не го забелязваше. Въобще - възрастните не забелязваха повечето важни неща. „Може ли да спя -при тебе?“ – питаше баща си хлапето, но големият силен мъж се усмихваше уж с добри очи, но всъщност подигравателно.

- Всяко момче трябва да спи само в стаята си – заявяваше бащата, големият Пламен. Хлапето също се казваше Пламен, но госпожа Петрова, тяхната класна в първи Б клас, го наричаше Пламъче. Отначало Пламен се съдеше, защото как така ще променят името му, но после й прости, защото госпожа Петрова се усмихваше като хората, които живееха в телефона на Пламен.

Най-добрият приятел на малкия беше телефонът, който си имаше име – Петко. Петко беше много смел! Дори играчките, които спяха заедно с момчето в детската стая, се страхуваха и си пъхаха главите под олекотената завивка, когато невидимото чудовище изпълзеше изпод леглото.

В техния клас имаше една Ния. Най-високо момиче, от последния чин на средната редица. Когато Пламъчето се сещаше за нея, чудовището потъваше вдън земя.

Пламен беше най- дребният в Първи Б. Но това беше само временно. Той щеше да порасте много висок и то съвсем скоро.

Вечер, след като майка му го целуваше по челото за Лека нощ, Пламен подреждаше плюшените мечета, заедно с багера, малкия и големия камион около леглото си, за да го предпазват от чудовището, но то размахваше невидимите си лапи, двигателите на багера и камионите угасваха и само телефонът, най-верният другар на Пламъчето, оставаше на своя пост. Момчето го молеше:

- Телефон Петко, изпей ми песента – айфонът знаеше коя и подхващаше – „Ало, ало слънчице, моля покажи се“ . Тогава, макар че вече беше нощ, слънцето от песента веднага изгряваше над леглото на хлапака. Невидимото чудовище подвиваше опашка и се заключваше в невидимото си леговище. Тази слънчева песен беше по-смела от всички плюшени играчки.

- Браво, вече не се страхуваш - отбелязваше майката на Пламен. - Ти си храбро момче! - но всъщност телефонът Петко беше храбрият от двамата, никак не се страхуваше. Сам, без ничия помощ, той прогонваше чудовището.

Понякога мисълта за Ния, най-високото момиче от техния Първи Б, изпъждаше чудовището далеч, вдън гори тилилейски.

- Знаеш ли защо те кръстих Пламен? – попита го веднъж майка му.

- Защо? – беше се зачудило момчето.

Наистина не знаеше. То попита Гугъл, който също живееше в телефон Петко. - „Защо мама ме е кръстила Пламен?“, но Гугъл, уж много гениален, не знаеше нищо по въпроса.

- Ако си отиде баща ти, аз ще си имам малък Пламен у дома – обясни майка му, която най-често предпочиташе да мълчи. Беше уморена от своята работа в онази канцелария – веднъж го заведе там и Пламен си каза – „Ако ме накарат да уча и после ме затворят в тази канцелария, по- добре невидимото чудовище да ме изяде още сега.“

Но майка му трябваше да изкарва пари, защото ако баща му заминеше, как щяха да плащат сметката за телефон Петко, за интернет, за парното? Как щеше да купува плодове, пълни с витамини както портмонето й със железни левчета? Но защо, вместо да мълчи, майка му не кажеше на баща му - „Не си отивай, защото сама не мога да се справя. По-добре стой при мен, аз ще работя по-малко часове в онази гадна канцелария и ще имам време да заведа Пламъчето в Музейко и на катерушките, дори на Витоша.“

- И днеска баща ти не замина – каза веднъж майка му. Дали се беше зарадвала? Сигурно, защото лицето й накара момчето да си спомни за най-щастливата катерушка, когато се беше покатерил на самия й връх.

Големият Пламен имаше бизнес – бизнес означава да те няма у дома и да не виждаш невидимото чудовище, от което се страхуваха играчките. Баща му и неговият бизнес бяха толкова важни, защото правеха пари, а днес парите са най-грамадното нещо за всички хора – бяха по-важни от въздуха. Защо ти е да дишаш, ако нямаш пари да си купиш модерни маратонки? Децата в училище в първи Б клас знаеха колко струва чифт Найки и познаваха, ако си обул някакви парцаливи кецове. Никой не искаше да си играе с тебе. Същото беше положението с тениските и с якетата. Съучениците му бяха осведомени какви са цените на това и онова, ако тениската ти не струва - и ти не струваш. Оставаш сам.

Пламъчето не искаше да остава само. Самотата беше най-голямата приятелка на невидимото чудовище и ако го нямаше чудовището, тя идваше мълчалива и гъста като супа със зеленчуци, каквато майка му готвеше в сряда. Самотата заливаше Пламъчето с тъжните си вълни.

Тук отново телефонът Петко стоеше на бойния си пост. Момчето си пускаше анимационен филм – но самотата се беше научела да се промъква между героите на филма и го хващаше в лапите си. Само песента „Ала, ало слънчице“ на телефона прогонваше мрака и правеше нощта мека като ръкавица.

Пламъчето имаше един трик – понякога – наистина рядко – защото баща му и бизнесът постоянно бяха заедно и големият Пламен нямаше никакво време (бизнес означава да не влизаш в детската стая), момчето се опитваше да изпее песничката на баща си. Големите хора също имаха свои невидими чудовища, предполагаше Пламъчето, и когато веднъж успя да изпее за слънчицето на големия Пламен, баща му стана смел, толкова силен, че се върна у дома преди вечерните новините. Но това се случи само веднъж.

- Слушай – беше казал бащата. - Трябва да се научиш да тичаш бързо. Да караш тротинетка и да плуваш. Това е важно за мъжа.

- Важно ли е за мъжа да говори с момчето си? – попита Пламъчето, обаче баща му бързаше за някаква супер важна среща. Той и бизнесът му нямаха време за глупости. Майка му и нейната канцелария също нямаха време. Най-важното нещо са парите, те са по-важни от въздуха – защо ти е да дишаш, ако не можеш да си купиш каквото си си наумил? Нямаш чифт Найки и всички деца от класа ти се подиграват. Пламъчето не обичаше маратонките Найки, но не беше признал това дори на Ния, най-високото момиче в каса. Страхуваше се, че ще му се надсмеят.

Госпожа Петрова не се надсмиваше на никого.

Момчето не й се сърдеше, че от Пламен го беше превърнала м Пламъче – беше му обяснила, че огнището е домът на пламъка, но момчето не знаеше какво е „огнище“. Попита Гугъл и телефонът му показа десетина снимки. Момчето хареса пламъците и усети, че е благодарно на госпожа Петрова. Вярно, тя често беше строга, защото да обучаваш хлапета на български език е трудна работа, математиката също беше страшна. Класната им трябваше да научи децата да четат.

Мисис Цвети, учителката на която баща му плащаше да проверява домашните на Пламен, също беше строга, но строгостта й никак не приличаше на хубавата жар, в която се раждаше усмивката на госпожа Петрова, главната учителка на Първи Б. Всички чудовища трепереха от страх пред нея и въобще не се показваха от дупките си. В класа бяха двайсет и осем деца. Госпожа Петрова не можеше да се усмихва само на Пламъчето. Нищо. Важното беше, че го научи къде живее огънят – в огнището, а огънят е добър като баща му, когато бизнесът го оставяше на мира.

Краят на учебната година наближаваше, но Пламъчето не се радваше кой знае колко. Майка му щеше да продължи работата си по цял ден в канцеларията, баща му, ако не заминеше някъде далеч от къщи, щеше да стои при бизнеса си. Пламъчето разбираше всичко. Родителите му трябваше да правят пари, но ваканцията щеше да доведе самотата - гъста и лепкава. Да, самотата е майката на всички чудовища, но човекът е по-силен от тях. Щяха да изпратят Пламъчето за няколко дни в Плевен при баба Доротея, но на нейната улица нe живееха никакви деца, или при баба Миглена в Симитли, там имаше деца, но те не си играеха с Пламъчето. Телефонът Петко обаче оставаше верен приятел и момчето гледаше в него от сутрин до вечер.

Към края на учебната година имаше повече време за всичко. Децата се бяха научили да четат – не особено гладко, но знаеха всички букви, можеха да смятат. Един ден госпожа Петрова най-неочаквано се обърна към Пламъчето и попита:

- Защо не ни изпееш твоята песен, Пламене?

Може би беше научила за тази мелодия от краткото съчинение на момчето – там то бе описало как баща му харесва слънцето, но трябва непрекъснато да тича при бизнеса си. Майка му се бои, че той скоро ще си тръгне – към много важно място, където без нея живее неговото щастие - и няма да се върне. Затова тя трябва да работи сто часа в онази тъмна канцелария. В съчинението бяха попаднали дори две думи за невидимото чудовище, от което не се страхуваше само телефонът Петко и може би Ния.

- Не, госпожо Петрова, сега е светло – отвърна Пламен. – песента се пее през зимата, а сега е май.

Но неговата учителка се усмихна. Сутрин на облаците им е студено, но усмивката й ги стопли. Беше по-гореща от яке.

Момчето се изправи – то не беше високо, напротив, беше най-дребният ученик в класа, но това съвсем нищо не означава, макар че да, в Първи Б беше и Ния, най-високото и най-смелото момиче. Пламен се наведе леко напред, трепна, но започна неговата любима, по-скоро любимата песен на телефона Петко – „Ало, ало слънчице“. И всичко се сбъдна – топлите лъчи от песента влязоха през прозореца в стаята с чиновете и затанцува, защото какво е слънцето - малко пламъче в големия космос, което обичаше Първи Б. То остана да си почине на първия чин и класната стая стана топла като ръкавица. Не случайно госпожа Петрова молеше децата да пазят всичко в нея. Те обичаха, макар че понякога се страхуваха от голямата черна дъска, която заедно с тях беше научила буквите на българската азбука. А българската азбука знаеше всичките най-хубави приказки на света.

Момчето пееше – тихо, както го правеше неговият най-добър приятел телефонът. Песента свърши и певецът съжали, че не беше по-дълга, защото с мелодията лицата на децата от неговия клас ставаха още по-хубави. Може би защото през учебната година съучениците му бяха поумнели.

Стана много тихо. Толкова тихо, че човек можеше да чуе как в училищния двор месец май бъбри със своя най-добър приятел, топлия вятър.

Изведнъж двайсет седем деца от първи Б клас започнаха да ръкопляскат. Ръкопляскаха силно и смело, и хубаво и толкова красиво, че най-ниското момче от каса, изправено до втория чин от редицата до прозореца, не можеше да повярва.

Просто не можеше. Наистина. Неговите съученици ръкопляскаха. На него. Толкова дълго! Без да спират - на Пламен Пламенов, най-хилавото момче. За което майката нямаше време заради черната си канцелария. Баща му също нямаше време, бизнесът непрекъснато го дърпаше и усукваше в златните си нишки. Защото парите бяха най-важното нещо на света.

Но изглежда не бяха.

Не бяха най-важното тези пари.

Никой не беше ръкопляскал така на дребосъка от втория чин, на Пламъчето от Първи Б клас на училище „Елин Пелин“.

Госпожа Петрова, тяхната учителка, го беше кръстила с името на най-малкото дете на огъня

Навел глава край втория чин на редицата до прозореца Пламен Пламенов се разплака.

Това беше срам и позор. Сълзи като камъни се търкаляха по лицето му.

Никой никога не му беше обръщал внимание. Не му бяха ръкопляскали.

Никога.

Той беше довел слънцето в стаята на Първи Б клас.

Това момче плачеше.

А момче никак не бива плаче.

Срам и позор.

Не.

Не!

Никакъв срам и позор не беше.

Никакъв!

Следете новините ни в GoogleNews