Кме­тът на се­ло­то се­де­ше зад бю­ро­то и не мо­же­ше да си на­ме­ри място от удо­вол­ст­вие, че при не­го е до­шъл сто­ли­чен жур­на­лист. Във ва­за­та на бю­ро­то бя­ха муш­на­ти три стръ­ка слънчоглед. Бе­ше кра­ят на октомври и през прозореца се виждаше кафявата есен.

– Как­во ще пи­е­те? – по­тър­ка дла­ни кме­тът и брък­на в бю­ро­то. – Ед­но уиски?

И без да ча­ка от­го­вор, из­ва­ди бу­тил­ка­та. Из­ча­ках го да на­пъл­ни ча­ши­те, чук­нах­ме се, из­пръх­тях и за­поч­нах по съ­щест­во:

– До нас стиг­на ин­фор­ма­ция, че един въз­растен жи­тел на ва­ше­то се­ли­ще бил по­чи­нал, но по мо­лит­ви­те на ня­как­ва же­ни­ца от се­ло­то, след де­сет ча­са ожи­вял. Бих искал да ми раз­ка­же­те за слу­чая, а и да се срещ­на с те­зи хо­ра.

– Ня­ма­те проб­ле­ми – ка­за той. – Точ­но от как­во се ин­те­ре­су­ва­те?

– От всич­ко.

За да му по­мог­на да се кон­цен­т­ри­ра, из­ва­дих ка­се­то­фо­на и го вклю­чих на за­пис.

Кме­тът си приг­ла­ди ко­са­та и за­поч­на:

– На­ше­то се­ло е с триста­го­диш­на исто­рия. Стар­ци­те си оти­ват, то­ва е при­род­ни­ят за­кон, а млади няма, няма-а-а. Аз съм кмет тре­ти ман­дат. На­исти­на, па­ри­те не сти­гат, са­мо кмет­ст­во­то ус­пях­ме да от­ре­мон­ти­ра­ме. Сто­пан­ст­во­то се раз­г­ра­би от­дав­на. Имах­ме и ху­ба­во учи­ли­ще, но де­ца­та на­ма­ля­ха и пре­ди кол­ко, пре­ди пет-шест го­ди­ни го зат­во­ри­ха.

Кме­тът се по­чер­пи от­но­во, из­т­ри уста­та си и про­дъл­жи:

– То­зи, за ко­го­то пи­та­те, е по­път. Дя­кон Илия. Той жи­вее по-на­го­ре. Ла­ни напра­ви осем­де­сет. Пре­ди кол­ко, пре­ди сед­ми­ца, гле­дам, ти­ча съ­сед­ка­та му Труф­ка, аз тък­мо пръсках в дво­ра овош­ки­те, и ви­ка, че от­че­то ум­рял. То, де­то се ви­ка, с то­ва тук ни­ко­го не мо­жеш да учу­диш. Оба­дих се в гра­да и дов­та­са док­то­рът с ли­ней­ка­та. Оти­дох­ме с не­го до къ­ща­та на оте­ца. Туйто, оти­шъл си бе­ше чо­ве­кът. Ле­жи из­пру­жен в лег­ло­то, с из­дъл­ба­ни очи, а бра­да­та му, го­ля­ма бя­ла бра­да, ле­жи на гър­ди­те му ка­то преспа сняг. Зат­во­рих­ме му очи­те, скръстих­ме му ръ­це­те. Бе­ше поч­нал да из­сти­ва. Док­то­рът на­пи­са смър­т­ния акт. Отец Илия са­мо­ту­ва­ше, по­па­ди­я­та се бе­ше спо­ми­на­ла пре­ди двай­сет го­ди­ни. Де­ца­та му пръсна­ти из стра­на­та. Раз­ге­ле, свър­зах­ме се по те­ле­фо­на с го­ля­ма­та му щер­ка, ка­за, че на дру­гия ден присти­га. По­ръ­чах на Али ци­га­ни­на да из­ко­пае гро­ба, всич­ко да е го­то­во за пог­ре­бе­ни­е­то. Тук има ед­на ба­бич­ка, Ма­ри­ка, де­то пре­ми­та цър­к­ва­та и про­да­ва све­щи в не­де­лен ден. От­к­рай вре­ме жи­вее в ед­на ба­рач­ка в дво­ра на цър­к­ва­та, во­ди се не­що ка­то кли­сар­ка. Мал­ко шан­та­ва же­на, все мъл­чи, не се е омъж­ва­ла. Та та­зи Ма­ри­ка оста­на през нощ­та при по­кой­ни­ка, как­то му е ре­дът, да не е сам. На сут­рин­та се съб­рах­ме тук на пло­ща­да христи­я­ни­те, аз и пет-шест же­ни­ци и тръг­нах­ме към къ­ща­та на отец Илия. Ка­то стиг­нах­ме, вли­зам аз най-напред, ка­то най-стар­ши. Сва­лям си шап­ка­та на пра­га, как­то по­до­ба­ва. Гле­дам го, се­ди об­лег­нат на лег­ло­то, под­прян с две въз­г­лав­ни­ци. Се­ди и ме гле­да. По ед­но вре­ме от ъгъ­ла се на­ди­га Ма­ри­ка. Кол­ко­то си е сла­ба и мъ­нич­ка, сто­ри ми се дваж по-сто­пе­на. Са­мо ед­ни очи й бя­ха оста­на­ли.

– Той ожи­вя – ду­ма ми Ма­ри­ка.

Аз, да ви ка­жа, се по­чув­ст­вах в неб­ра­но ло­зе, все пак кмет съм, власт­та съм тука, нали така и из­вед­нъж та­ка­ва чрез­ви­чай­на си­ту­а­ция. Же­ни­те от­вън­ка писна­ха и се раз­куд­ку­дя­ка­ха. Нак­рая съб­рах сме­лост, приб­ли­жих се до отец Илия… И страх не страх, сед­нах на лег­ло­то до не­го.

– Как­во ста­ва, от­че? – по­пи­тах.

И той за­го­во­ри с ясен глас, ся­каш че­те­ше псал­ми и ду­ми­те му се вряз­ва­ха в гла­ва­та ми, ка­то че бях уче­ник.

“…ся­каш по­тъ­нах в по­да и в съ­щия мо­мент ду­хът ми из­ле­зе от мен. Ду­ша­та ми вед­на­га тръг­на в мра­ка. И то­зи мрак е тол­ко­ва непрог­ле­ден, че на зе­мя­та ня­ма та­къв. И ми се сто­ри, че ле­тя не ча­со­ве и не дни, а го­ди­ни – та­къв тре­пет бе­ше об­х­ва­нал ду­ша­та ми – и не зна­ех къ­де ще се спра.

Из­вед­нъж пре­ле­тях то­зи мрак, от­к­ри се свет­ли­на. До­ка­то ду­ша­та ми ле­те­ше в мра­ка, се чу­ва­ше не­зем­но свисте­не – с та­ка­ва бър­зи­на ле­те­ше тя. А ко­га­то ве­че пре­ле­тя то­зи мрак, ве­че не се дви­же­ше с та­ка­ва бър­зи­на, а ся­каш бе под­дър­жа­на от ня­как­ва не­ви­ди­ма си­ла, но­се­ше се ка­то орел. Об­ли­тах без­д­на­та, а без­д­на­та е тол­ко­ва страш­на, ду­ша­та та­ка тре­пе­ри, че е не­въз­мож­но и да се обясни! И на мен, на моя гре­шен ум, ми се сто­ри, че тук мо­же да се по­бе­ре ця­ла­та все­ле­на и пак ня­ма да на­пъл­ни без­д­на­та. То­ва е страш­но… Как да го на­ре­ка? Страш­на без­д­на за греш­ни­ци… Ни­как­ви мисли ня­ма­ше, са­мо ед­но – къ­де ще се спре ду­ша­та ми? Из­вед­нъж се по­я­ви ед­на та­ка­ва иск­ри­ца, ся­каш от огън, мъ­нич­ка, мъ­нич­ка, и ле­ти ся­каш сре­щу мо­я­та ду­ша или дух, или как да ка­жа… И щом та­зи иск­ри­ца до­косна ду­ша­та ми – в съ­щия миг у мен се по­я­ви мо­лит­вич­ка. Три пъ­ти я ка­зах из­ця­ло, а оста­на­ло­то вре­ме, кол­ко­то ми се на­ло­жи да бъ­да там, кре­щях са­мо ед­но: “Си­не Бо­жий, по­ми­луй ме, греш­ния!” Как­то де­те ви­ка за по­мощ към ро­ди­те­ли­те си, та­ка и аз зо­вях: “Си­не Бо­жий, по­ми­луй ме!” И при те­зи ду­ми за­поч­нах ка­то че ли да се из­ди­гам на­го­ре. И ко­га­то с та­зи мо­лит­ва стиг­нах об­рат­но до тя­ло­то си, то с ду­ми­те “Гос­по­ди, Ии­су­се Христе, Си­не Бо­жий” – ся­каш кап­чи­ци се вли­ва­ха в тя­ло­то ми. Но тя­ло­то ми бе­ше ка­то ле­ден блок, ня­ма­ше ни­как­ви дви­же­ния. Но мал­ко по мал­ко поч­нах да ожи­вя­вам, по­чув­ст­вах, че ду­хът ми ве­че е вът­ре в тя­ло­то ми, ма­кар че то бе­ше та­ка сту­де­но, че изоб­що не мо­жех да пом­ръд­на. В про­дъл­же­ние на тол­ко­ва ча­со­ве то бе­ше ве­че из­сти­на­ло – та­къв студ бе­ше, вра­та­та бе­ше от­во­ре­на, а аз ле­жах на пра­га…”^*

Ка­се­то­фо­нът ми из­щ­ра­ка и се из­к­лю­чи. Ка­се­та­та бе­ше свър­ши­ла от ед­на­та стра­на, но не я обър­нах.

– Аз, меж­ду дру­го­то – про­дъл­жи кме­тът, – вик­нах Ма­ри­ка и я пи­там: “Исти­на ли е то­ва?” А тя мъл­чи, но ся­каш каз­ва: “На­ли виж­даш”. Ви­кам й: “Как­во напра­ви, как го вър­на?” Ни­що не ми ре­че.

Пре­ди да вля­за при кме­та, бях оби­ко­лил с ко­ла­та се­ло­то. Из­кър­те­ни­те про­зор­ци на учи­ли­ще­то зе­е­ха. Спир­ка­та на пло­ща­да бе­ше об­ле­пе­на с пет слоя нек­ро­ло­зи. Пло­чи­те на пло­ща­да бя­ха диг­на­ти, а чеш­мич­ка­та в сре­да­та бе­ше пъл­на с гъ­лъ­бо­ви ку­реш­ки. Един­ст­ве­но­то за­ве­де­ние, ко­е­то ра­бо­те­ше, бе­ше не­що сред­но меж­ду слад­кар­ни­ца и ресто­рант. Вът­ре пе­ти­ма мъ­же, об­ле­че­ни с жи­лет­ки вър­ху си­ни­те до­че­ни дре­хи и с бе­ли чо­ра­пи, мъл­ча­ли­во пи­е­ха смес от мен­та и масти­ка.

– Ще хо­ди­те ли да го­во­ри­те с отец Илия и с Ма­ри­ка? – по­пи­та кме­тът.

- Не знам – ка­зах. Сбо­гу­вах се с не­го и сед­нах в ко­ла­та. Из­пу­ших по­ло­вин ку­тия ци­га­ри, за­па­лих дви­га­те­ля и по­тег­лих към Со­фия.

- - - - - - - -

* Разказът на отец Илия повтаря съкратено изповедта на дякон Николай пред братята от Оптина пустиня, направена през 1991 г. и публикувана в книгата на йеромонах Сергий Рибко „Възможно ли е спасението през ХХI век”, издание на манастир „Св. Вмчк. Георги Зограф”.

Още по темата

21/09/2013

Нашите автори

Кой? Койчо от Койнаре!

11/09/2013

Нашите автори

Войнишка балада. (Към войнолюбците)

24/08/2013

Нашите автори

Краят на войната

18/08/2013

Нашите автори

Събуди ме, когато август свърши