Ноември: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 11 ноември 2023 в 07:35 5641 0

Здравка Евтимова

Снимка БГНЕС

Здравка Евтимова

Влакът се плъзгаше сред дървета и скали, студен влак в средата на ноември, месец мост между топлите следобеди и ледените сутрини, но Сия не се страхуваше нито от студ, нито от жега. Животът я бе опекъл в пещта си, толкова пъти можеше да я превърне във въглен, още по-зле - в купчина пепел, но тя се оказа стабилна жена. От въглена отново ставаше човек. Тогава връхлиташе студен циклон или антициклон, кой да ти каже какво я замразяваше? Кости и кожа, уши и очи ставаха лед и ще си речеш, че от лед не може отново да се обърне в жена, но тя се обръщаше.

Не можеше да го обясни. Хората са такива - омесени от зло и добро, все едно от вода и барут, от камък и шоколад. Да се убиеш, не можеш да ги разложиш на отделни части. Най-много да ги вземеш за пясък, но и пясъкът не е мъртъв, от него поникват тръни. В трънчетата е човекът - боде, но и цъфти. Значи докато има човек, има инат – мислеше си Сия на път за работа. Снопчето банкноти в портмонето й изтъняваше, в банковата й карта имаше толкова малко, че като се замислеше за това, парите се топяха от мисълта й.

Синът й се беше хванал с някакво момиче от Перник, какво ти момиче – лисица, по-голяма от него с осем години, той на 23, тя отвъд трийсетте прескочила. Възрастта я бие по челото. Страхил й беше казал:

- Мамо, ще се женя. Днеска ще я доведа у нас на кафе да те запозная с нея.

Сия се хвана за главата и така прехапа езика си, че щеше да го прекъсне по средата. Луд ли си? Кукувица ли ти е изкълвала мозъка? Жениш се и избираш кофа с ланска шума! - но добре, че прехапа насред думата и нищо не каза. Защото видя очите на сина си – знаеше го тоя поглед в очите му. Като искаше ски, Сия беше отсякла:

– Нямаме пари, Страхиле.

Тогава баща му Данчо нищо не каза. Баща му Данчо беше отнесен от вихъра. Какво да очакваш от монтьор, освен да монтира някоя глупост? Мъжът й се хвана се на втора работа – чистеше мазета и тавани, и ги чисти тия мазета и тавани, докато един ден се обърна към сина им:

- Момче, имаме пари. Няма да са нови ски, Страхиле. Чувал съм, че край стадиона на ЦСКA в София продавали изгодно на старо.

Тогава Сия забеляза оня поглед в очите на сина си – грейнал като играчките на коледната елха поглед, като синът й зърна ските на старо, довлечени от стадиона в София. Същият поглед, когато му каза:

– Нямаме пари, Страхиле - когато малкият искаше колело и финансите не стигаха за едната гума. Страхил и баща му ходиха да товарят – що товариха, пясък ли, керемиди ли, като общи работници ли влачеха кашони? Само за три седмици купиха колело на старо пак от стадиона в София. И двамата го караха - мъжът й Данчо и Страхил. Ходеха за риба и носеха някакъв гаден скобар – повече кости, отколкото риба, но каква радост беше – показваха й скобарите и Сия се чудеше как да ги даде на някоя котка, щото само олиото хабеше с този отпадък.

Животът те пържи, като че си мършав скобар. Ясно ти е - ти си повече кокал, отколкото човек. Имаш кости, за да може животът да ги троши една по една, но животът никак не е познал, особено в случая със Сия. Счупена кост зараства, скършен човек зараства и се изправя още по-здрав отпреди. Животът пак го троши, но е важно, каза си Сия да не те угаси – ръцете ти са инат. Кожата ти е инат. Той ти държи топло, когато духа оня тънък вятър от Голо бърдо. Той ти пази хлад, когато същият вятър изсипва лятото върху главата ти.

Сия беше библиотекарка в районната библиотека, а каква е заплатата на библиотекарката – шепа прах. Затова даваше парите на децата за седмица и казваше – да стигнат до неделя. Ако ги профукате, ще седите гладни. Момчето й, Страхил, което искаше да се жени за застояла стока над трийсет години при неговите двайсет и три, само преди месеци стискаше парите и я питаше:

– Мамо, ако си ги свършила, аз имам.

Но дъщерята, ах тази дъщеря, мъжът й направи на желе от глезотии, на тате луничката, казваше й. Като я видеше, очите му се палеха като прозорците на библиотеката сутрин през юли. Тайно й даваше още пари.

Парите са врагове на момичетата, вярваше Сия, разпиляват ги. Да, дъщеря й беше хубава, че то има ли грозна младост? Момичетата не знаеха, че младостта е глътка вода от чешма, която ще пресъхне, преди да си си платил сметката. Ще ти сложат запор – но може ли някой да сложи запор на младостта?

Дъщеря й Катерина се разпиля така, заради хубостта си. Роди две момичета и затича да се разделя с баща им. Бащата намерил друга - глупакът му с глупак. Не вижда ли каква хубост спи на възглавницата до него. Като не виждаш хубостта, я губиш – казваше си Сия. Хубостта е вода - държи те жив като я пиеш. Ще те удави, ако си безразсъден и се отдалечиш от брега, а пък не можеш да плуваш добре. Точно това направи Никола - зет й отплува далеч от брега, захласнал се по някаква.

А хубост загубиш ли, после едва ли пак ще я срещнеш по пътя си. Тя е поток, бълбука и свети, но изведнъж попада някъде под камък и потъва под земята. Ти си камъкът, глупчо, дето затулва красотата на жена си, мислеше да му каже Сия, но прехапа думите по средата.

Не давай ум на човек, който не иска за го вземе. Ще те намрази дълбоко. Непоисканият съвет ражда зло, а злото, за разлика от хубостта, не изчезва под камък. То остава в кожата, не свети. То е строшена плочка в тротоар, настъпваш я, подхлъзваш се и си чупиш крака. Ако си млад, ще зарасне - я накриво, а право, ще те боли, ще влачиш гипса. Злото ще си остане там, при тротоара и само ще чака някой друг да се подхлъзне. Тия хубави дъщери, глупчо - как им обръщаш гръб?

Моята Катерина те имаше за всичко на света, готвеше вечер по три манджи, а аз на моя Данчо не готвех нито една. Ядяха сирене, грозде, хляб, домати. Данчо виждаше хубостта на възглавницата до него, макар и да нямаше хубост, защото Сия знаеше - хубостта се разделеше с нея, даже не се разделяше, направо си отиваше както си отива лятото, за да направи място на есента. Но е хубаво, като е хладно - казваше й нейният Йордан. Имаме дърва за зимата. Имаме дръжки от карамфили, ядосваше се Сия. Ще намерим и дърва, и дръжки.

Такъв беше Данчо, загубен тип, освен това тъп и упорит, намекнеш ли: - „Изхвърли боклука“ – ще легне на дивана и ще заяви - „Гледай си работата.“ Ако искаш да прекопае градината, не му заръчай в никакъв случай – „Прекопай онова парче зад пейката“, а излъжи: – „Аз не мога. Ти копаеш гладко като масло“ – копае гладко, виж ми окото, но той реагира: „Доживях да го забележиш“- и стиска правата лопата. Такова дърво беше Йордан, по-дървен от дръжката на лопатата.

Ти, мислеше си Сия, обръщайки се наум към нейния зет, ако загубиш жарта на Катерина, ще загубиш света. Той дори не й беше зет, защото по новата мода дъщеря й и Никола не се бяха оженили, а караха както свраките - без Бог вкъщи. Така тласкаха живота младите – не хора, а компютри, които пресмятат печалбата. Всъщност трябва да смятат колко губят, защото губим, това е истината. Но жарта в костите ни, в кожите ни, не могат да откраднат. Ако тук я съсипят, жарта ще пламне малко по отвъд или по отсам, но ще ни е топло в кръвта.

Днес ще дойдат деца в читалнята. Ще има работилница с картини, ще мажат, ще цапат, ще дращят. Сия ще гледа и ще измърмори –„Боже, какви глупости“, но същевременно ще си помисли – „Какви хубави деца, какви страхотни глупости са нарисували“, защото и нейните внучки правеха такива цапаници. Кукувица не беше изкълвала чак дотам ума й, че да ги слага в рамка на бюфета и да се възхищава, но мъжът, загубеният Йордан, беше изрязал две-три драсканици и ги носеше в портфейла си. Така е, като не може да печели достатъчно, а той й възрази:

– Добре, че си глупава, та не ти се сърдя Сийке. Това струва повече от вагон злато.

- Ти виждал ли си злато напоследък? – откакто продадоха халките си, къде е виждал?

- Но купихме нова пералня.

- Купихме, но нямаме халки.

- А ти - каза веднъж Сия на зет си. – Ти не носиш нищо в портфейла си от рисунките на твоите дъщери. Правиш голяма грешка. Може вагон злато да имаш, но ако нямаш дъщери, нищичко нямаш.

Глупачке, казваше тя наум на дъщеря си. Какво си сложила в центъра на твоята вселена – един охлюв. Не вижда хубостта ти. Как искаш хората да те уважават, тебе, учителка в детска градина „Звънче“, щом видят пълзящото нещо в центъра на твоя двор?

Може би това, че беше библиотекарка, бе отместило мозъка й в лоша посока – не гледаш пътя, а се водиш по тази книга, по онази книга. Не виждаш по-далече от хранилището в библиотеката. Данчо й беше казал – „Ти за охлюви не говори. Объркала си се.“

Данчо вземаше заплата, вярно е, но не умееше да ръководи парите. Те го ръководеха по начин, че да се изплъзват от джобовете му. Той имаше двама приятели - Вальо и Илийчо. Пиеха бира и хвърляха левчета за онзи, който духа, но дори не клати гората. Сия се нервираше, установявайки колко пари бе потрошил монтьорът. Беше изпил цял Тих океан бира и ако тя ръгнеше да смята загубата в лева, числата нямаше да й стигнат да отрази щетите.

- Да не си спряла Страхил – повтори й Данчо. – Да не си казала нещо срещу Ванча.

Кога пък тази Ивания стана Ванча? Един кокал жена, дълга и тънка, въже да обеси сина й, но Сия дори мислите си прехапваше по средата, защото Йордан монтьорът се монтираше в главата й и прочиташе какви ги разсъждава. Направо изричаше думите й на глас и това понякога я караше да мечтае. Да имах нож под ръка, щях да го одера. Друг път си казваше – ръка му целувам, как се усети, че съм потънала в глупост до веждите? Това беше мъжът й – една глава, в която ври инат за двеста човека. Двеста пъти го бе хвърляла на кучетата в мислите си и се бе оплаквала на Койна, нейната колежка от музикалния отдел – „Такъв крив чешит втори път не може да се роди!“ Койна я успокояваше, че и нейният е гадняр, но какво да правим, живот.

И когато онзи глупак на Койна се разболя, двете със Сия го закараха в София за изследвания. По едно време Койна се бе разтреперала - „Какво ще правя без Стоян? Как ще карам без Стоян?“ Сия си мислеше – ще караш и още как. После, когато изследванията на човека се оказаха добри, двете с Койна пиха през обедната почивка първо по един фреш. Но фрешът е мекушава напитка за едни добри изследвания. Стоян прескочи трапа и още как, затова изпиха по една бира и беше хубаво, и беше страхотно, макар че духаше зле в началото на ноември. Направо въздухът се късаше .

- Мамо, това е моята Ванча – беше заявил синът й, момче високо, с широки рамене като нейните, с нейните кафяви очи. Ванча въжето й се представи:

– Приятно ми е. Аз съм Ивания - и вместо цветя, даде на Сия фиданка. - Това е бяла череша. - Да се чуди човек откъде в тази връв е попаднал дълбок, топъл глас, който, помисли си Сия, сигурно можеше да прочете много приказки на децата в детска градина „Звънче“. Но едва ли тая щеше да чете нещо на деца. Била аптекарка някъде в Перник, имала си аптека и плащала огромен наем. Това беше обадил Страхил на баща си и Сия едва успя да изкопчи информацията от устата на монтьора.

- Щом е толкова аптекарка… - изсумтя Сия, но прехапа думите на средата. Не давай ум на човек, който не те слуша. Не го обърквай, не му вземай силата, щом е решил да се жени за това аптекарско въже. Така ще си го има под ръка, ако реши да се обеси.

- Няма да се беси Страхил – отсече Данчо, а той говореше твърдо и бавно – река, която пробива планина, за да намери своето. Прокопава легло между върховете и води водата и рибите в нея, където пожелае. Страхил е наивен. Дълбае камъка, за да направи път оттам, дето го влече онова въже. Там иска да мине. Няма път, но той си е навил на пръстта, рови и го прави. - Спреш ли го - каза Данчо, - нито път ще го интересува, нито планина, нито жена. Ще си остане сам. Както аз щях да си остана сам, ако ти не беше минала по онази улица, край железарията на Даскалово. Там те срещнах. Ти скачаше от тротоара на асфалта, от асфалта дръпваше отново на тротоара и си рекох - „Тази е въртоглава, точно за мен. Тази се губи по десет пъти на ден и ако не съм аз да й покажа накъде да върви, ще се затрие.“

- Значи ме взе за глупава? - беше се разфучала Сия.

- Да – призна Данчо. – Но аз имам ум за двама ни.

- Имаш дръжки от карамфили - сряза го Сия. - Аз имам ум за двама ни, затова сме живи и здрави.

- Имаш хубост.

Данчо нищо повече не каза, а щом Данчо мълчи, значи е истина. Всъщност човек не знае с Йордан, само дебне да се изсули с Илийчо и Вальо. Лочат бира.

- Страхил ми спомена, че обичате не цветя, а дървета, затова ви купих тази бяла череша – беше й казала аптекарката Ивания.

- Хубаво - отвърна Сия. Много й се щеше да добави – Ти щом си аптекарка и те бият трийсетте години, как така се усука около моя син? Забеляза, че е зелен и хоп, стисна го в ноктите си.

- Добре ни дошла, Ванче – избоботи монтьорът. Бре, че мазен глас, бре че краве масло. То поне да има за кого. Някаква аптекарка дошла в дома й да плаши гаргите. Аптеката й сигурно ще фалира.

- Заповядай, момиче – продължи от мило по-мило Йордан. Като че бе инсталирал мелничка в гърлото си и думите му се стелеха на слой фино брашно по пода. Тая тук на трийсет и кусур години съвсем не беше момиче!

Йордан й поднесе сладки „Фамилия“, най-скъпите в „Билла“, защото Сия категорично отказа да готви каквото и да било за въжето.

- Искаш ли кафе, Ванче?

Синът му гледаше баща си с оня поглед, като че дъртият му беше купил и колело, и ски едновременно от онзи пазар за спортни стоки втора употреба в София.

- Благодаря, Данчо - изпя аптекарката. – Много хубави сладки.

На тръгване въжето се обърна към Сия:

- Благодаря, Анастасия – прокашля се и добави: – Мислех, че ще ме изхвърлите, но съм сгрешила – тогава се усмихна. В тая аптекарска усмивка имаше неща, дето сто книги не можеха да опишат. А Сия беше прочела десет пъти по сто книги и знаеше как се казва това нещо - казва се или глупост, или доброта.

- Никола не е охлюв, мамо - беше казала дъщеря й. – Хората грешат. Някой се удавя, друг превръща грешката в учебник и повече не я допуска. Никола е такъв.

- Охлюв е – отсече Сия наум, но не каза нищо. Лицето й обаче го беше казало гръмогласно и дъщерята млъкна. Как можа такова глупаво момиче да роди такива хубави дъщери?

- Нали някакъв си беше загубил ума по тебе. Какво стана? - попита тя Катерина. Дъщеря й нищо не отвърна. – И такъв не ти трябва. Човек със загубен ум не струва два лева.

Ноември е загадъчен месец - царят на есента и ябълките. Една ябълка на ден прогнива доктора далече от дома, каза си Сия. Следователно ноември прогонва доктора далече от дома, стига да изпрати Йордан до супера да купи ябълки.

- Онази аптекарка ми се вижда…

- Тя е свястна жена, мамо – прекъсна я хубавата й дъщеря.

- Давай на децата ябълки – напомни й Сия. - И внимавай с центъра на вселената. Всичките вселени на света не струват два лева пред хубостта ти, момиче.

Тогава дъщеря й се засмя, а това беше най-хубавото нещо не само този ден. За всички дни и за всички времена усмивката на дъщеря й беше най-хубавото нещо, което Сия беше виждала някога.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови