Особено във Варна - Великденски разказ от Здравка Евтимова

Още от сутринта всичко тръгна наопаки. Вяра не можа да запали старото си Пежо, което беше кръстила Везувий. Изостави го пред някаква сладкарница. Горкият Везувий, чист и верен, се бе предал и я гледаше тъжно с фаровете си. Вяра хвана нощния влак за Варна, здраво претъпкан преди Великден. Двама се скараха за място, очевидно имаше дублиране, накрая както винаги по-силният надделя. Всички останали мълчаха, забили погледи в телефоните си. И Вяра мълча. Цяла нощ във врящото от жега купе, осем човека. „Спрете парното, бе!“ - кресна на кондукторката якият, заел мястото след свадата. Спряха парното. Стана студено. „Пусни парното, бе!“ - викна силният, но нищо не се случи. Не умряха от студ. Вяра обаче трепереше. Не си беше взела яке.

Беше решила. Затова изтърпя студа от Плевен до Варна. Все пак обърна внимание, че когато трима слязоха на Шумен, якият се излегна на цялата седалка. Не си свали обувките със засъхнала кал по тях. Спусна ги върху мястото до вратата на купето. В друг случай Вяра щеше да се обади, да протестира, макар че бе напълно възможно да си изкара боя.

Но сега мълча.

Онзи, грамадният, приличаше на Косьо. Всъщност Вяра нямаше претенции към Косьо. Просто всеки човек, който беше неприятен – като типът с калните обувки - й приличаше на него. Дори жената до прозореца, която дъвчеше баничка и трохите падаха по пода на купето. Всъщност Косьо беше подреден и амбициозен. Желаеше бляскава кариера. Знаеше какво ще прави след три години в 19 часа следобед на 20 април. Знаеше къде се намират всичките му документи, точно в коя противна пластмасова папки. Знаеше къде е телефонът й, чантата й. Да, Вяра нямаше претенции.

Когато му каза – „Чакам дете“, той въобще не реагира. Мълча около десет , а може би единайсет минути. Само сподели - „Имам нужда да помисля още половин час“ - и точно след половин час й каза: – „В случай не мога да помогна. Дете не се вписва в плановете ми за близките седем години.“

Вяра отвърна: – „Аз не искам дете да се вписва в плановете ти за близките седем години. Аз искам детето.“

И толкова. Не се боеше, че ще гледа хлапе сама. Всъщност майка й я беше отгледала без никаква помощ и двете се чувстваха прекрасно, ако не се смята, че парите не стигаха и не бяха правили нито един ремонт. Всичко в гарсониерата им се разпадаше от старост, докато Вяра не стана главен счетоводител на „Месни продукти – Върбанов“. Майка й, пенсионирана учителка по математика, престана да дава частни уроци на девет ученика, даваше само на трима. И животът потече без заеми, без тичане заради промоциите в разни магазини и магазинчета. Двете бяха щастливи и щяха да бъдат – когато се роди малкото.

Честно казано Вяра отдавна искаше дете. Косьо беше програмист и имаше далеч по-крупни амбиции. Искаше да оглави своя компания, да отпътува в обозримото бъдеще в Дюселдорф. Там да покори света с блясъка на интелекта и стоманената си воля. Да бъде човек, с когото се съобразяват. В близките седем години в плановете му не се намираше място за дете.

Ще бъдем трима, хладнокръвно реши Вяра – малкото, аз и мама. Щеше се наложи да поеме счетоводното обслужване на още няколко фирми. Майка за жалост отново трябваше да обърне поглед частните ученика. Вяра отдавна си мечтаеше за хлапе. Годините се промъкваха като пясък между пръстите й, но сега в пясъка щеше да си играе нейният син – лекарката каза, че със сигурност ще бъде момче.

- Ще е момче – беше казала тя на Константин.

Той й съобщи, че след десет минути ще я запознае със становището си по въпроса. Точно на десетата минута й каза:

- Полът няма значение – и отново обобщи тезата си. – В плановете ми за близките седем години не се предвиждат занимания с деца.

На Вяра не й бяха необходими никакви минути.

- Разбирам – каза тя и наистина разбираше. Беше на трийсет и три.

На Великден възкръсва някоя забравена мечта - бе казала майка й, разумната строга математичка, която със сигурност никога не беше мечтала за много пари. На Великден заедно със Спасителя възкръсва смелостта. Такива бяха думите й, когато Вяра й разказа за реакцията на Косьо.

- Прекрасно – продължи майка й. – Значи чакаме момче. Какво по-хубаво от това. Още частни ученици за мен. Ти ще поемеш две фирми допълнително – мака й се усмихна. Вяра обичаше тази усмивка – уравнение с две неизвестни, което тя можеше да реши с лекота. Майка не се бе уплашила – с това първото неизвестно беше елиминирано. Второто неизвестно майка й разкри сама: – Трябва да купим нова кола на старо. Везувий е сдал багажа – а това, в речника на майка й, означаваше, че горкото Пежо трябваше да замине за скрап – с други думи приход за около хиляда и сто лева. - Но ние не се страхуваме от нищо, нали, Вяра?

Майка беше страхотна. В никакъв случай нямаше да изтърпи калните обувки на онзи, якия, върху седалката в купето на нощния влак София-Варна. Щеше да се обади, на протестира, дори да си изкара боя. Вяра не биваше да се излага. Дори майка й да не научеше за студеното купе, Вяра щеше да знае, че е мълчала като жаба.

- Господине – обърна се тя към якия. – Свалете си обувките от седалката.

Човекът планина не се размърда. Не я погледна дори.

- Ще те размажа – обеща й той. Протегна се, обърна се по гръб. Разтърка подметките върху плата на седалката. Калните обувки оставиха следа от тиня. – Така харесва ли ти? – поинтересува се човекът.

Какво можеше да направи Вяра. Нищо. Никой нищо не можеше да направи, освен да вдишва дълбоко три пъти не особено чистия въздух в купето, за да се успокои. Вяра го направи и си внуши, че се успокоява, но не се успокои. Напротив. Отново повика в мислите си Косьо, който бе планирал да отпътува за Дюселдорф.

По дяволите.

Всичко във варненския му апартамент беше подредено в лъчист порядък. Чехлите, документите, лаптопът. Гирите с различно тегло, които вдигаше по седем минути на всеки два часа. Хладилникът, зареден с витаминозна храна, флаш паметите, дезодоранта, кремчето срещу херпес на устните. Телефоните му. Странно беше, че горкият готвеше удивително добре – за разлика от Вяра. Тя никога не знаеше къде е шалът й, къде е оставила чантичката с козметиката си, къде са обувките, защо палтото й го няма. Такъв контакт като техния трябваше обезателно да се разпадне и се разпадна, естествено. Просто Вяра вярваше на числата, притежаваше интуиция за тях, цифрите се движеха като хора в съзнанието й, струваше й се дори, че имат аромат.

На Великден възкръсва щастието, казваше майка й, пенсионираната учителка по математика. Ето, ние чакаме най-щастливото нещо в живота на човек – дете. Не се страхувай, Вяра. Не се ядосвай, за да не бъде ревливо човечето. Ти беше голяма ревла, казвам ти. Непрекъснато ми се спеше, докато навършиш две години.

Вяра беше срещала баща си няколко пъти. Художник. Дори харесваше картините му. Беше й подарил една от тях. Живееше някъде в София. Човекът бе стоял час пред входа на блока им, за да й пожелае „Щастлив абитуриентски бал!“. Вяра не призна на майка си колко радост й беше донесло това изречение на баща й.

Те, двете, бяха щастливи заедно. Дори се бяха замогнали. Майка й, както всяка строга жена, я наказа, когато установи, че Вяра е започнала да пуши. Каза й – „Ще трябва да се разделим, ако продължиш с цигарите.“ Вра не продължи. Толкова. Майка никога не беше говорила за художника – нито добро, нито лошо.

- Изчакай трийсет минути – беше й казал Косьо преди тя да си тръгне.

- Защо? – беше го попитала Вяра, седнала за последен път в неговия светъл варненски апартамент. Заради Косьо бе започнала да обича този северен град, където всичко важно се случва след трийсет минути.

- Вземи – каза й той след половин час. Остави на масата пари. - Може да ти потрябват..

Вяра взе двайсет лева.

–За обяд – обясни тя. – Другите ги задръж.

Косьо прибра неголямата пачка. Беше пестелив човек.

На Великден възкръсват спокойствието и увереността. Човек усеща, че ще се случи нещо добро. Ако не усеща, си го пожелава, а доброто е като дете. Мислиш ли за него, то идва при тебе.

- В петък ще дойда с Везувий да си прибера нещата – каза му Вяра. – Ще ти оставя ключа в пощенската кутия.

- Добре – съгласи се Косьо. – Сега изчакай половин час. Тогава ще е готово фрикасето. .

Беше великолепно фрикасе. Косьо готвеше виртуозно, това беше неговото хоби. И баща му бил такъв – учител по математика, но притежавал нюх към подправките и храната. И той се казвал Константин като Косьо, двамата ходели да плуват в неделя, но готвели заедно всяка вечер. Майка му била мениджър продажби. Истински генерал по характер. Когато влизала в кухнята, кухненската печка изгаряла. Странно, но факт.

Вяра не беше опитвала такава великолепна гозба. Наистина, нито тя, нито майка й не излъчваха кулинарен блясък.

- Ако изкуственият интелект те изхвърли от бизнеса по програмиране, ще станеш готвач – беше го уверявала Вяра. – Никой изкуствен интелект не може се сравнява с твоето фрикасе.

Косьо мисли известно време, три минути, и реагира:

-Ти си се хранила с безобразни банички и с вредна боза. Затова всичко нормално, което опиташ, ти се струва шедьовър.

Вяра не помнеше какво бе казала и дали бе казала нещо въобще. Разделиха се – то можеше ли въобще да става дума за раздяла? Тя си взе чантата. Косьо остана наведен над лаптопа. Съвсем делнична симфония.

Но Везувий беше отказал да запали, както често му се случваше напоследък. Вяра не искаше да купува нова кола на старо. Беше привикнала с Везувий, това разкошно дърто Пежо, нейният верен спътник. Беше го закарала на сервиз и техникът и каза: – „Ремонтът ще струва повече от тази бракма.“ Въобще хората от автосервиза не се отличаваха с фина чувствителност. Вероятно имаха нещо общо с якия, с калта по обувките. Но се беше привързала към Везувий. Беше го ремонтирала съвестно. Не искаше да се разделя с тази автомобилен бисер. Ще платя колкото трябва, беше решила тя. Когато се прибере, трябваше по някакъв начин да до измъкне от онова място пред сладкарницата и да го завлече до сервиза - най-тъпият възможен ход, но какво да прави, като малката черна колица й харесваше?

Щеше да си събере багажа от варненския апартамент на Косьо. Щеше да изпрати кашона до най-близкия офис на Еконт, на улица „Дойран“ 25. Да, точно така ще постъпи.

Пред Великден времето във Варна беше слънчево. Време мечта. Бебето сигурно бе усетило това и я ритна. За пръв път я ритна! Трябваше веднага да се обади на майка си, да й каже. Виж ти какво нещо се случи във Варна.

Вяра стигна до варненския апартамент на Косьо – имал студио в Трявна, но тя не беше ходила там. Асансьорът я качи на петия етаж. На входната врата блестеше както винаги позлатената табелка с надпис Константин Константинов. Тя си отключи. Влезе. Преддверието светеше, изрядно и подредено. Чехлите, пантофите. Огледалото.

Ненадейно от хола изскочи Косьо. А защо? Би следвало да е на работа по това време.

- Защо не си на работа по това време? – попита тя.

Той, една върлина, макар че готвеше като слънце и вдигаше гири по седем минути на всеки два часа, не даде никакво обяснение. Явление напълно нормално. Човекът трябваше да размисли, преди да отговори на какъвто и да било въпрос.

- Да чакам трийсет минути? – предположи Вяра. – Ще си направя кафе. Ти искаш ли?

- Слушай какво – избъбри Косьо. Това бе наистина неочаквано. Въобще не започна да мисли. – Виж… - човекът се задави от собствените си думи. Да му даде ли вода? – Не, не ми давай вода.

Великден. Времето във Варна е слънчево. Каква изненада. Морето си мълчи. Може и да не мълчи, просто не се вижда от прозореца на хола.

- Да му се не види – избоботи върлината, която обикновено не боботеше, а размишляваше. – Какъв глупак съм. Влюбих се – гласът му се огъна, но след минута се изправи на крака. – Влюбих се в досадна жена. В тебе.

Вяра го гледаше. Искаше да попита – „Зле ли ти е?“, но не успя. Той не й даде възможност.

- Тъп съм, нали – изрече несигурно човекът. – Ти добре ли си? Как е бебето?

Слънцето продължаваше да грее. Беше топло.

На Великден и този път стана нещо хубаво. Направо страхотно.

Но първо човек трябва да пристигне с нощния влак във Варна.

Следете новините ни в GoogleNews