Има моменти, в които небето се продънва. Светът спира да съществува. Оставаш ти и никой друг човек освен теб. А насреща ти Той. Само двамата сте. Творецът на всичко видимо и невидимо е пред теб. Апокалипсисът е откровение и откровението е апокалипсис – колко хубаво се е получило с новия нюанс на смисъла в нашия език. Можеш да Му задаваш въпроси. Можеш да Го обвиняваш. Можеш да склониш глава пред Него, за да получиш благословията Му и утехата Му. И двете наведнъж са възможни – и обвинението ти, и неразбирането ти, и утехата Му. В този момент можеш всичко, защото небето се е продънило заради теб. Твоят миг си е твой и никой от останалия околен свят не съществува за теб в този миг. Ако си известен, богат, важен – нищо от това не остава. Ти си съвсем разголен, съвсем сам, съвсем безпомощен. Тук е единствено волята ти, силата ти, тук си само ти, без нито едно земно украшение.
Когато си насаме с Твореца, той ще ти даде отговор на въпроса. Ще ти каже лично и само на теб къде е човекът, който вече не е на този свят и който ти липсва. Ще ти съобщи кога отново ще се срещнете с него. Ще ти даде точно тоя мир, от който се нуждаеш, нищо по-малко. Синът ми беше съвсем малък, когато падна и си счупи крачето на улицата, докато си играеше с други деца. Бедрената кост се строши на две от силните мускули. В болницата го държех на ръце, докато дойде лекарят, болката му беше толкова непоносима, че вече не я усещаше, вече тялото му произвеждаше болкоуспокояващи, очичките му се затваряха от естествения наркотик, заспиваше и вече не го болеше, гушкаше се в мен. Лекарят намести крачето, гипсираха го. Молих се цяла нощ, стоях на колене и се молех на Христос и Богородица, на светиите. Бог изпрати утешение за сърцето ми и здраве за крачето му. Зарасна и е отдавна забравено. Боли, но има лек, има милост.
Има утешение за всеки. Има обезболяващо за всяко сърце. Когато небето се продъни, утешението идва бързо в отговор на молитвите ти. Когато бях малък, на нашата улица едно осемнадесетгодишно момче загина в автомобилна катастрофа. Не знаех как майка му и татко му намериха сили да продължат живота си. До днес не знам. Но с чудесата е така – никой освен утешените хора няма представа как ги застига чудото, как се смирява и обезболява сърцето им. Бог изпраща точно онзи наркотик, от който непоносимото се забравя, сърцето и умът изпадат в забравата, а когато Го помолиш за среща с човека, който ти липсва, Той не те изоставя. Висшата милост е свойство само на Твореца. Ние сме мънички. Ние сме слаби. Ние сме нищожни. Ние нямаме отговори на най-сложните си въпроси. На най-неразрешимия въпрос – защо. Ние имаме само воля. Единствено с нея разполагаме и единствено с нея трябва да пристъпим към всяко дръзновение – да питаме, да се молим, да обвиняваме.
„Аз стискам шапката в ръка и мисля, че няма смърт - не може и да има.“ - през 1977 година един голям поет пише тия думи, тежащи колкото Вселената. Има такива думи – с маса равна на масата на абсолютно Всичко. Поетите тълкуват Божието слово. Свеждат го до нашето разбиране. Творят идеи, получават ги свише, идеи, които намазват с обезболяващ мехлем сърцата ни. Няма смърт - не може и да има! Познавам хора, които са намерили утешение в непосилното си бреме, в немислимата си мъка точно в тия думи на поета. Има моменти, когато такива думи ти трябват. Когато небето се е скъсало като стар парцал, през дупката прозира нагоре в безкрая и съзираш през пространството, че дори Христос страда заедно с теб. Страда и те утешава. Погалва те по главата. Идва по-близо. Сяда до теб. Прегръща те. Историята на Йов не е само легенда.
Ние, страничните, непосветените в Откровението на някой друг човек, нямаме право да надничаме в чуждия свят. Никакво право. Грях и обида за Бога е да го правим. Ние си имаме наши откровения и наши светове. Трябва в тях да гледаме. Има мигове, в които поне това трябва да разберем.
Тихо.
