Гърмян: разказ от Здравка Евтимова

На тая скала й казваха Гърмян. Миньори дупчели тук, искали да забият зъби във въглищен пласт, но побягнали през глава след експлозията. Не се добрали до нищо. Хълмът се пръснал, отворила се яма. Само една канара от планината останала на мястото си, щръкнала като бесило над тревата и шубраците. Още бучал тътенът, когато мътна вода плиснала от дупката. Откакто се помня, скалата стърчи – сив, остър клюн. От години чакаме да се сгромоляса долу. Мама ме е наказвала четири пъти, че съм пълзяла до ръба да хвърлям камъни в Блатото.

Така наричаме езерото. То не пуска никого навътре, гъмжи от водни змии и плъхове, пиявици. По брега тинята е страшна на вид. В чиста вода може да попаднеш, ако скочиш от Гърмян. Има малка издатина в ниското. Някои бабаити се мятаха оттам и след час се появяваха, стиснали водно змийче в ръка да ни плашат. Друг път! Щом са такива юнаци, защо не стиснат пепелянка? Защо не се хвърлят при водните плъхове от грозния зъб на Гърмян?

Учех филология и след година и половина щях да започна като учител по английски в Манджата, грандиозната местна гимназия по хранителни технологии. Там учениците едва ли даваха пет пари за Шекспир и Джон Милтън. Човек трябва да може да си плаща, ако му харесат някои обувки, или ако поиска да пие капучино. Майка ми беше казала – „На двайсет и две си. Заработвай за сметките си сама.“ Така се озовах в групата по борба с вредители – хлебарки, стоножки, кърлежи, комари, и всичко вредно. Говореха, че плащали добре. Моля? Заплатата ми беше по-ниска от праха по улицата. Тая се тресе от страх, щом куче залае срещу нея, подмятаха колегите в лицето ми. Циври, настъпи ли смок. Мизерно шубе!

Колегите ми бяха шампиони до един, струваха колкото собственото им тегло в злато (Моля?). Когато минаваха по улицата, хората се обръщаха след и сухожилията им трещяха от възхищение. Аз минавах свита като стара бричка. Не си си струва да хабиш нито поглед, нито възторг за тая.

- Ще те уволним – предупреди ме Петър, бригадирът ни. – Щом си шубе, седи си във вас и там се треси от страх, докато пукнеш. Никой няма да си кърши гърба заради тебе.

- Ние си цепим кожите от работа, ти получаваш заплата наравно с нас – подкрепи го Симона, която едва ли цепеше каквото и да е от преумора.

- Предупреждавам те! – гръмна Валери, който приказваше толкова рядко, че след като се обадеше, падаше градушка.

- Ако не те бива да биеш вредители, ходи копай царевици или гледай бабички в София - подметна Пламен, а Симона, която неотдавна бе решила, че е специалист по отровни стоножки – беше ми пуснала под блузата една такава - допълни:

- О, ние и бабички не можем да гледаме, понеже сме гнусливи и алергични.

Като ти приказват, не можеш да мълчиш като скъсана подметка, затова казах високо – „Виждам накъде биете“.

На думи всеки вижда – заръфа ме бригадирът. – Утре ти ще очистиш оная вила от скрипя.

Като чуя думата „скрипя“, мравки започват тичат по гърба ми. Скрипя са стоножки, двайсет сантиметра на дължина, не виждат хич, реагират на светло и тъмно, нападат по всяко време. Ухапването им е по-лошо от това на змия. Точно мен натовариха да се справя с тази напаст. Цените на къщи и бунгала падат в целия квартал, ако там някой е забелязал скрипя. Значи трябваше да ликвидирам отровните гадини, без съседи да разберат какво правя. Това беше най-съществената част от занаята.

Намирахме се на полянката под Гърмян. Тук, сред майката природа, бяха избрали да ме предупредят за предстоящото уволнение. Изритваха ме от тяхната елитна група. Осведомиха ме надлежно за намерението си. После се разприказваха кой къде ще ходи на море – Тасос, Созопол, Кушадасъ. Бяха до един великолепни личности. Смели, с банкноти, които едва се побираха в дипломатическо куфарче. Симона и Пламен се готвеха да заминат в Испания, било божествено – да отдъхнат, да се развият нравствено и физически с хубава бира. Умствено блестяха денем и нощем.

Аз не блестях, бях нищожна като напуканите плочки на тротоара към автогарата. Никакъв Тасос, нито Сейшелските острови ме очакваха. Щях да замина да прекопавам царевиците на кооперацията в село Блатец – място с повече тиня, отколкото чакъл, хората повече чакъл, отколкото хора. Колегите бяха трепали вредители във вилите на хубави и високи личности, които от любопитство прескачали да нашето блато, опитвали се да ловят риба – в тинята, която наричали езеро.

Тук пиявиците в калта са истински греди. Правех опити да не се страхувам от тях. С хубавите и високи личности пристигали момичета в мерцедеси, но на младите ноздри им миришело на тор и мухъл, сякаш девиците не стъпвали по земята с крака, а с носовете си. На мен също ми мирише – на отровни стоножки скрипя. Или ще копая царевици, или ще затривам членестоноги. Това е положението. Щом не се вписваш сред хубавите люде, ще гледаш бабички в София.

Мълчах. Дори на географската карта не можех да покажа къде се намират Сейшелските острови. След шута щях да изхвръкна от групата за борба с вредители. Сбогом, заплата Посредствена, страхлива, некадърна. Храбрите чучулиги, моите колежки, подхванаха старата мелодия:

- От Блатец си, нали? Вие сте корави в Блатец.

Аз мълча.

- Коравите се качват на скалата. На Гърмян. И скачат отгоре.

Вътре, в блатото, пиявиците са дебели като въжета. Водните плъхове - като влакове. Гърмян подпира небето, от облака до пиявиците долу е един дъжд разстояние.

- Не си желана в групата – обяви Симона. - Това, че учиш за даскал, не значи, че си елит. Ти си изтривалката под краката на елита.

Чакай малко, казах си. На опашката съм по смачкване на кърлежи, но очите ми не са направени да гледам обувките ви.

- Вие от Блатец сте селски салфетки. Хората се бършат с вас. После отивате в коша за боклук. Ти вече си се запътила натам.

Слушах Симона с половин ухо, но тази половина чуваше колкото хиляда уши. Полека, стъпка подир стъпка с тегло два тона всяка, поех нагоре към скалата над блатото. Страхът много тежи. Отгоре се вижда Блатец - преди време забутано, та захлупено с мухъл и камък село, за нещастие близо до София, а щом е близо до София, значи вече са го купили дълбоките джобове. Всяка съборетина и дворът около нея струват най-малко четвърт милион. Дето вчера цъфтяха магарешки тръни, днес вият багери, ровят, издигат дворци, копаят площадки за барбекю. Не мога да понасям багери и дворци. Едно време полето миришеше на бъз, сега отвсякъде блъска аромат на пържоли. Моите колеги бяха на линия да елиминират акари, комари и кърлежи. После летуваха на остров Тасос.

- Ти си от елита на куците магарета – подвикна Симона, бялата летва, специалистка по стоножки, гъсеници и гасена вар. Колегите я обсипаха с бурни аплодисменти. Аз продължих нагоре към Гърмян. От скалата се вижда Блатец с новите резиденции, с оградите, високи два метри и камерите, които заснемат крадци и окрадено. Колегите ми, бляскави момичета и момчета, дърпаха цигарките, а аз се тътрех към върха на скалата със страхотното име Гърмян. Те пушеха, бяха ме запратили в девета глуха. Тая не струва. Да я изблъскаме от групата, Вън! Вън!

Влачех се към ръба на скалата. Оттам беше скачал само един човек - момче от спортно училище. Аз видях как изпълзява от тинята и как момичетата рипнаха да бършат гърба му със собствените си блузи. Ти си голям! – шепнеха. Мега голям. Мисли за това момче. Прогони от ума си пиявиците, дебели като телета. Може да си най- некадърният палач на вредители, но си от Блатец. А щом си от Блатец….

Не трябва да гледам надолу към водата, понеже си знаех - става ми лошо от височината. Обаче не затворих очи. Ако си от Блатец, наблюдаваш ножа, с който ще те нарежат и пиявиците, които ще те изпият. Ако предварително не се разложиш от страх, нито нож ще те нареже, нито ще се роди пиявица да те изпие. Хайде.

Ония си дърпаха цигарите. Майка ми е сервитьорка в „Сан Марко“. Баща ми беше железничар, сега е пазач. Аз също съм била сервитьорка. Значи не трябва да ме е страх. Хайде.

Скочих.

Не че мога да плувам кой знае колко бързо. Не чух дали онези с цигарките креснаха нещо. От скалата до тинята е едно небе разстояние. Десет облака време за падане.

Започнах да усещам как водата пълни нос ми. Хубаво. Значи не съм се сплескала по корем. Ритнах, обърнах се, с два маха на ръцете подадох глава над водата . По средата блатото наистина беше станало езеро. Виждах риби под мене. Брегът е друга история, направен е от кал. Сетих се, че съм си оставила дрехите зад копривата.

Показах се – омазана с тиня до веждите, а тинята може да прави само едно нещо - дърпа те надолу. Но мене не може да дърпа, защото съм работила като сервитьорка с майка ми. Десет пълни чинии съм крепила на табла. Всичко мога да нося. От всичко мога да изляза.

Изправих се. Ония ме гледаха. Никой не ръкопляскаше както на онова момче. Съзерцаваха. Мълчаха. Грозно, без да се питам дали съм стройна или дебела, пак поех нагоре към скалата Гърмян. През тиня, през коприва. Полека, всяка стъпка тежеше тон, но човек ако е работил с табла и десет пълни чинии върху не, минава от всякъде. Парите не стигат. Всичко е скъпо откъдето и да го разглеждаш, а в портмонето вятър вее. Ще те уволнят. Вън от елитната група. Ходи да копаеш царевици. Майка ти няма да ти даде на заем. Баща ти няма да даде, защото си здрава и права. Ще си изкарваш парите сама.

Изкачих се на Гърмян. Сто облака ме делят от водата. Въобще не погледнах надолу, не исках да знам нищо за пиявиците, за остров Тасос, за белите летви, моите колежки, нито за черните панталони до коленете на шампионите от групата борци срещу вредители. Този път се засилих. Бягах пет крачки както се бяга по окосена ливада.

Литнах.

Летях.

То било хубаво. Хубаво било!

Главата ми потъна в дъното. Беше меко. Значи не се бях плеснала нито по шкембе, нито по гръб върху водата. Не ми пукаше, че съм се омазала с тиня.

Изпълзях пред белите летви и панталоните над колената. Не бяха налапали цигари. Бирени бутилки стърчаха до джапанките им. Никой не дъвчеше сандвич нито печена луканка.

Гледаха.

- Представлението струва пет лева на калпак – казах. – Платете си.

Не знам откъде ми хрумна това. И не очаквах, че първо бригадирът ще бръкне в чантичката си. Не хвърли пет лева на земята. Два хвърли. Белите свраки и черните колене започнаха да дълбаят портфейлите си. Взеха да мятат стотинки и левчета на тревата пред мене. Бях омазана в кал, черна и тлъста. Една пиявица, дебела като кон, се бе лепнала за корема ми. Не си глътнах далака от ужас. Отлепих животното от кожата си. Размахах го във въздуха гордо като знаме на парад. Смучещата кръв гадина се огъна на спирала, после на топче.

- Казах пет лева – повторих и размахах още веднъж пиявицата. Никой не бръкна повече в портмонетата, но ме гледаха. Не съм сигурна дали мен, гадината или тинята, залепнала върху луничавата ми кожа. Като дете се притеснявах, че съм луничава. Сега знаех – кожата ми може да скача, да потъва, да плува, да рови в тиня, да стиска пиявици, гладни като лъвове. Не е важно какво ти казват. Важното е ти какво казваш на себе си. Важно е да изпълниш само какво са те посъветвали луничките в твоята кожа.

Прибрах всичките пари, които ми бяха подхвърлили – една купчинка монети. Не ги борих, не беше нужно. Била съм сервитьорка. За една седмица в подметките на обувките ми се образуваха дупки. Или обувките се разлепяха. От големината на купчинката монети мога да посоча на колко възлиза сумата с точност плюс минус 10 стотинки .

Домъкнах дрехите си до купчинката. Не ме интересуваше, че в тях не е останала и сянка модна марка. От втората употреба бяха. Принадлежали са на някое мега богато момиче. То не е имало моята кожа и не можеше да каже като мен – „Не вие ме изхвърляте от елитната група. Аз изхвърлям вас.“ Можех да изкрещя това, но го казах с равен, кротък глас.

Аз бях некадърната. Хилавото шубе. Но не е така. Не слушай какво пеят цигарите им, бирата и червилото им, нито отрязаните до коленете дънки на шампионите.

Тръгнах нагоре към скалата. Много бавно и красиво, както бях омазана в кал. Ако не стигнеш до дъното, ако не се омажеш до веждите, никога няма да си кажеш – ти можеш! Майка ти е сервитьорка и я боли кръста. Баща ти е бивш железничар и вечер пие - само десет глътки, защото не иска да профука заплатата до корен. Ако имаше куп пари, щеше може би да ти ги даде, но дават ли ти стотинки, никога няма да си кажеш – аз мога! Ще чакаш с протегната ръка. Друг ще е смел. Друг ще може.

Качих се на Гърмян. Можех да плувам бързо, да. Уверих се в това. Засилих се. Не направих салто, превъртях се два пъти в гъстия въздух, обърнах наопаки небето с целия му товар от дъжд и градушки. После водата ме грабна, езерото ме залюля. Дори не забих глава в дъното. На излизане потънах до кръста в тинята. Стъпих встрани и още по-дълбоко хлътнах. Появих се – кална. Страшна. Събрах купчинката монети, взех си дрехите и тръгнах спокойно, стъпка след стъпка, всяка тежка един грам, сякаш стъпалата ми бяха станали крила.

- Сега ще си избършете ли ръцете с мене? – казах.

Продължих напред.

Когато търсиш път, си казвай, че си от Блатец. Помага. Особено ако майка ти е сервитьорка, а баща ти – бивш железничар, сега пазач.

Следете новините ни в GoogleNews