Патриотични игри... на войници

Последна промяна на 08 февруари 2016 в 13:06 6654 16

Любен Лачански

Когато през есента на 1971 година се качих на единствения безплатен влак в живота ми за град Кърджали, пълен с пресно остригани и полутрезви младежи, не предполагах, че пътуването ми в “Държавата на Глупостта” ще продължи толкова дълго и безспирно целенасочено. 

Двете казармени години, към които “майката си тракаше” и ме караше паравозът, вече бях ги отписал по принцип. Щото, нали патриотичната националана мъдрост, че оня мъж, дето не бил ходил войник, и жена, която не е раждала -чеп за зеле не стават, така пасваше на заобикалящата ни действителност, че почнеш ли да я оспорваш, неминуемо държавата ти дава Вълчи билет, я за лудница, я за някой “Младежки обект”, където те назначават на работа с прокурорска заповед. 

А сега, пътувах с още 500 идиота за градчето Ардино с предварителен регламент за заетост от 500 дни.
Все пак бях избегнал поне неизвестността и Закона за тунеядството. 

Съученикът ми Насо Михалчев спеше до прозореца на купето, грижливо стиснал многодиоптърните си очила в шепи. И той бе приет за редовен студент, както 80 процента от всички нас в ешелона. Но партията и държавата бяха решили, съвсем неочаквано, и то само два месеца преди да станем високообразовани специалисти, да бъдем военно мундщтровани патриоти-интернационалисти. /По късно приятелят ми Атанас Михалчев ще избяга презглава във Франция, а днес е високоуважавен професор в Канадската художествена академия за изящни изкуства, или както точно се казва Висшето им художествено училище. Автор е на множество анимационни филми.И на прекрасно потомство.Отбягва България и нейните трудови хора съвсем разбираемо./

Оная есен на 1971 се оказа мека и слънчева /почти като у поемата на покойния Валери Петров/ и ние гламави новобранци се мотаехме в неулегналите ни и режещи бозави дрехи подобно подплашено стадо из казармените помещения и плаца в градеца Ардино, край границата ни с Турция.

Далеч съм от мисълта да разревавам благородния читател с тъпи казармени шеги и спомени. Боже, опази!
Но полека-лека, дните ни и нещата в тях започнаха да се избистрят. Ненавистта на офицерството и на старите войници към нас - софийските копелета, утихваше и ние почнахме да вършим, уж някаква полезна работа. Доколкото мирновременното битие на войника може да бъде полезно въобще. 

Насо бъркаше бои и рисуваше плакати в огнено червено и отровно синьо, аз пък се правех на по-праволинеен комунист от Брежнев и по военен спец от маршал Гречко и корях де що имаше из нашата преса жив капиталист-военнолюбец, естествено.И бияч на негри, също така. На тях думбазите, разбира се, им пукаше на жилетките от моите проникновени солдатски опуси, щото просто нямаше как да чуят заклеймяващите ги най-изискано мои доводи по войнишката радиоуредба на “Н”-ското поделение в Ардино. Поделение, основен стълб от непоклатимия организъм на напобедимия Варшавски договор, борец за мир и щастие на планетата Земя. 

Един ден подполковникът, който отговаряше за политическото здраве и идейно израстване на личния състав на нашата бойна единица, ни извика на плаца пред знамето. И в достойна за военновременна драматична обстановка ни заповяда на мен и на редник Насо Михалчев да се подготвим да посрещнем ние и всички войници от нашето “Н”-ско поделение, а и целия крайграничен град, поредната величава годишнина от ВОСР. 

ВОСР в превод означава: Великата Октомврийска Социалистическа Революция. Тя се празнуваше на 7-ми ноември всяка година.Нищо, че беше Октомврийска. Обясняваха го с промяната на календара. Ама, какво от това, че календарът си беше за църковни събития. Тук пак се сещах за Вълчия билет и преставах да разсъждавам защо винаги празниците не съвпадат с предназначението си в България.

България познавах, за нея бяха и разсъжденията ми. А иначе световната демократична общност щеше да празнува пак ВОСР освен в Ардино, както се оказа по горе, а също така и в Москва, Пекин, Хавана и Улан Батор. И във всички други градове около споменатите държавни столици. 

Имах обаче доста черен личен спомен от преди три години, когато на един такъв рожден ден половин гимназиална София я бяха съблекли по спортни гащи и фланелки и тичахме зад един огромен и бутафорен крайцер “Аврора”, крещейки някаква умопомрачителна глупост. Месец след това бях в болница с възпаление на дробовете. Отлежах си благодарение на Ленин и Будьони. И борбата за мир.

Баща ми искаше да съди всички. От директора на гимназията, в която се мъчех да завърша средно образование, та до Министъра на просветата. Добре, че чу в един момент майка ми, която се опитваше да му обясни, че подобна постъпка я обрича нея, ако не на вдовство, то поне на неизменно парясничество като съпруга на враг на прогреса. А един враг и е напълно достатъчен, и не иска и синът й да бъде хем враг, хем инвалид, недолекуван от бронхопневмония.

Това си помислих и попитах подполковника с чисто българската фамилия Калонкин дали ще събличаме девойките от Климатичната гимназия в градчето по спортни трика и други подходящи революционни костюми. Той се замисли, почеса се под фуражката с два пръста и рече, че не би било зле. Би било, по-така… Но все пак, гимназията е оздравително училище, а гадовете на метри зад браздата с Турция, щели да изтълкуват превратно подобна хуманна манифестация, като гавра с вярата и здравето на местното женско население. Макар че до колко това население е такова… Тук той многозначително млъкна. 

Логично ще избягам напред през събитията и ще ви кажа, че само няколко месеца по-късно, всички участници в този разговор бяхме товарени на камиони “Прага” с цивилни, граждански номера и с месеци бивахме разхвърляни из пограничните села и махали в помощ на “кръстниците” - офицери от КДС. Беше започнала втората част от т.н. възродителен процес срещу помаците. Така наричахме тогава българомохамеданите в региона. Политкоректността още не съществуваше. Поне за полка на БНА в Ардино - щит на мира и прогреса в света.

Годината бе 1972-ра.Софийските копелета се държахме добре. Нямаше никакви желаещи за героични прояви и подвизи. На други някои от провинциалните глупаци обаче от предишния набор им раздаваха безотчетни и без подписи наяве и пари, и медали, и нови пагони. Те пък връщаха изстреляните гилзи. Отчетността бе стриктна. По военному. За нея отговаряше един старши-лейтеннт. ВКР-то на полка. Но това е друга история. 

Да се върнем към дните преди празнуването на ВОСР:

И вижте какво Михалчев, на вас, като на бъдещ художник ще ви го кажа най-отговорно. Като комунист на комуниста. Тук Насо понечи да възрази, но Калонкин махна с ръка, почеса си пръстите в косата и продължи. Ти може и да не си комунист, но аз съм комунист и за двама. Затова искам да ми направиш нещо впечетляващо за празника. Нещо което да впечетли и командира и другарите от дивизията. А защо не и от София, някой проверяващ другар. А, защо не и да ни покажат по телевизията. Нали Ленин е казал, че от всички изкуства за нас най-важно е киното. Значи е имал предвид телевизията. Какъв прогнозен поглед, а? Значи искам нещо архи-впечетляващо. Тук отново ЗКПЧ-то се загледа в далечината и като да виждаше на хоризонта примамливи и летящи генералски лампази започна да маха с ръце и да говори гърлено. С почти кавказки акцент. 

Значи искам да е високо Нещото. Да е червено. Да се върти това високо и червено Нещо. И да свети. А зад него да вървят войници с пушки. Да маршируват и да пеят “Варшавянка”. А аз най-отпред на кон! Да стрелам в небето с моето лично оръжие. И да козирувам на командира. На другарите от дивизията. Или на някой другар от София. Не, по телевизията няма да ни покажат, защото няма да могат да дойдат, тъй като подготовката е военна тайна, но вие като патриоти с униформа на български войници трябва да си свършите работата. Български войни от Варшавския договор.
Тук, аз доста курвенски се измъкнах от замисляния сценарий, описан така цветисто от ЗКПЧ-Калонкин, като рекох, че Насо Михалчев е художник и има работа, по онава голямо червено Нещо, което ще се върти и ще свети на 7 ноември.

Но, аз съм скромен писач на думички и не виждам своите задължания в това отговорно мероприятие, което е така значимо и крайъгълно за бъдещият световен мир.

Ще му говориш, другарю редник. Ще му четеш Маяковски и Блок. Ще му бъркаш боята и ще говорищ по радиоточката за славата на ВОСР, другарю редник писач. А на самия празник ще ми помогнеш да се кача на коня и ще го водиш за юздата. Защото и аз не съм безкраен специалист, макар да съм подполковник. Аз умея да карам ГАЗ-ка и велосипед. Но кон - не. Това заповяда Калонкин и ми даде два лева да донеса лимонада, щото му беше пресъхнало революционното гърло. А и ние да утолим жаждите си всякакви. Тук на плаца, под знамето, което не се вееше. А беше дадено за пране и репаратура на някои изгнили части на тъканта. 

Отидох, купих, платих, донесох, пихме. Утолихме жаждите, доколкото можахме. 

После започнаха мъките. Насо измисли някаква червена машина, между броневик и параход. Тя си си въртеше купола, димеше през един бутафорен комин и мачтата и светеше. До нея ме курдисаха с брадичка и каскет, досущ като бутафорен Ленин същи. И с ръка, сочеща бъдещето. Бъдещето беше кратко, защото площадчето на градеца е късичко. Та не се изморих, нито дълго не станах за резил. Затова и нямам фотография. Докато се натута едно фотографче-еврейче и данданията свърши. И моята роля на пролетарски лидер - също. Така обаче поне не ме стъпка кончето на артелчика, с което друго софийско еврейче караше хляба и извозваше боклука на полка. Нищо, че беше доктор на физическите науки. Просто неграмотната власт му отмъщаваше, защото искал да имигрира в Израел. А тогава Израел ни бе враг. Не на мен, но на непобедимия Варшавски договор. И затова професор Ели Маер извозваше боклука. А на революциония празник носеше на гърба си Калонкин, който размахваше пистолет, но не стреляше, а само се зъбеше на душманите-капиталисти. Войниците вървяха в крак и пееха песента “Варшавянка”. Знаете я, “Вихри, враждебни…”. И т.н. и т.н. 

Денят бе слънчев и топъл. Никой не се простуди. Девойките от климатичната гимназия пееха също някаква руска песничка. От дивизията не дойдоха на празника. Те също сигурно маршируваха в дивизионния център Пазарджик около Нещо свое си, Голямо, Червено, което се върти и свети.

Не ни показаха по телевизията. 

Всичко хем беше секретно, хем беше на площада. Да се чуди човек.Ама никой не се чудеше. Просто защото времето ни правеше мъдри.

Вечерта в стола на полка целокупното офицерство се напи.Съпругите им бяха до една с ламени лъскави рокли тип минижуп като френската актриса Мари-Жозе Нат. И с прически на кок като на министърката на културата на СССР, навремето Екатерина Фурцева. И Хрущов и Брежнев много я харесвали. После я махнали, щото била окрала доста милиони, ама не руски, а американски пари. Случват се тези работи, дори да си най-културния човек с кок прическа в една страна. Случват се…

Аз пусках до прегряване по радиоточката валсове и танга, за да се веселят жените на офицерите и старшините. С Насо Михалчев се понапихме с червено обикновено вино. Струваше 70 стотики бутилката. Изпихме вино за пет лева. Всеки… На това му се вика:Пиянството на един народ. Обещаха ни и отпуск, но не ни го дадоха. 

Имало много работа. Каква?, попитахме с Насо - каква? Международната обстановка била много неспокойна, ни отговориха. Ми така ще е - помислих си, след като вместо да ходим на учения, на стрелби, или да учим да караме ГАЗ-ка, ние измисляме все Нещо голямо, Червено, което да се Върти и да Свети. В тъмното, разбира се… В тъмното!
А ние да вървим зад него в тъмното и да пеем “Варшавянка”.Знаете я, тя е една стара песен…

Това разбира се не им го казах на командването. Но ВКР-разбра по свои канали. Повика ме. Засмя се и рече: Нали искаш да станеш висшист след казармата. Искам, рехох. С Насо. Ами, тогава винаги като ти заповядат да направиш нещо, та било то голямо, червено, което се върти и свети, го прави и не коментирай. Вечно ще е така…

Това е необходимото условие, да можеш да просперираш в живота. Поне в рамките на Варшавския договор. Този страж на мира и прогреса.Но доколкото знам, по сведения и извън него също е така. Само цветовете са различни. Бегом…Марш!

Тази история можи би никога нямаше да си я припомня, ако онзи ден не видях един нов български паметник във Видин. 

Нов паметник на най-крамолния български владетел. И то на Видинското царство. Най-мимолетното ни царство.
Иван Страцимир се казва. Брат на Иван Шишман. Нещастен владетел. Казват, че е покосен и от инфаркт, и от невярна жена. А и  Османците заявили масирано присъствие. Абе, на човек като му тръгне една карта, та не се знае…
Неговия паметник е точно такъв и глупав. Голям, върти се, комай и свети с разни светлинки и в различни цветове. Казват като националния ни трибагреник. 

Нерде Иван Страцимир, нерде: ”Знамето ни е трицветно?”. Пак има една такава стара песничка. Скулпторът се казвал Хайтов. Син на писателя Хайтов. Талантлив род. Харесва ги народа. Вярва им комай, а те се възползват от това и творят, творят… Младият Хайтов бил автор на други подобни паметници. Които все се въртят, светят и пеят с различни светлини. И все в името на националните ни патриотични игри. Който ги поръчва, той плаща осветелението и големината. Ама, спориш ли, просперитетът ти отива на кино.

Помните ли, че това бе съвета на Ардинското ВКР.

Най мързеливото ВКР в живота ми. И слава Богу! 

Но сигурно другите ВКР-та не са били нито толкова мързеливи, нито толкова недалновидни. А най-важното са били дълголетни. Издръжлив народ сме ние българите, особено когато сме заети вечно с патриотични игри на войници.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

19.02 2016 в 15:42

Професор Балкански, казармата беше толкова въпрос на чест, че такива като вас ако не можеха да се отърват от казармата по "болест" вътре си трошеха пръстите или си причинявах киста за да скътават.
"Знаещите" географията - човека е пътувал до Ардино. Къде е поделението ни е спестил да каже.
А тези, които не са прочели текста не разбирам защо го коментират.

19.02 2016 в 15:42

Професор Балкански, казармата беше толкова въпрос на чест, че такива като вас ако не можеха да се отърват от казармата по "болест" вътре си трошеха пръстите или си причинявах киста за да скътават.
"Знаещите" географията - човека е пътувал до Ардино. Къде е поделението ни е спестил да каже.
А тези, които не са прочели текста не разбирам защо го коментират.

14.02 2016 в 22:14

Много ме накефи статията за изказване мнение за паметника

14.02 2016 в 10:31

Мурзилажа, както винаги, веднага на амразурата. Ако не осмърдят навсякъде на ботиш, не може:)))

Но пък с това доказват едно важно нещо! Разликата между автора на статията и утайката на обществото.....

10.02 2016 в 03:20

Ардино на турската граница ? И това два пъти повторено в текста, което означава, че не е просто случайна грешка.

Не знам дали автора е ходил наистина някога в Ардино, но и да не е има географски карти, където може да се види, ако прехваленото образование се е изложило. Ако пък е бил, то наистина е много зле да не знае до коя граница е бил.

09.02 2016 в 01:39

Тоя Калонкин и аз си го спомням. Няколко години по-късно беше полковник, работеше или в "Народна армия", или в ГлавПУНА, и се разхождаше по поделенията, крещеше на лейтенантчетата ЗКПЧта, които много му трепереха. Аз като прост мл. с-т, набутан за комсомолски секретар на ротата, бях далеч от него, но помня паниката наоколо.

08.02 2016 в 20:43

Няма друг народ, като нашия, който така силно и искрено да мрази армията си...

08.02 2016 в 20:02

Тоя автор по принцип не го четеме. Обаче тоя път направихме един опит (който обаче, уви - се оказа безуспешен). Трудно четивно, към НЕЧЕТИВНО.

То верно от политикономическата емиграция да чакаш ПАТРИОТИЗЪМ, това все едно да чакаш от умрял писмо. За останалите - службата в армията винаги е била за ИСТИНСКИТЕ МЪЖЕ въпрос на дълг, чест и ЛЮБОВ КЪМ РОДИНАТА. Независимо от обществения строй.

Но авторът очевидно не е от тях. Омерзен съм.

08.02 2016 в 16:13

"оня мъж, дето не бил ходил войник, и жена, която не е раждала -чеп за зеле не стават".

Нищо от средновековието не се е променило... Мъжете - войници, жените - утроба за нови войници. В основата - примитивното схващане, че хората винаги ще са в противопоставяне и борба помежду си. Но докато Ленин и класовата му борба са в миналото, изметени от времето и събитията, то думите на Ганди остават вечни: "бъди промяната, която искаш да видиш в света".

08.02 2016 в 15:36

Тя се празнуваше на 7-ми ноември всяка година.Нищо, че беше Октомврийска. Обясняваха го с промяната на календара. Ама, какво от това, че календарът си беше за църковни събития.

И просто бе. Любене, кучко платена, как "само за църковни събития" бе келеш?! Априлското въстание "църковно събитие ли е?!
Вземи се ограмоти малко, да не се излагаш поне на дърти години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Приемане_на_григорианския_календар


Нататък нямам сили да те чета.