Добре ли си: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 20 януари 2024 в 08:56 10418 0

Здравка Евтимова

Снимка БГНЕС

Здравка Евтимова

Баща ми и сутрин, и вечер твърдеше, че не струвам.

- Нито красотата на майка ти си взела, нито острия ми ум. Защо се раждат такива медузи – само хабиш парите, които давам за тебе.

Не даваше нито лев, разбира се.

Вместо финанси, баща ми даваше вид, че мисли непрекъснато за отвъдното, неосезаемото, в което се опитва да забие стрелите на блестящия си ум, за да го подчини. Да овладява беше негово хоби. Овладява дупките по улиците, изтъкваше мама.

- Имам празнини у себе си - беше философският подход на баща ми, с който впечатли една сродна душа, видна стоматоложка в квартала.

По моему празнините на баща ми бяха предимно в главата и в джобовете му. Мама твърдо отказа да го хрантути, той също отказа да хрантути нея, постоянно хвърчаха дронове между позициите им - кой с колко се е бръкнал за интернет, в каква бездна се е погребал заради парното. Да поддържаш джип е убийство, но кой от двамата е убитият? Кой плаща? Кой е дал финанси за месо и защо друг е оглозгал кокала?

И тъй като тате се страхуваше да развява бойното знаме на интелекта си пред мама, изсипваше интелект върху мен.

– Амеба си откъм ум, Теодоро! – аз се казвам Теодора, но той намираше това име прекалено дълго. – Тота, махни снега от джипа, хайде, не се мотай! Тота, сготви - и аз готвех.

– Тота, изчисти хола. Искам да блести - и аз чистех и блестях, понеже мама беше заета с две важни дела: първо и приоритетно – да бъде красива; и второ – да печели пари. Според мен, удаваше й се само второто.

Впоследствие тате изля светкавиците на страстта си върху сродната душа, горката дентална мадона от „Младост 2“, и се пренесе при нея. Тогава добих представа какво е рай. Тишина. Спокойствие. Топла храна, която готвех за мама и мен. Изявлението на баща ми относно триумфа беше кратко: – „Девойката е прекрасна!“ - понеже зъбите му бяха в окаяно състояние.

След като стоматоложката постави пломби и сложи точка на всичките му кариеси, той я напусна, защото първо - за каква девойка става дума тук, като въпросната е на петдесет и две? Второ - тя се оказала стисната като майка ми, дори още повече. Впоследствие баща ми отново понесе самотния облак на гения си, докато удари джакпота - попадна на още по-сродна душа, невроложка, доктор на медицинските науки. Нервите му бяха разклатени; тя ги заздрави и укрепи. Но уви - медичката беше дърта скъперница, прекалено плоска за широката душа на баща ми.

Майка ми се премести при един далеч по-млад от нея писател, който също като баща ми се прехласваше по отвъдното и трансцеденталното. И той попълваше някакви празноти, които постоянно изпитвал, но на мама отвъдното не й влияеше, тя твърдеше:

– Очевидно е, че все някога ще пукна. Ако има отвъдно, и него ще изора.

Празнините на писателя не я впечатляваха и го приравняваше по важност с нашия пинчър Дамян – всъщност, личното име на баща ми е Дамян Когато мама беше гневна, пинчърът увисваше гладен и жаден. Ако мама щракнеше с пръсти, Дамянчо лягаше в краката й и я гледаше с ей такива очи.

Аз бях на най-ниското стъпало по значение в цялото домакинство, макар че и аз я съзерцавах с подобни очи. Всъщност, когато мама щракнеше с пръсти и писателят лягаше. Мама затваряше вратата. Радвам се, че нашият творец се казваше Верховий – беше ми забранено да разкривам, че истинското му име е Данчо.

Та Верховий готвеше, аз белех картофите и той ми сподели, че съм прекрасно момиче – затова стигнах до заключението, че е доста тъп.

От време на време баща ми се обаждаше и завършваше с:

– Питай майка ти дали може да ми даде заем.

Майка ми казваше – „Ха-ха“, което никак не беше „Ха-ха“ , тоест баща ми го чакаше нещо дебело - гаечен ключ по тила – ако зависеше от нея. Обикновено мама се обръщаше към него с „Мило“. В същото време гласът й беше питон, усукващ се около врата на свободолюбивия ми баща. Той обаче отдавна беше установил, че майка ми е влечуго и въобще не се стряскаше. Вратът му беше дебел като колоните на Българската народна банка.

- Да дойде да си вземе заема в 4.00 часа през нощта – заявяваше мама. Предавах посланието й на баща ми и той ми признаваше:

– С нетърпение чакам погребението на тази пепелянка.

- Но тогава кой ще ти дава заеми? - питах аз, а той отвръщаше:

– Ти.

Баща ми идваше за парите и стоеше пред блока ни – мама купи нов апартамент, в който човек можеше да кара мотоциклет - най-голямото жилище в затворения комплекс. Баща ми стърчеше до будката на охраната. Пушеше.

В такива дни мама благоволяваше да стане в десет сутринта. Изтърпяваше грижите на нейните: масажистка, диетоложка, астроложка. Новоназначената ни готвачка й печеше сандвич с броколи, подир което Верховий прочиташе поредното стихотворение, посветено на мамините колене.

Ако някой посвети стихотворение на моите колене, ще му откъсна главата – макар че по-тъпо стихотворение от тези на Верховий човек едва ли може да измисли. Мама не беше глупачка и отсъждаше - „Отпадък“, Верховий се съгласяваше, че творчеството му „подлежи на развитие“ и двамата бяха твърде щастливи. Верховий беше – според съученичките ми в лицея - „шикозно синеок“.

Двамата слизаха царствено по стълбите, хванати да ръка. Аз наблюдавах с бинокъла на Верховий как мама оставя банкноти до краката на баща ми, а той клечи, пушейки до будката на охраната.

Очевидно моята майка не беше тактична жена. Стискаше ръката на Верховий, докато прескачаше обувките на тате. Дори не го поглеждаше. Щях да му съчувствам, но той ме бе успокоил, че е перде от желязо. Въобще не се унижаваше – не й се кланяше, дори „Благодаря“ не казваше. Двамата - мама и Верховий - след секунди се появяваха в новата кола на мама. Баща ми вече им беше обърнал гръб и давеше вид, че не му пука от S –класното возило на мама.

- Станала е стисната - сподели ми веднъж тате. -Зъболекарката ми гласуваше суми. Невроложката, ах, невроложката … - вместо информация, той поставяше многоточие, но въпреки това обобщаваше: - Те не бяха фини жени.

Баща ми продължаваше да мисли за отвъдното. Нямам сродна душа на тая планета, тъгуваше той. Само гледат да те използват. Описа как копнее за тих пристан, както и да склони глава върху скромното рамо на някое скромно момиче.

- Каква празнота зрее в сърцето ми – окайваше се човекът, съкрушен, че вече няма скромни момичета. - Ужасен е животът.

Затова бе решил да се отдаде на политика и ме попита коя партия според мен ще участва в правителство, за да стане неин член. Баща ми щеше да се извиси, бе сигурен в това - с неговия без съмнение остър ум! Беше завършил астрономия, но на кой му пука за галактики? Ето, сега работи като личен асистент на една издателка. Тя вече публикува негов роман от 430 страници, но както от това – отвъдното пак го терзаеше и човекът ме питаше: - Майка ти кога ще ти купи апартамент? Може би там ще се намери едно стайче и за мен?

Мама ми беше купила апартамент и аз веднага го дадох под наем. Започнах да следвам онова, което мама ме беше задължила – финанси - и ненавиждах всичко, свързано с банки и рискови активи.

- Да, ти си елементарна - съгласяваше се баща ми. - Нито си красива. Дори за член на политическа партия не ставаш. Като те гледам, едва ли някой ще се затича след тебе.

Честно казано пет пари не давах ще тича ли, или не. Моите колеги от финансите в университета къркаха, нямаха празноти и нищо не скърцаше в живота им.

- Жалко, че си елементарна – изразяваше съчувствието си баща ми. - Дори онзи вирус, майка ти, да плати следването ти в Сорбоната, ще се издъниш, моето момиче. Направо не знам какво ще правиш. На тоя етап се огледай за някой вдовец - заможен, но и тъп като тебе.

- Да, струва ми се, че ти липсва интелект - мама споделяше мнението на баща ми. – Не знам въобще какво ще стане от тебе.

Верховий страдаше с неговите празнини, които изглежда се позапълниха. Оформи коремче, отвъртя бузи като дисаги – който не знае какво е дисаги, да го види в тълковния речник на българския език. Въпреки това бардът продължаваше да мисли за отвъдното. Очевидно всеки, който поживееше с мама, започваше да мисли за отвъдното.

- Значи така - подхвърли майка ми. - Карам ги да мислят за отвъдното?

При нея е добре човек да мълчи или да посвети стихотворение на коленете й. Като чуя стихотворение, си представям как потен, Верховий се свива на осем в усилията си да опише някое от многобройните съвършенства на мама.

- Тота – каза ми тя. – Ти ме разочарова. Ще напуснеш жилището ми. Освен това наемът, който получаваш от апартамента, ще престанеш да го получаваш. Срамувам се от тебе. Ти нямаш никакви качества.

Мама говореше бавно - тя е финансист и въобще не мисли за отвъдното. Праща там клиентите си и не се интересува от празнотите им.

- Ще мога ли като баща ми да идвам в четири часа посред нощ да взимам заем от тебе?

- Ако мислиш, че хората копнеят за отвъдното, след като срещнат мен… - започна равно мама и аз не я дочаках да довърши. Събрах де що се побра в един от куфарите, които мама не използваше и се изнесох. Къде се изнесох? – ами на улицата пред будката на охраната на нашия затворен комплекс. Като се замисли човек, нищо освен отвъдното не ми оставаше. Обадих се на баща ми.

- А значи накрая и тебе изхвърли? – подметна саркастично той. – Не мога да ти помогна. Ти за нищо не ставаш.

Което не беше съвсем така. Обадих се на Верховий.

- Горкото същество – въздъхна състрадателно той и се разплака по телефона. -Тия празноти… Състрадавам ти. Изпълнен съм с емпатия към тебе. Но … разбери ме. Не мога да ти помогна.

Стоях с куфар в ръка и се чудех накъде на поема. Нямах приятели – младостта било нещо щастливо. Друг път. И аз почувствах празноти – онези в джоба ми. Обадих се на две състудентки, с които пиехме капучино.

- Колко жалко, колко жалко наистина – казаха и двете. - И ние като Верховий състрадаваме, но не можем да помогнем.

Реших да се върна на колене и да моля прошка от мама.

- Тя ще те отреже – предположи баща ми, с когото споделих намерението си. - По добре напиши някаква простотия и я посвети на кожата й. Засега единствено това минава. Верховий е гений - въздъхна баща ми и почерня от завист. -Той го измисли –да рисуваш в стихотворна форма краката на пепелянката. Подлец, нали?

Като чуех думата поезия, огладнявах. Това не беше препоръчително с оглед състоянието на моето портмоне. Опитах да смекча сърцето на мама – каквото тя не притежаваше. Обадих й се по телефона и казах:

- Моля за прошка.

Наистина изпитвах остра липса на интелект. Как ще молиш финансист! Изнудвай го! Но да изнудваш майка ти, както беше отбелязал тате, е все едно изнудваш урагана. Мама с право ми затвори. Пак набрах номера й.

– Не прошка, мамо, не ми прощавай. Остави ме до себе си. Позволи ми да се уча от твоя пример.

- Вместо гръбнак имаш извара – подчерта мама. – Като баща ти си. Единствената ми грешка си ти. Ако не се бях замотала с тебе, щях да съм президент на Световната банка.

– Друг път – пресякох я аз. – По това време не е имало световна банка.

Наистина бях тъпа. Мама ми затвори и останах с куфар, мисли за отвъдното и за празнините в джобовете ми.

- Тате – дай ми един заем – казах му по телефона. - Ще дойда в 4 часа посред нощ да го взема.

Баща ми, вече вписал се в някаква или може би основал нова партия, каза:

- Ще работиш за мене. От седем часа сутрин до 19.00 следобед. Друго не мога да ти предложа, Тота. Заеми не давам.

Така изригна моята кариера на Пи Ар (тоест връзки с обществеността – коя общественост, ти луда ли си, питаше мама). Баща ми не плащаше редовно. Започнаха да го дават по телевизията. Преди всяко свое участие той се обаждаше на майка ми, тя не му вдигаше и той ме изпращаше да й предавам неговите мазни писма, завършващи с „Моя любима!“ (Любима? Виж ми окото!)

Верховий се похвали, че започнал да пише роман, в който главната героиня била мама.

- Слушай – подхвана с голямо усукване творецът, докато стигне до същността. - Ще ти плащам по двеста лева за консултация. Ти познаваш майка си - разкрий образа й пред мене. Не двеста, 210 лева ще получаваш за приноса си към световната литература..

- Петстотин – подадох оферта аз.

Баща ми веднага пусна пипалата си.

- Кажи на този нещастник, че мога да изградя образа на майка ти за пет хиляди. Да ми плати! Наглецът смуче финансов ресурс от жена ми! Ние пък ще смучем ресурс от празната тиква на Верховий.

Макар и елементарна, не се бях намерила на пътя. Аз щях да извая образа на мама в онзи роман.

- Татко, Верховий също като тебе мисли за отвъдното и неведомото – казах аз.

- Аз мисля за пари! – обори ме баща ми. - Отвъдно не съществува. На неведомото е началник Господ. Аз не се бъркам в неговия бизнес - баща ми замълча и в типично негов стил приключи: - Защото ще се окаже, че съм по-умен и както се случва у нас - умните ритват камбаната.

Все пак написах един разказ за колене със задната мисъл да го посветя на мама и да се свра отново под нейния покрив. Имаше някакъв конкурс и аз изпратих разказа. За мое безкрайно удивление тъпата ми творба спечели първа награда.

Баща ми никак не се учуди обаче.

- Който не е кадърен за нищо смислено, става писател – обобщи той. Можеше да обобщава, докато изпаднат всичките му импланти, монтирани безплатно от денталната мадона, сродна душа Номер Едно.

Мама прочете разказа, заяви че е отпадък, както обикновено, но като видя, че съм го посветила на Лилия Маркова, тоест на нея, становището й за моята скромна особа претърпя еволюция.

– Във вторник може да се върнеш под моя покрив – каза тя. Лицето й се навъси, погледът й попадна на Верховий, а попадне ли черният поглед на мама върху някого, спукано е гърненцето на клетника.

- Верховий, омръзна ми – уведоми го тя.

Горкият Верховий. Сега той щеше да стои с куфар до охраната на затворения комплекс. Какво ли щеше да предприеме? Нова стихосбирка, посветена на мама? Едва ли щеше да проработи. Когато й доскучава с някого, тя престава да се интересува от празнотите му.

Пример за това е баща ми.

Кой знае.

- Тота, искам да те питам нещо – поде мама.

Пак ще ме изрита, заподозрях аз.

- Стана случайно….Не исках да ти взимам кашмирения пуловер….- замънках аз.

- Тота, знаеш ли…. - Гласът й затанцува и ме обля студена пот. – Тота, знаеш ли защо баща ти завършва писмата си до мене с „Моя любима“?

- Какво?

Тази жена … Този финансист. Какво му става на този образцов финансист? Да не е вдигнала температура? Да не получава инфаркт?

- Добре ли си…. – приближих се до нея аз.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови