Ивелина и глупостта: разказ от Здравка Евтимова

Добрил й бе писал, че харесва числото 22 и поради тази причина е решил да замине в събота, на 22-ри февруари. В студиото, което отдавна бяха взели под наем, имаше негови неща – дрехи, стар лаптоп, няколко книги, които без друго нямаше да прочете. Което беше негово – оставаше негово завинаги. Такива бяха гените, в които беше вкоренено родословното му дърво. Ивелина едва ли щеше да напълни цистерна със сълзи. Липсваха й силни изяви като дъждовална машина. Вероятно нямаше да крещи дълго. Въпреки това не я беше осведомил кога точно ще мине през студиото – беше упорита. Можеше да си вземе отпуска или да се разболее, но щеше да виси ден и нощ, за да го дочака. Щеше да го погледне, да. В такива моменти Добрил не можеше да понася очите й, кафяви като ламинирания паркет в студиото. Имаше чувството, че стъпва върху погледа й. И ще се запали. О кей. Щеше да го преживее. Възнамеряваше да прибере нещата си и да се махне.

Но не се получи така.

- Здрасти – поздрави го Ивелина. – Получих съобщението ти.

В гласа й липсваше хапливост. Нямаше следа от напрежение - глас като чаша минерална вода, но не си жаден.

- Направила съм ти кафе – каза Ивелина.

Тя се държеше глупаво. Като че не бе разбрала.

- Не си ме разбрала – каза й Добрил. – Изоставям те.

Беше връхлетяла някаква студена вълна преди дни и водата в шишето, което тя оставаше навън, бе буца лед. Здраво време – подхвърляше Ивелина. Ще изтрепа вирусите. Значи ще празнуваме. Ако водата се беше размръзвала по обяд, тя стигаше до заключението: – „Прекрасно време. Пролетта се е отбила за малко при мен. Ще празнуваме.“

Добрил знаеше, че не е роден да живее в студио - креват, вехт матрак, раздрънкан шкаф, духалка, пералня петнайсета употреба. Прекрасно място – твърдеше Ивелина. - Тука е топло, от осмия етаж градът се вижда като на длан. Да, виждаше се блок сив и изтърбушен като техния. На високо въздухът със сигурност е чист, ще празнуваме. Кухото им студио беше далече от метрото и автобусната мрежа. Ходим пеш, а това безплатен фитнес! - подчертаваше Ивелина. Ако някой я застреляше, тя щеше да се провикне от ковчега – безплатен куршум! Ще празнуваме с Господ, като се добера при него. Никой не можеше да изтрае празненствата й. Горкият Господ.

- Напускаш ме. Добре. Защо не си изпиеш кафето?

Наистина защо. Едва ли е сложила отрова – нямаше пари да я купи.

Дванайсет градуса под нулата. Прекрасно! Каляваме се.

Той не се беше родил да се калява. Искаше да го наричат господин Русчуклиев – да знаят с кого си имат работа. Все още блъскаше за мизерни пари по строежи, но когато завърши финанси, светът щеше да приказва за него. И то със страх. С Ивелина щеше да гние в това опушено студио, край неразтопения лед в бутилката, със минус дванайсетте градуса, с нейните преводи, които пълзяха към съвършенство, но докарваха анемичен финансов ресурс. Кафе без захар. Дяволски хубаво, но ще мине без него.

- Щом не искаш, аз ще го изпия – каза Ивелина. Сигурно това щеше да бъде второто й кафе, но тя спеше като паве и след пет кафета. - Дрехите ти - продължи тя. – Изгладих ги. Добре изглеждаш.

…Но като облечеш неогладен пуловер… ужас! Все едно слагаш диамант на пръстен от ръждива тел.

Този път не каза нищо за диаманта и телта. Предложи му непоискан съвет:

- Глади си ризите.

Добрил си бе приготвил куфар, но минералната вода (той никак не беше жаден) в гласа на Ивелина го заля:

– Намерих раницата, която си купи от оня противно скъп магазин. С последните ни пари. Сложих дрехите ти вътре. Вземи я.

Добрил я взе. Той не беше роден за магазин Втори шанс. Ивелина беше изкопала път входа му. Оттам бяха чаршафите на леглото, което бяха прибрали от улицата. „Виж тия от затворения комплекса какво са изхвърлили – беше възкликнала тя. - Светът се тресе, политиката се обръща с главата надолу, а те казват чао на легло-шедьовър. Е, ние сме късметлии!“ Той се срамуваше да докосва неща, избутани на улицата. Искаше и щяха да го запомнят като Добрил Русчуклиев – от Русе. Хората от Русе са особена порода. След тях само един е Добрил. На леглото ще спим като мечки – беше добавила Ивелина. И ще празнуваме, че сме пълни мизерници? – контрира я Добрил. Днес мизерни, утре щастливи – бе настояла глупаво тя. - Щастлив човек може да бъде само онзи, който е преплувал мизерията. Ще е научил от какво най-много горчи.

Тя го тласкаше към плътна мизерия. В университета бе срещнал Деница – жена с произход и семейство, с полъх от Банско, Ахтопол, Боровец. Деница. Тя разбираше, че панталонът е втора употреба от начина, по който стъпваш в коридора. Тя се досещаше колко време си стискал банкнотите, докато плащаш на бензиностанцията. Тя не ползваше метро. Учеше психология или може би социология. Тя имаше личен шофьор. Щеше да завърши образоването си в London College. Възнамеряваше да специализира в Принстън. Тя го гледаше. В началото Добрил изтръпваше, че се е окапал, но установяваше, че не е. Просто беше привлекателен за Деница (не беше ли това вълнуващо?). Деница означаваше Ахтопол, шофьор, Принстън и London College.

- Сувенирите ти. Змията – каза Ивелина. – В годината на змията сме. Надявам се, че ще бъде добре.

- Скъсах с тебе – напомни й Добрил.

- Да.

Ивелина беше от някакво градче недалеч от Радомир. Баща й беше шофьор на един от онези раздрънкани автобуси на градския транспорт. Майка й беше кондукторка. За какъв Принстън можеше да става дума.

- Мисля, че си взех всичко – каза спокойно Добрил.

Нямаше цистерни от сълзи. Тя не го гледаше. Ламинираният паркет се беше слял изцяло с цвета на очите й.

- Сандвичи – каза Ивелина. – Вземи.

Искаше да я попита – Защо се престараваш толкова? - но не я попита. Тя сама щеше да му каже. Както обикновено. Беше се научила да схваща какво става в главата му от намина, по който оставяше палтото си на закачалката.

- Беше свестен – каза тя. - Научих се да обичам свестен човек. Представи си, ако беше някой зъл. Щях ли да свикна да обичам злобар.

Добрил престана да слуша глупостите й. Гледаше стените – тапети отпреди петнайсет години. Хладилник, който бучи, духалката – най хубавото нещо – при минус десет градуса двамата се топлеха поред, клекнали пред нея. Нима такъв искаше да го завари майка му – в стайче с хлебарки? Пълзяха наоколо само през лятото. Гадините пукваха в студа. През Малък Сечко дори мравките се изнасяха незнайно къде. Май-миниатюрната пералня втора употреба често отказваше да пере.

Ивелина можеше са готви. Коя жена не може.

- Искам да я видя - настояваше майка му. Той й бе благодарен, че му бе внушила да бъде необикновен. „Ако в мислите си се виждаш пръв, рано или късно ще бъдеш начело“ - твърдеше майка му. – „,За да бъдеш начело, трябва да търсиш компанията на първите хора. Дрипльовците те дърпат към дрипите, тъпите - към дъното. Познава се, че те е пипнало някакво момиче. Ризите ти са огладени. Добриле, не ме заблуждавай. Ако ти погледнеш ютия, тя изгаря на секундата.“

Но как Добрил можеше да запознае Ивелина с майка си? С дънките й от втората употреба? Майка му отдавна се беше разделила с баща му. Беше щастлива раздяла – жената пращаше сина си три пъти в месеца да иска подкрепа. „В продукти или кеш?“ - питаше баща му. „Кеш - беше го инструктира майка му. - Но старецът може да се усъмни. Затова от време на време казвай – „Сирене и свински врат.“ Всичко в Русе, в апартамента на майка му, блестеше – никаква втора употреба. Никога второ качество, никога храни-боклуци, закупени на промоция. Добрил обичаше – какъв анемичен глагол! - боготвореше майка си. Камъни ще ям, но няма да облека нещо, което е попивало чужда пот. А Ивелина купуваше само бельото си - дори и за него не бе сигурен – от будката на женския пазар, най-евтиното място в България. Всичко останало върху нея беше втора употреба.

Странно обаче какво се случи с майката и бащата на Ивелина. Хорицата се бяха дотътрили в София. Тя ги беше поканила в едно невзрачно квартално кафене. Всичко - столове, маси – от пластмаса. Срамно, евтино, сбутано.

- Това са майка ми и баща ми – каза му Ивелина и гласът й потече към него.

Очевидна клопка. Дали си бе въобразила, че така ще го тласне към поза наведена глава в комбинация с годежен пръстен? До масата от пластмаса? Хайде де.

Едва ли бе толкова тъпа.

Не беше.

- Колегата ми – Ивелина се обърна към майка си, висока жена, състояща се предимно от кокали, кондукторка; след това към високия мъж, и той с много кокали плюс корем на автобусен шофьор.– Колегата случайно минаваше наблизо.

Случайно? - помисли си Добрил. Ивелина е стоплила, че капаните ме отвращават. Не беше роден да хлътва в елементарни сюжети с клопки. Все пак я попита:

- Защо не им призна, че живеем както е модно да се казва „на семейни начала“?

Това се бе случило през ноември, „месец овощар, време за засаждане на круши“, както беше разяснила Ивелина.

- Защото…- тогава за пръв път в минералната вода на гласа й се люшна лодката на колебанието, но тя не беше от тия, които използват подобни плавателни съдове. Тръгваше, пък ако е в грешната посока – ще празнуваме, защото ще се натъкнем на нещо, което не искаме да видим. Ако избереше правилната посока – ще празнуваме, защото ще попаднем, където искаме всичко да видим. Искряща глупост.

- Защо не ме представи на вашите? – настоя Добрил.

- Ами… Понякога не се получава между хората – беше опекла картофи във фурната. Нямаше масло. Бяха го изяли. - Ти тръгнеш на север, аз на юг – Ивелина поръси картофите със сол.- Те ще се натъжат. Особено баща ми. Аз не искам така. Без друго го боли стомахът. Мама ще каже: - „Един човек не можеш да задържиш.“

- Права е - беше се съгласил Добрил. – Не можеш.

- Куче се задържа с нашийник. Аз мразя нашийници.

Ивелина потъваше със страшна сила в пространството на глупостта. Всъщност тя прекарваше там през цялото време – втора употреба, преводи на парче, стаж в някакво затънтено училище. Каква заплата, какво кариерно развитие ще чака? Неграмотни тийнейджъри, крясъци, сърдити родители. Като живееш с глупави, оглупяваш, беше казала майка му. Баща му твърдеше съвсем същото. Това беше причината двамата да се разделят – баща му, собственик на автомобилен сервиз. Майка му, началник отдел – „Финансово- счетоводен“ към общината.

Беше студено, снегът не се стопяваше вече осми ден. Замръзналата вода, направо паве в шишето, подсказваща на Ивелина колко слоя дрехи да навлече.

- Занесох обувките ти на поправка. Зад етажерката са.

- Няма да платя за поправката – заяви Добрил.

- Знам. Научих се да обичам свестен човек. Ти усети, че вече не си. И си отиваш – издрънка Ивелина.

- Да празнуваме по този повод – предложи Добрил.

В раницата (бяха я платили с общи пари) бе сложила и чифт стари ръкавици.

- Ако не искаш ръкавиците, може да ми ги оставиш. Изяж един банан – каза Ивелина.

- Аз те зарязвам – повтори Добрил.

- Зная.

Естествено, асансьорът не работеше. В този кух блок живееха странни типове. Отказваха да плащат такса поддръжка. Добрил също отказваше.

Тя не му каза „Да ти е спокойно през деня“, както му пожелаваше всяка сутрин. Беше свикнал с това и му докривя. То пък е малоумно да се говори за спокойствие в този кучи студ.

Той беше Добрил Русчуклиев. През следващия уикенд щяха да отидат с Деница на Боровец, по-следващия – планираха да прескочат до Виена или до Прага, зависи. Сега трябваше да блъска пеш – двайсет и пет минути до автобусната спирка. Това е фитнес успокои се той с постната мисъл на Ивелина. Б беше тъпо – наоколо пъплеха таксита - с лопата да ги ринеш. Деница не ходеше пещ. Не хващаше такси. Имаше личен шофьор. Добрил възнамеряваше да я запознае с майка си в Русе. Хубаво е човек да общува с хора първенци. Хора, които животът беше оценил с отличен още преди да се родят. Деница вече го беше представила на баща си в заведението им на „Раковски“. Хубаво беше в ресторант „Орлово гнездо“.

След месец Добрил – да го пита човек за постоянно ли е луд, или временно е изгубил разсъдъка си– се клатушка двайсет и пет минути до онзи оглозган блок. Там беше студиото. Ивелина вероятно още кудкудякаше в обителта на глупостта. Изгладила съм ти ризите. Първа проява на малоумие. Добрил се изкатери до осмия етаж – тук живееха страшни мизерници. Не плащаха за поддръжка на асансьора. Направила съм сандвичи. Вземи ги. Втора малоумна проява.

Не беше малоумие. Съседите скъперници след мъчителни преговори се съгласиха да дават по пет лева месечно на апартамент за чистачка. Чистачката беше Ивелина.

На осмия етаж, както можеше да се очаква, студиото беше заключено. Ключът на Добрил се оказа безполезен. Някой беше залепил с тиксо лист хартия върху вратата. МАРИН ИВАНОВ – беше написано с флумастер на хартията. Марин Иванов очевидно беше сменил патрона на бравата.

Виж ти, каза си Добрил.

Беше студено, по дяволите.

Ще празнуваме.

Ивелина.

Няма да празнуваме.

Ивелина.

Следете новините ни в GoogleNews