Здравей, приятелю!

Пиша ти, защото не съм те виждал отдавна. Тая карантина ни обрече да живеем виртуално и да се виждаме само като компютърни проекции. Моят акаунт се среща с твоя акаунт в някоя виртуална стая, където, под зоркия поглед на провайдъри, служби и всякакви други супервайъри, ние можем да си кажем нещо не особено важно...

"Здрасти, как си?"

"А, добре съм."

"Браво, и аз съм много добре"...

Думите са толкова изпразнени от съдържание, че не могат да обяснят нищо - нито как се чувствам аз, нито как се чувстваш ти. Да бе, добре съм, но след два часа може да не съм добре, а утре може да имам суха кашлица и 38 градуса температура...

Ранна утрин е. Първоаприлски времето се подиграва с нас и вали сняг, какъвто нямаше почти през цялата зима. Студено е, духа вятър, а новините - е, новините са по-зле от времето навън. Смърт, вируси, наредби, наказателни постановления и зловещи брифинги. VSI4KI 6E OMREM F ACKI MAKI!!!

Знаеш ли, приятелю, сега, когато ти пиша това писмо, защото няма какво друго да правя, се сещам, че последното писмо, което се пробвах да напиша, беше преди повече от 30 години. Свалях едно момиче и реших да ѝ изпратя писмо.

Отново бях седнал в кухнята. Не в тази, а в една друга.

Написах "Здравей". Погледнах написаното. Пиша грозно. А преди 30 години нямаше компютри, за да изпратя мейл. После задрасках "Здравей", а след това помислих, помислих, па скъсах целия лист.

Питам се дали, ако тогава имаше интернет, не бих си улеснил живота с едно "Zdr, ko pr, asl pls?". Днес живота ни е къде-къде по-лесен. Дори за любовните писма има образци в мрежата. Само добавяш името на желаната девойка и готово. А ако искаш да я шашнеш напълно, има речник с рими:

Ти си толкова прекрасна,
ти си толкова опасна,
ти си като вечер летна
и ще взема да се метна.

Колко лесно става всичко, нали?

Приятелю, пиша това писмо до теб и си мисля за света наоколо. Светът доскоро беше ясен, предвидим и скучен. Бачкаш, изкарваш пари, купуваш стоки на кредит, после връщаш кредита.

Сутрин излизаш рано, вечер се прибираш късно. Пазаруваш храна от супермаркета, дрехи от МОЛ-а, а в събота ходите семейно на 3D кино.

Лятото - на Санторини. Зимата - на Банско. Или за каквото там останат пари, че понякога кредитните карти свършват...

А днес - днес големият въпрос изведнъж стана друг - дали ще имам работа следващия месец и дали, ако имам такава, ще имам заплата, за да купя картофи, боб, леща и... тоалетна хартия.

Впрочем, приятелю, ти как си с тоалетната хартия? Аз имам, ама не е много. Тия дни трябва да ходя до супера да купя, защото без хляб се живее, но без тоалетна хартия е тегаво.

Ти звъниш ли на възрастните си родители, приятелю?

Аз звъня постоянно. Мама живее сама. Тате отдавна си отиде от тоя свят. Мама се справя сама и всеки път, когато ѝ звънна, ми казва, че е добре, че си седи у дома и че гледа телевизия и слуша радио.

И аз се успокоявам, че съм изпълнил синовните си задължения. Но има нещо, което всеки път засяда като буца в гърлото ми, след като приключим поредния разговор. Представям си какво е да си сам в къща, която преди 30 години е била пълна с деца, с близки хора. И да си говориш само с телефонната слушалка...

Чета постоянно социалните мрежи, приятелю. Ти правиш ли го? Виждаш ли каква е масовата стадна психология на хората?

Едни са на мнение, че епидемията е измислица, създадена от управляващите, за да запазят властта си за по-дълго време.

Другите пък започват да те наричат "комунист", ако изразиш каквото и да е съмнение в адекватността на управлението.

Трети пък са намерили обяснение на ситуацията в различни теории на конспирацията - от рептили и илюминати през Сорос и Путин та до 5G мрежата и ваксините. Забелязал ли си, скъпи ми приятелю, че ние, хората, винаги търсим някой виновен за собственото ни неблагополучие?

Сутрин имам запек - виновно е международното политическо положение.

Оня ден не ми стана - виновен е планът Ран-Ът за съсипване на MAJKA BALGARIQ.

Все нещо ни е виновно, все нещо не е както трябва! И все ние сме прави винаги, а останалите са много зле...

Знаеш ли, приятелю, мисля си какво ли ще стане, когато това извънредно положение свърши? Чудя се дали ще сме същите след това? И дали ще се смирим, дали ще усетим, че колкото и силни да се смятаме, можем да се гътнем за един месец от един най-обикновен грип с необикновена мутация?

Кафето вече поизстина, докато ти пиша. Мисля си какво ще е бъдещето. Дали ще е както си го представях само допреди един месец. Или бъдещето ще е като в оная песен на Sex Pistols - "No future for you"?

През тези дни, приятелю, ние се подложихме на няколко теста.

Тест едно ще издържим някак - ще седим у дома, ще пазаруваме веднъж седмично...

Тест две ще се пробваме да издържим също - да работим от вкъщи, да учим от дома си.

Не знам дали ще издържим тест три, приятелю. Този тест е най-страшният от всички.

Този тест има една адски трудна задача - да издържим дълго време насаме със себе си. И да успеем да се помирим сами с демоните си.

По дяволите, все бързахме, все не ни стигаше, все искахме още и още - нова кола, успешна кариера, много пари, много пътувания, готини къщи, млади любовници, високо обществено положение...

Все бързахме, все бяхме на крак, все се блъскахме - до смърт, до последен дъх. И изведнъж се оказа, че сме се блъскали... за нищо. За да дойде един грип и да ни... заключи в кухнята.

Където да разсъждаваме по теми като - какъв е смисълът от тая кола. Какъв е смисълът от кариерата? Какъв е смисълът от всичко, ако то може да рухне за 15 минути.

И да останем сами със себе си... и собственото си безсмислие в цялата му прелест.

Знаеш ли, приятелю. Тук, от кухнята, виждам съседния блок. Той е грозен и панелен - също като моя. Аз съм заченат в панелен блок. Роден съм в панелен блок. Живея в панелен блок и сигурно ще умра в панелен блок.

Има нещо забележително в панелните блокове. Те са пълни с хора, със съдби, за които не знаем нищо. Виждаме ги сутрин в асансьора. Или на спирката на автобуса. Или пред бакалията. Казваме си нещо учтиво и безсмислено. И се разделяме.

Знаеш ли, ние живеем в един голям панелен блок, приятелю. Блок, който в момента е заразен от вирус.

И знаеш ли - не намирам никаква разлика от това как живеехме преди и това как живеем сега. И в двата случая ние живеем разделени. Отчуждени.

Живеем зад панелната преграда и поддържаме служебни отношения - със служебни усмивки и служебни поздрави. Също като онова любовно писмо, което не изпратих, защото нямах готов темплейт, който да попълня едно време...

Какво се промени след като разбрахме, че сме заплашени от тази болест? Нищо. Даже сега ни е по-лесно - няма нужда да се виждаме със съседите си, защото е и забранено на всичкото отгоре.

Приятелю, мисля си, че ние отдавна сме заразени. Не с COVID-19, а с друг, далеч по-гаден и нелечим вирус. Вирусът на безразличието. На отчуждението. На затварянето вътре в себе си и в собственото си безсмислено битие.

Скъпи приятелю, ще взема да приключвам, че това писмо стана много дълго.

Пази се! Ще се пазя и аз!

Ще нося маска, ще правя гаргара с ракия, ще пия витамини и въобще - ще правя всичко необходимо, за да оцелея. Ако е рекъл Великия системен администратор, разбира се.

Липсваш ми! Бих пил една ракия с теб. Но няма как в момента.

Кафето ми изстина. Обещавам ти да пиша пак. А ако не се сетя какво да ти пиша, ще взема нечие чуждо писмо и ще сменя името вътре.

Прегръщам те!

Твой приятел................................... (попълни името)