Наръчник как да (не) си намерим работа или как да (не) я задържим, след като вече сме я намерили

Искра Ангелова Последна промяна на 21 март 2022 в 10:04 8348 0

Искра Ангелова

Вариант едно. Понеделник сутрин е. Някъде далеч бръмчи будилник. Боли ме глава. Съседът вече е на крак и пробива неуморно с бормашина. Детето отгоре трополи сутрешния си крос върху слепоочията ми. Ставам с огромно нежелание - хич не съм се наспал, защото снощи до късно… (тук списъкът е дълъг и може да включва всичко: писах курсова работа, учих за изпити, помагах на болните си родители, бях на събитие, работих и писах материали за втората си работа, превеждах книга, писах пиеса/сценарий, приспивах болното си дете и му свалях температурата, страдам от паник атаки и пак имах безсънна вечер, самият аз бях болен от Ковид и напоследък ми е трудно да спя…, но по-често включва: пих с приятелите до 3 часа, бях с гаджето си на почивка в спа хотел и се върнахме късно, играх на любимата си игра, чатих си с някаква мацка онлайн, гледах цял сезон на нов кървав сериал по HBO… Всъщност отдавна не изследвам причините – в понеделник сутрин аз просто не искам да работя!) Сипвам си огромна чаша кафе и – по пижама и адски рошав - сядам пред компютъра. Не включвам камерата, естествено, да не съм крейзи. Много ми е тегаво, ръмжа, казвам, че съм настинал.

Рано е, защото тая кучка – шефката ми – е направила срещата ни в 9 сутринта, сякаш няма личен живот и други интереси, хора и неща на света, ами трябва да висим пред компютъра един час седмично, за да ѝ слушаме безкрайните монолози! Само като си помисля, че преди 2 години трябваше да ходим и до офис някъде. Тя говори нещо. Не я разбирам. Обича да ходи на театър, на кино и на концерти, чете книги, снобката му със снобка, и непрекъснато преследва някакви хора за интервюта, брои посещенията на статиите ни в сайта, за който работя и измисля нови и нови начини да ме дразни, да ме тормози и да ми губи времето! Тази сутрин е особено наострена и ми съобщава, че била започнала световна война и че аз съм я бил проспал. Война, копеле, кАжи честно?! Че тя била писала за нея през целия уикенд и била ни покривала, че ние сме нямали никакъв журналистически инстинкт и че сме били над нещата. Не се кара, но явно е разочарована. Горката. Че аз да не съм като нея – луд някакъв ли, що ли??? Аз нямам телевизор и не знам какво се случва – това е моята поза и съзнателният ми избор на бунтар срещу статуквото – по телевизията се редят безкрайно едни и същи говорещи глави, а темите им… - идея си нямам за какво говорят, честно! Дъвчат политиката, непрекъснато се карат и злепоставят едни други, интересуват се от „външен дълг“, „национален неутралитет“, „съюзнически войски“, „брутен вътрешен продукт“, „държавен бюджет“, „план за възстановяване“, „европейски съюзници“, „борба с корупцията“, „правосъдна реформа“, „контролирана атака“, „извънредни сесии за допълнително финансиране“, „обществен интерес“ и какво ли още не, но никога – от онова, от което се интересувам аз. Съвременният млад човек, който никога не гледа телевизия. Моята медия е ТикТок, където гледам клипчетата на някакви идиоти, които правят безобразия.

Между мен и родителите ми, между мен и баба и дядо зее пропаст. Нито те ме разбират за какво им говоря, нито аз – тях. Кръговете ни на внимание са съвършено различни. А какво ме интересува мен? Хм… добър въпрос, няма спор. Аз съм съвременен, интелигентен, образован и много умен, много чаровен и много уникален млад човек, имам добре оформено CV, портофолио и един по-спретнат аутфит, за интервюта. Наш‘те заплашиха, че ще ме изхвърлят скоро от нас обаче и че трябва да си намеря работа. Затова от един месец ходя на интервюта, държа се изискващо, гледам мрачно и не говоря много. Знам, че трябва да взема поне три хилки, за да мога да си разцъквам с приятелите и да си плащам наема. На мен тая леля – шефката ми – няма какво да ми се прави – аз ги знам нещата, не съм отчаян като нея. Работех в кол център, ама ѝ го спестих в CV-то, че съвсем щях да я скандализирам. В кол центъра взимах 3000 чисти и вдигах телефона, много яко беше откъм кинти, ама ни сгърчваха – по 10 часа дневно, копеле. И ми дойде ту мъч, и реших да напусна – ще попиша за някоя изложба, някое еко-био базарче и някое концертче, нещо, ще я взема тази работица, че е лесна – то пък какво да му е много трудното на такова нещо, нали. На половин работен ден – т.е. аз си се занимавам с моите си неща и за по един-два часа на ден сядам да понапиша няколко новини – тя ни каза и къде са източниците, няма и нужда да си давам зор. А сега к‘во станА, брат??? Война… и аз трябвало да търся, да ровя, да гледам, да внимавам… Да бъдем първи… Трябвало да сме любопитни, любознателни, да ни интересува, да ни боли, да ни е грижа, да сме имали журналистически инстинкт да напишем първи ние новината… Това били медиите. Абе к’ви медии, к’ви пет лева – някакъв си сайт, дето никой не го чете, че аз трябвало и реклама да му правя в бабешкия фейсбук, и да ме е грижа! Че аз се грижа за далеч по-важни неща! Сега ще трябва да давам и дежурства, пък ще трябва и да взимам интервюта, да пиша авторски статии, да се старая и да „обичам това, за което пиша“, вече размахва тънкия си пръст от екрана шефката, която видимо също не е спала, но явно по различни причини и аз изключвам. Натискам копчето “leave this meeting”, лягам си обратно в леглото, завивам се презглава и заспивам отново. Много сте ми шефовете в тоя живот, честно. Аз искам да живея спокоен и свободен живот, в който никой не ми казва какво и как трябва да правя. Спя до обяд и после отивам да разцъкаме с приятелчетата. Лайф ис лайф. Аре!

Вариант две. Аз съм момиче от провинцията. Едвам завърших, защото през цялото ми следване трябваше И да работя, за да си плащам наема. Някои от моите професори казваха, че съм много умна и имам голямо бъдеще. Не така излезе, когато завършихме – оказа се, че най-нахалните се уредиха веднага, а аз останах в резервите, за мен нямаше платен стаж в голяма телевизия, нито подходящо предаване, за да репортерствам, започнах като коректор в едно издателство на минимална работна заплата и като продавачка в една книжарница – в събота и неделя, но никога не съм си представяла, че точно така ще се стече моят живот… Човек свиква с всичко, казвах си всеки ден. Свиква и да спре да мечтае.

Един ден се влюбих и въодушевена от любовта реших, че може би трябва да се помъча да продължа да опитвам, да искам, да се стремя и да мечтая. Ако трябва да опиша себе си – аз съм идеалистка и интелектуалка, презирам медиите и техните лайф-стайл простотии, обличам се скромно и живея така, интересувам се от балет и класическа музика, макар никога да не успях да стана нито балерина, нито класическа музикантка, защото никой от моето прагматично семейство не ми помогна и не ме поощри. А и сега, докато завършвах „безперспективната“ си специалност в университета, те отказаха да ме подкрепят. Нямаме общи теми, според тях аз „живея в облаците“, а животът е твърде труден, за да си позволят лукса да ме разбират, че искам да имам лукса да се занимавам с изкуство… Затова и се насочих към изследването и писането за изкуство, защото аз самата нямах възможност да открия имам ли изобщо талант. За мен намирането на работа, която изцяло покрива моите изисквания и ми дава възможност хем да работя и още нещо, за да се издържам, хем ме провокира да пиша именно за нещата, които обичам беше огромен шанс. Аз се втурнах в нея с всичките си сили, но изглежда никога не беше достатъчно. Имах началничка, която винаги вдигаше летвата още повече, веднага щом предадях някой много добър материал. Хвалеше ме, но искаше още, и още, и още. Чувствах, че го прави единствено, за да ни държи нащрек – един вид по метода на „тоягата и моркова“, и въпреки това страшно ѝ се дразнех. Един ден, точно преди заплата, не издържах и се обадих на нейните шефове. Аз не мога да пиша по 10 часа на ден и да го правя без да ям! Поисках да ми платят всичко, на часа и на минутата, веднага и ги заплаших с адвокат. Те ме уволниха.

Сега отново ще потърся някоя книжарница. Моята началничка безуспешно се опита да ме защити, а после ми каза, че може и подсъзнателно да съм искала да изгубя тази работа и да се самопроваля, защото може да ми е идвало в повече и че трябва да имам по-голямо доверие в хората. Детето ѝ я учело на това. Аз ѝ написах, че когато порастваме, ние се отделяме от душите си, а децата знаят много повече от нас. За жалост сама избрах да се върна там, откъдето дойдох – и да бъда отделена трайно от душата си. Явно родителите ми са прави – може би просто ми е време да порасна.

Вариант три. Аз съм много опитна и съм много работлива, работила съм за най-различни медии и познавам много хора, имам трайни отношения с всички в моята сфера и ги поддържам, пиша добре ревюта и пиар статии, откакто се помня, и не мога да разбера защо някой ще си позволява да ме критикува или съветва, смятам, че чудесно знам как се прави журналистически материал и че в края на деня няма абсолютно никакво значение какво точно пише вътре, стига да е бил прочетен от достатъчен брой хора, защото в онлайн медиите е така, а и когато човек порасне, разбира, че не бива да се вдава със стоте си процента в онова, което прави, защото то му коства здравето, докато тук ми лазят по нервите, защото непрестанно имат изисквания и аз се разболявам. Какво визуално качество, какви ексклузивни новини, какъв рейтинг, какво „списание“?! Така новата ми главна редакторка обича да нарича сайта, който правим. Списание бил! Трябвало да отделяме време да търсим интересни и добри, провокиращи въображението, добре композирани, привлекателни снимки, да ги описваме, да пълним статиите си с изображения, с видеа, да си подравняваме текстовете… Че аз да не съм фотограф или дизайнер? Много време ми отнема това, за мен статията е текст, който взимам директно от пресрилийза или информационния сайт, слагам му две думи от мен и пускам с произволна снимка на някаква празна зала – театрална, концертна, кино, че и какво повече може да бъде? А и защо е нужно? Нали затова са измислени пустите информационни агенции – за да ги цитираме? Нали сме новинарски сайт? Нима другите медии не цитират постоянно информационните агенции?! Когато направя интервю – после ми отнема 6 часа да го сваля – как бих могла да правя И интервю, ако работният ми полуден приключва много преди да съм готова с него, времето не се разтяга, а аз имам и много други проблеми, болни роднини, самата аз не съм здрава, кога и къде ще се дяна след като напусна сама не знам, но нямам сили да слушам инструкции от някой, който е по-млад от мен, когато съм на края на нервите си, много се старах, много, пишех, непрекъснато, бях безупречна, опитвах се да не се заяждам, даже искаха да ме вземат на пълен работен ден и накрая какво стана - интервюто ми трябвало да има информационен повод, а именно - сълзлив (според мен) фейсбук статус като начало, интригуващо заглавие, трябвало да съдържа „историята“ в него, снимки на героите, лицата на героите… отказвам да отделя и минута повече на това интервю, отказвам да го променя – аз знам най-добре как се правят нещата, името си под такива материали няма да сложа, аз имам огромен опит в медиите и съм работила на практика навсякъде, край, напуснах, а сега плача, защото всъщност това беше най-сладката, приятна и смислена работа, която съм имала, обаче вече съм на години, на които знам как се правят нещата и не мога да търпя някой да ми казва, не искам никой да ми казва каквото и да било повече, край.

Вариант четири. Аз съм пред пенсия, но още ставам. Цял живот съм минавал между капките в медията, в която ме взеха с връзки навремето – по партийна линия – като съм носел листове. По цяла седмица нося листове, шегувам се с колежките, пием кафенце, пушим и това е – рай. Но аз съм и много готин, бях красавец на времето, девойките много ми се радваха. Между докладните записки. Списъците. Отчетите. Дописките, преписките и написаните от някой друг сценарии на телевизионни предавания. Никога не съм ги чел, защото аз съм бил редактор и директор на продукция, да не съм автор! А за писане да не говорим – те компютрите ни в най-богатата българска медия са на по 20 години, така че и да искам – няма как да напиша нещо без да ми отнеме 2 часа – то трака, то забива, то изключва, това е. В редките случаи, когато съм се зачитал по тъмните, неремонтирани от 40 години коридори на старата сграда, съм се смял с глас – какви глупости пише там, пичове, направо си е време да се иде във Френския двор и да се отпразнува средата на работния ден! Клишета, бутафории, правописни грешки. Аз съм професионалист – знам как се пише това-онова - докладни (това е официалното име на доносите, които пишем до по-високите нива в йерархията и чрез които оцеляваме, защото така прехвърляме вината за един или друг наш телевизионен гаф на някого другиго). Знам и как се пише отчет – винаги има „разходи“, дето всъщност не сме разходвали – абсурдно висок наем студио, наем апаратна, наем монтажна, наем ПТС, наем автомобил, хонорари на техническите лица, макар те да са на заплата, а студията и монтажните да са си наши, както и ПТС-ите, и автомобилите… Но то това си е така открай време. По тези, създадени от мен таблици медията прави месечните си отчети и сравнява цената на вътрешните си продукции (които иначе биха стояли крайно, скандално евтини на фона на външните) с външните. Това е начинът, по който оправдаваме присъствието на външните продуценти, които на практика въртят медията ни – там отиват големите пари, защото то всичко е пари, нали. Не и за мен, за мен много не стига по хранителната верига, но аз и така съм доволен – кога ще си изкарам малко кеш, като източа нафта от агрегата, кога ще взема консумативче нещо, пък ще си го занеса у нас… Станциите са мои, лятото – на морето, зимата – на планината, евтинко, като по соца, кеф. А и не съм алчен – тук съм по ТЕЛК, и съм пред пенсия, и нямам абсолютно никакви илюзии, че мога някога да си намеря друга работа, ако напусна или, не дай си Боже, ме уволнят, и затова никога и не бих ритал. Знам, че моята съдба ще е да продължа да пиша дописки, да нося преписки и да осуетявам всеки порив на някой млад и амбициозен автор или екип да прави качествено съдържание, защото това ме заплашва пряко, нали. На техния фон аз се откроявам, ама в лошия смисъл, нали – току виж решили да ме сменят! А и после мен питат – защо тези могат, а онези – не, а аз нямам отговор – аз доносите (пардон, докладните) съм си ги написал за по-шумните и изискващите, и ярките, за да не скачат толкова, че то това е просто българска медия, да не ти е тука Холивуд нещо, че ще ни гърбят – да ходят да си правят големите професионални и цветни, скъпи продукции някъде другаде, ама не отиват, нали – значи и те взимат големите кинти, няма как да е иначе. Макар че нали аз им пиша бюджета… Хич не взимат нищо. Просто си е луда тази, много взискателна, много запалена, много изисква! Ама то не е луд този, който яде баницата, а онзи, който му я дава! И каквото зависи от мен – ще направя, за да разберат шефовете, че на тази явно не ѝ е чиста работата и да се отървем от нея най-накрая, че само се пъне и само се напиня, а аз искам спокойни старини, да чета вестник на припек, да пуша Виктори и да пия от българската водка във Френския двор! Звездно небе ѝ трябвало за празничния брой, Звездно небе, ама догодина по същото време! Ще пусна запитването сега по най-дългата процедура, за да ѝ излязат свитки посред бял ден, да ѝ излязат. Ще получи звездно небе, след като моята молба отиде до прекия ми началник, а той я заведе на ръководителя Забавни и развлекателни предавания, който пък ще я пусне на Управителния съвет, където ще я обсъдят и гласуват, а ако случайно я одобрят тази молба – тя ще отиде на бюджетна комисия, след което имаме един календарен месец, за да изпълним задачата – значи за Великден може и да има Звездно небе, амбициозната водеща, но за новогодишната програма – само през трупа ми! Аман от натегачи! „Звезди посред бял ден“, така ще се казва новото предаване, дето ще го дебна, много подходящо заглавие. Щото аз това работя реално – дебна да не кажат нещо против властта, нали, ама ми викат „редактор“, а не „доносник“, че да не е много явно. Дано там водещата няма такива капризи. Звездно небе! Ти да видиш! Че ние да не сме тука в CNN нещо или в цирка? Ареее! Написах си „докладната“, време е да го отпразнуваме с момчетата във Френския двор. Наздраве!

И вариант пет – на авторката.

Авторката на този текст много се умори. Тя винаги е опитвала да произвежда професионален и висококачествен продукт, колкото и наивно да е това в гореописаното обкръжение, но за жалост не може да се похвали с много трайни постижения в тази посока, защото системите имат тенденцията да се движат демократично – според вкуса и критерия на мнозинството, а и според скоростта на най-бавните си единици. А пък в нейните професии екипът е всичко. Тя няма, макар да опитва вече 20 години, как да произвежда напълно сама телевизионно предаване, театрално представление, филм или онлайн медия, тя с тези професии има спешна нужда от съмишленици – от хора като нея самата, запалени и образовани, талантливи работохолици. Да, работата в медии е силно неблагодарна, защото ти следваш събитията, а не ги създаваш; не си творец, а огледало, но и там проблясват и остават завинаги онези, които са били творци – в интервютата, в статиите си, в новините, във филмите или предаванията си. За жалост – не у нас. У нас се ценят конформистите, хората със зависимости, готовите на всичко хамелеони. Сега, когато отново установи, че на хората просто не им се работи по много, тя е на път да реши, че е наистина луда и да отиде да си лекува нервите в някой санаториум, да емигрира на село, да направи сладкарница или да започне да пише мемоари. Защото такива работохолици като нея самата е срещала само понякога в театъра и в киното у нас, както и в телевизиите в САЩ. Единственото, което още я държи в България, са нейните нови работодатели, които изглежда са от нейната кръвна група – безкомпромисни професионалисти и визионери, които искат всичко да се случва по възможно най-добрия начин. Дали намират нужните за това хора? Онези „можещи и знаещи“, образовани, морални и работливи българи, които уж били изблъскани в периферията, за да се вихрят калинките? Отсъдете сами. Един политик беше казал пред група българи в чужбина, че понеже повечето ни качествени сънародници били избягали в странство, мат‘риалът в България бил лош. Всички много се бяхме обидили… Ама да не се окаже прав? Няма да говорим тук за мат‘риалът, от който са направени неговите проксита и калинки. Но има една малка разлика между авторката и него – докато той имаше целия избор на света да кадрува и да изгражда, но го пропиля, нейните възможности се свеждат до една единствена – възможността да си вземе куфарчето и да напусне страната последна, като преди това загаси лампата и заключи вратата.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови