Иван Иванов - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 07 януари 2023 в 08:00 24833 0

Здравка Евтимова

Снимка БГНЕС/Надежда Пеева

Здравка Евтимова

Защо Косева бе извикала тъкмо мене? Разбира се, че ми беше неприятно. Името й предизвиква съмнения, че току-що сте погълнали изгнил плод. Разрових паметта си, което не ми се случва често - някой трябва твърде много да ме хапал, за да ровя – причини да ме хапят дал Господ, в чието съществуване вярвам, когато отървавах въжето.

- Ефремова!

О, вече съм Ефремова, отбелязах просто за удоволствие. Щом започне с Ефремова, вероятно ще ме уволни на мига. Стърча пред бюрото и я гледам. Лицето й, както обикновено, е сбор от павета, изпъчили се като щит, с който предпазва калния си характер. Паветата по принцип възбуждат в мен инстинкта да ги стъпча. Очите й с цвят на мъгла ме се опитаха да ме раздробят, но отдавна не се вълнувах от мъгливи пейзажи.

- Ефремова!

Лошо. Щом повтаря името ми, работата е спукана, но спукването е явление, което ми влияе твърде незначително. Израснала съм в семейство, чието обичайно русло на ежедневието се състоеше от високи тонове, свади и заплахи за развод, който в крайна сметка се осъществи. Нищо не закалява организма и духовните мускули на хлапето както развода на родителите му. И майка ми, и баща ми яростно утвърждаваха тезата, че заради мен са се търпели толкова години, иначе са щели да превърнат живота си в цветя, рози и минзухари.

Косева размаха две папки. Познавах ги, естествено. Едната съдържаше профила, който бях направила за господин Анчев. Косева започна да чете - равно като лед на замръзнала кална локва:

- Профил на Ангел Анчев: - гигантско самочувствие. Неграмотен. Дебели връзки. Калинка по бащина линия. Уродливо отношение към жените. Заклет ерген. Положителни страни – ограничен. Роден, за да бъде воден за носа.

Да, това бях написала за индивида Анчев. Дотук добре. Косева измъкна от папката лист, който не бях виждала никога през живота си. Прочете:

„Сара ме подведе. Разби сърцето ми. Исках да се оженя. Тя отказа. Обмислям самоубийство. Накарайте я, госпожо Косева. Искрено Ваш, А. Анчев.“

- Какво ще кажете? - попита Косева.

Кажех ли нещо, щеше да прозвучи плоско, а плоскостите никога не са ме привличали.

Вездесъщата разтвори втората папка – и нея познавах, аз бях генерирала този документ. Първан Пашлиев. Профил.
Гласът, пълен със стомана и зъби, започна да чете:

- Гигантско самочувствие. Неграмотен. Дебели връзки. Калинка по майчина линия. Уродливо отношение към жените. Заклет ерген. Положителни страни – забележително ограничен. Роден, за да бъде воден за носа – тук вездесъщата Косева си пое въздух и отбеляза – Ефремова, не сте се скъсала от усилия да ми представите разнообразно съдържание. Преписали сте единия профил от другия. Очевидно не блестите с оригиналност и трудолюбие.

Уволнението ми ще бъде зрелищно. Всъщност никога не се престаравам. Човекът, който се напъва да блести, стърчи над колегите - незабитият докрай пирон веднага го заковават. Оттук следва водещият ми принцип - когато можеш да минеш метър, не отлагай. Мини. Косева е убедена в качествата ми на глупаво перде. Глупостта често дава съвсем същите резултати както крайно изостреният ум.

Очаквах да ме изхвърли, което обаче се отложи във времето. Косева измъкна втори непознат за мене лист и го побутна към мене. Зачетох: – “Тя отне духа ми. Профуках цяло състояние за фойерверки. Изгърмях цяла заря под прозореца й на 15 май, нейния рожден ден. Тя ме игнорира. Не мога да дишам. Моля, госпожо Косева, застъпете се за мене. Готов съм за финансово възмездяване за Вас. С уважение, Първан Пашлиев“.

- Е, Ефремова? - Мъглата в очите на Кара се сгъсти. – Явно ви се удава да превръщате заклетите ергени в незаклети такива.

Вездесъщата беше прословута с манията си да основава мозъчни тръстове. Целта на мозъка й беше да създава букет от черти, разкриващи човешкия характер – под съществителното „характер“ Косева схващаше съвкупност от бездарие и наглост. Госпожата ни задължаваше да изготвяме реален портрет на всеки наш клиент - блюдолизец, продажен, червей, въздух под налягане и прочее. Този букет продавахме на нелюбезно настроените към въпросното нищожество кръгове. След това екип от изтъкнати филолози, в това число аз – защо ли, чудя се - създавахме позитивния профил на човека – сияйна звезда, ерудиран, честен - дрън-дрън, ярина, цели 16 стандартни машинописни страници. Позитивния портрет продавахме на заблудени организации, където въпросният индивид възнамеряваше да се пласира.

Не коментирам как проучих реалните качества на господата Анчев и Пашлиев. От перото ми се изцедиха 5 реда - абсолютния минимум слюнки и обиди, необходими за един реален профил. Както стана ясно, текстът на двата документа беше във висока степен идентичен. Двата индивида си приличаха наистина, но вездесъщата възнамеряваше да ми отреже главата. Едва ли се разтреперах от страх.

- Два месеца след генерирането на срамно кратките материали и двата наши клиента Ви предложиха брак, Ефремова – заключи вездесъщата и се опита да ме удави в мъглата на погледа си. Не й се получи. Чувствах се идеално в мъгливи ситуации.

Граждански брак? Моля! Да загинем заедно в обятията един на друг. Да си родим дете. Да останем прегърнати в добро и зло. В продължение на 17 години бях очевидец на подобни мили жестове, докато накрая родителите ми благоволиха да се разведат.

- Ефремова – мощният тайфун в гласа на вездесъщата ме помете. Друг път. Хайде, хайде. Нищо вездесъщо не може да ме помете. – Ефремова, искам да се срещнете с този човек – Иван Иванов.

Мъглата в очите на Косева се сгъсти. Спомних си, че преди ден тя накъса на парчета под носа на колегите ми профилите на двамата заклети ергени. Профил означава да опише слабостите на екземпляра така, щото да стане ясно за колко може да бъде купен и продаден. Разкъсването на генерираните от мен документи внушаваше в колектива мисълта, че съм кръгла нула, като че нулата можеше да бъде квадратна. Иван Иванов? Някоя нова сияйна звезда? Но защо аз трябваше да си цапам ръчичките с него?

- Искам профил на екземпляра Иванов – изстреля Косева. – Искам реален портрет, както и карамелизиран такъв, разбрахте ли ме, Ефремова?

Тя набута някаква фотография към мен – от лъскавата хартия пред погледа ми се разля едро лице. Типът Иван Иванов – по конкретно вкиснатата му физиономия - нито ме вдъхнови, нито, нито ме накахъри. Гледаше тъпо, естествено, както всичките индивиди, клиенти на нашия мозъчен тръст. И в неговите очи се стелеше мъгла – дали беше пиян, или просто грубостта му избиваше през очите - кой да ти каже?

- Искам профила готов до… – изля един камион лед в изречението си госпожа Косева. - Уредила съм среща с въпросния индивид след - очите й кацнаха върху смарт часовника, който показваше едновременно кръвното й налягане, сатурацията, хидратацията, дехидратацията, овулацията, съдържанието на калций в костите, както и необходимостта госпожа Косева да пие вода след 8 минути.

Гледах данните за кръвното й налягане върху часовника. Чаках.

- Среща след две минути - заяви мъглата в очите на Косева.

- След 45 – отвърнах. Мъглата й отдавна не нарушаваше душевното ми спокойствие. – Искам повишение – вгледах се в снимката на Иван Иванов. – Иван Иванов ми изглежда отвратителен тип.

Дали ми се стори или наистина през купчината павета по лицето на вездесъщата премина сянка?

- Искам профила на 7 януари, Иванов ден.

- Бих желала да получа бонус сега. – настоях. - Той има вид на престъпник.

За мое огромно учудване Косева не ме уволни.

Просто изрече: - „Добре“. Това трябваше да ме накара да се усъмня. Каже ли тенджерата „добре“, значи е много зле.

- Имаш бонус от петстотин… – не схванах дали каза евро или лева, така изненадана бях. – Искам да разучиш какво е отношението на индивида към неговите родители.

Не разучих нищо по въпроса...

Тази година Коледата мина спокойно. Времето беше топло. Живеех в гарсониерата на баба си, която разумно се беше оттеглила на село край Радомир при някакъв дядо в твърде напреднала младост. Членовете на семейството ми във всички негови разклонения и възрастови групи притежаваха изумителна способност да намират сродни души. След което бързо се развеждаха с тях. Не помня кога за пръв път намерих пред вратата на гарсониерата кокиче. Нищо забележително под слънцето. Пред вратата на това жилище са оставяли рози, лалета, коледни звезди, както и редица други цветя, чиито имена са ми непознати. Кокичето се оказа красиво. Както и да е. Времето минава бързо, нали?

Ето какво написах в профила на Иван Иванов – САМОТЕН. Срещах го 13 пъти. Човекът избягваше да приказва, може би защото заекваше. Носеше ми едно и също цвете – кокиче. Понякога свежо, по-често увехнало. След първия си разговор с него бях добавила в профила – „плътно ограничен“. Изтрих въпросното словосъчетание още преди да се прибера в гарсониерата на баба ми. Съдейки по фотографията му, в предварителните си бележки бях отбелязала – „Големи връзки. Калинка“ – изтрих го след третото кокиче, което ми подари. Бях вметнала по навик – „Нагъл, грозно отношение към жените“ – което изтрих след втората минута на опознавателната ни първа среща. Беше ми купил капучино. В скъпо кафене, но разля капучиното върху масата и си окапа дънките. Погледът му бе обвит в нещо подобно на мъгла. Но не беше мъгла. Беше морска пяна, която блести върху гривите на вълните. Нещо като меко сияние сутрин над морето – това светеше в погледа му. Моментално заличих думата „нагъл“. Бях нахвърляла в профила му - „Ограничен заклет ерген“, но това въобще не беше вярно.

След деветото кафе ми каза:

– Ху… ху… ху... хубава с-с-с... си.

Не звучеше оригинално. И други са се пробвали при мене с подобна стръв - реплика, подмятана под път и над път от арогантен актьор, заклет ерген. Но Иван Иванов ми го каза с едно страхотно, едно невъобразимо хубаво заекване. Отново си разля капучиното – но не в скъпото кафене. Избрах най-евтиното заведение. И аз не зная защо не исках да източвам финансов ресурс от този заекващ човек.

- Обръсни се – посъветвах го веднъж. – Не ти отива брада.

При слетяващото кокиче така се беше ощавил, като че някой Фигаро се беше учил как да бръсне брада върху физиономията му. Изброих осем порязвания. Докоснах най-малката рана – на брадичката. Лицето на Иван Иванов почервеня – смятам този глагол за долнопробен, а писателите, които го използват - за агресивни лъжци. Но установих, че е истина. Човешко лице наистина може да се оцвети като туба червена боя.

- Т... т-т... ти… - Иван Иванов не можа да изрече нито звук повече. Не исках да гледам как се измъчва. Целунах го. Господи, какъвто според законите на физиката съществува, но в някоя друга галактика. Господи, колко лишена от професионализъм постъпка извърших. Колко глупава. И колко ми беше хубаво.

Косева прочете профила.

- Няма да получите нито стотинка за думата „самотен“ – изрече не толкова равно както обикновено тя. В гласа й бяха поникнали двайсет и три зъба. Виж ти. - Дайте да разгледам какво сте сътворила в карамелизирания профил на нашия клиент.

Подадох папката на Косева. В карамелизирания профил бях напечатала една единствена дума – „САМОТЕН“. Вече знаех - самотата е часът, преди да срещнеш някого.

Дали ми се стори или наистина по паветата върху лицето на Косева премина буря от сенки? Това нямаше никакво значение за мене. Иван Иванов страдаше от най-прекрасната самота на света.

- Не съм срещала момче като тебе – бях казала на Иван Иванов. – Честно!

- Т-т-т... толкова с-с... съм - с… ъ… с-с-с-с… - започна да измъчва думата той. Дали искаше да каже „самотен“ или „смотан“? Имах само един начин да прекратя мъчението му.

Целувах го – глупаво, с пълна липса на професионализъм.

- Ефремова! – заскърца гранитът в лицето на моята шефка. Но едва ли възнамерявах да й обърна внимание. В кабинета й блестяха две кафеварки. Вездесъщата пиеше кафе вместо вода и се надявах скоро да получи сърцебиене. Но такива като нея нямаха сърца, ето защо престанах да се надявам.

В кабинета с двете кафеварки влетя висок тип, с обръсната до кост брада. По лицето му имаше доста следи от нарязвания. Господи, ако не съществуваш, ще те измисля, защото този глупав тип беше страхотен. Моля те, като ме няма наблизо ти да го пазиш, Господи!

Този глупав човек с нескопосно обръснато лице се втурна към мен. Аз съм дете, израсло в здравословна среда на крясък и разпри, приучено да седи на столчето си каквото и да се случи. Но аз също се втурнах към човека. По дяволите, които по законите на физиката не съществуват, такова нарязано като пържола лице няма никъде по света. Лице точно за мене!

Целунах го. Бавно и топло, за да не раздразня някоя раничка, оставена от самобръсначката.

- С-с-с-с... ара – започна горкият човек, моят Иван Иванов. -М… мам-м-о – т-т-това е моето момиче! – извика човекът. Хайде сега, чак до викане не успя да го докара – просто изфъфли Иван Иванов. Беше седми януари, Иванов ден!

Едва тогава загрях какво беше значението на изстреляното с толкоз заекване изречение.

Госпожа Косева ме гледаше с всичките павета по лицето си. Госпожа Косева ме гледаше и дори не можеше да заеква.

Аз не гледах нея. Аз гледах Иван Иванов.

Моят Иван Иванов!

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X

Елена, която върна наградата