Четникът фотограф

Греблата удряха ритмично тихата езерна вода и пръските ѝ хвърчаха във всички посоки. След всеки допир с повърхността на езерото от водата се раждаха десетки гирлянди малки капчици, които се издигаха и, падайки надолу, ръсеха лицата и ръцете на всички пътници. Широкото небе беше прорязано от гърбицата на околната планина Галичица, а луната и безбройните надвиснали звезди от небосклона донякъде подсказваха ориентирите на гребците. Умората и гладът си казваха своето – след два часа усилено гребане четниците замахваха някак вяло и потапяха плитко греблата по езерната повърхност, сякаш само за да бутат напред собствените си сенки в бледната матова вода.

Чунът*, който им бяха дали рибарите, се движеше по езерната повърхност като че ли от собствената си тежест. Водачът на групата Лазо Тоянов остави греблото си и се изправи. Обърна се назад към останалите и промърмори, че хич не му е жал да загине, ама пък и не ще да го ядат рибите, та по-добре ще е да се мре на брега. Друг се обади от тъмното, че е стар рибар и „нема да вечеря с песъкот от дъното“. Всички се разсмяха, а Лазо седна на мястото си и хвана още по-здраво дръжката на веслото.

След всеобщата еуфория мъжът реши тихо да запее любимата си песен за ободряване. Веслата пляскаха по водата вече някак по-ритмично. Бяха точно по средата на езерото и слаби вълни леко шареха отгоре, бутани от тих ветрец. Койнският рид, който бе надвиснал от небето, привнасяше нещо упоително и величествено в тая феерична лунна нощ.

Далече на брега, където Отешовската река се спускаше в Преспанското езеро, се палеха и гасяха огньове. Сигнализацията беше организирана от постовете на помагачите от село Отешево, които не знаеха откъде точно ще се покаже лодката на четата, но я чакаха търпеливо и насочваха с припалване на огньове към нужното място на брега. Светлинките, надвисналите от небето звезди, тъмните върхове на планината, светещата като лампа луна, плясъкът на веслата и песента на войводата придаваха напълно фантастичен облик на пътешествието.

Лодката почти стигна брега на Битолския вилает**, където някой от брега размаха два факела в кръг. Това изглежда бе краят на уморителното пътешествие. Мокрите мъже бяха посрещнати от двама местни куриери. Всички от лодката скочиха във водата и с радостни възгласи прегръщаха посрещачите, с благодарност за усърдието им. Куриерите от Отешево мигновено прибраха греблата и задърпаха чуна към брега, скриха го в издълбан окоп и старателно го маскираха със сухи клони.

Измокрените до кости, капнали за сън мъже, с последни сили продължиха пътя си. Потеглиха с помагачите нагоре в планината, където трябваше да се срещнат с обединените чети на Митре Влаха и Пандо Кляшев. Към тях трябваше да се присъедини и ресенската чета на Насо Кършаков. Нямаха време да се поизсушат и отдъхнат – брегът на езерото се виждаше от километри и съгледвачите от турските потери лесно щяха да ги открият. Лазо реши, че трябва да продължат да се движат, за да не се простудят.

Лазо Тоянов вървеше най-отзад след четата по стръмните кози пътеки из тъмната гора. Неговите дисаги тежаха колкото товара на трима четници. В тях мъкнеше стъклените плаки и фото-апаратната кутия. Сгънатата тринога бе преметната и стегната с един дебел каиш на гърба на войводата. Влачеше ги със себе си от години, тъй като беше много запален светлописец**.

Беше се учил на тънкостите на тоя занаят в ателието на един чех от столицата – казваше се Йосиф Буреш. Чехът притежаваше фотографско ателие в центъра на София, което пък беше закупено от друг един чех – Валебин. Лазо беше виждал при Буреш легендарния фотограф-революционер Тома Хитров, който навремето бе заснел в Румъния не само Апостола и Христо Ботев, а и много други поборници и национални герои на България. Лазо не спираше да му се възхищава. Дори малко завиждаше на Хитров, че е живял, общувал и учил с тези велики хора.

За жалост, Лазо не беше стигнал докрай с обучението си, защото дюкянът на стария Йосиф Буреш изгоря при пожар през 1898 г. заедно с всичките му плаки, запазени в архив фотографии и имущество. От спасения инвентар бяха оцелели опушен гипсов декор, стол с овъглена облегалка, няколко книги с опърлени корици и най-важното - фотоапарат с тринога. Тя беше с един наполовина изгорял крак, но Лазо беше сръчен и майсторски беше закрепил „патерица“ с няколко медни пирона.

От години той не се разделяше с кутията, която носеше навсякъде със себе си. Апаратът и оръжието вървяха ръка за ръка по всичките му маршрути. Снимал беше четата, много местности, села, манастирски пейзажи, черкви и какво ли не още. След чиракуването си при чехите Лазо Тоянов дълго беше мислил как да увековечи всичко видяно и преживяно из поборническия си живот, тъй че да държи будна човешката памет. Начинаещият фотограф беше стигнал до извода, че първо трябва да започне със заснемането на лицата на тия хора, с които рамо до рамо се сражаваше всеки ден срещу пиещите кръвчицата на майка Македония османски поробители. Лазо беше проумял, че след разпадането на султанската империя, което неминуемо предстоеше да се случи в следващите години, най-ефикасните вечни паметници в крайна сметка ще са фотографиите. Те щяха да показват лицата на хората, дето са се борили с османците, че и с андартите ****.

Младият фотограф и четник не беше кой знае колко учен, но със сърцето си усещаше събитията и най-вече характерите на хората. Подсъзнателно разбираше, че, фотографирайки скъпите си братя четници, ще запечата завинаги подвизите, трудният живот, жертвоготовността, рисковете и дори смъртта по поляните за наследниците. Лазо беше прозрял, че силата на снимките е скрито оръжие. Някой ден, след много време, хората щяха да ги гледат и да знаят, че тия клети уморени, небръснати четници са били от плът и кръв. Досущ като тях - съвременните човеци. И че са били заредени с онзи дух, който е променил живота им, както и този на всичките им поколения, включително и на тяхното.

Така простичко си мислеше Лазо Тоянов. Повтаряше си го наум и през същата тая нощ под светлината на лунната пътека, качвайки се високо над езерото. Скоро групата беше посрещната от аванпостовете на село Отешево. На една поляна, заобиколена от високите борове в местността, проводниците предложиха на групата да спрат да пренощуват. Всички си отдъхнаха освен съгледвачите, на които Лазо нареди да се пръснат и пазят.

Единият от отешевските посрещачи рече, че е скътал нещо. Отиде някъде настрани в тъмното и измъкна изпод една покрита с борови клони яма цяло шиле, предварително одрано и изтърбушено. Под месото имаше и две торби с хляб и сирене, за да се подкрепят, докато печеното стане готово. Някой рече „тука е оня момент дека може да се пее“, ала Лазо се намръщи: „Нема да позволя!“. „Де да имаше и по една ракийка!“ обади се глас нейде от тъмното. „Па и да има – сега нема да ви дам да лочите!“ – отряза ги отново навъсеният Лазо.

Двама от четниците станаха и сръчно издялкаха корите на няколко клона. От тях сглобиха оста за чевермето. Шилето беше забучено на него и започна да се пече с чекръка над огъня. Въртяха го часове до зачервяване на коричката, а когато месото стана готово за ядене, войводата благослови храната с една молитва. Прекръсти три пъти печеното преди лично да го раздели на порции с ножа си. Остави настрана за куриерите и четиримата на пост.

Хайдушкият кебап стигна за всички и „само спомено за него ке остане тука и во веки веков“ каза един от четниците, поглаждайки мустака си.

Лазо извади табакерата си и запали един тютюн. До него вече се бяха натръшкали ситите постови от първата смяна. Другите хъркаха завити в ямурлуците си. 

Упражнения в хвърляне на бомби край бомболеячната фабрика на ВМОРО преди Илинденското въстание

Сутринта, недалеч от тая поляна със спящи поборници, се разигра голяма драма. По изгрев слънце селяни от близко село бяха притиснати от гръцки андарти начело с капитан Лахтарас, който ги изведе на площада, върза ги и заплаши със смърт, ако не издадат къде ще е срещата на българските чети.

Избягалите селяни от село Нивици отидоха при местния турски мюдюрин ***** уж да искат закрила от гръцките нашественици. Хитроумният им план беше да се вдигне турска потеря, която да тръгне да търси андартите и така да попречи и на едните и на другите да търсят българските четници. Пратиха и още един куриер да предупреди Лазо. Пратеникът дотича задъхано до постовете на Лазовата чета и събуди всички по тревога. Каза им набързо всичко - и за тайната цел с мюдюрина, и че е забелязал вече да се организира турска потеря. Лазо веднага се разпореди да съберат всичко, нарамиха пушките и тръгнаха. Самият той вдигна дисагите си и потегли да търси връзка с Митре Влаха и останалите комити.

Планът проработи – хората на капитан Лахтарас бяха подлъгани от местните, че българските комити на трите чети са наблизо да обсаждат селото. Повярваха, че това ще е краят им. Гръцките андарти срочно избягаха от селото, а точно там на пътя пък ги причакваше турският предводител Хаджи бей с башибозука си. Помисли ги за български четници и даде заповед да се стреля на месо. Гърците се отбраняваха, жертви падаха и от двете страни, но в пушилката никоя от тях така и не разбра кой е отсреща. Страшна касапница! Накрая гърците отстъпиха, турската потеря влезе в селото, залови неколцина от тях заедно с капитана им и това бе краят на сражението.

А нашият герой Лазо Тоянов през това време зае позиция с триногата на една отсрещна поляна и снима засадата на турската потеря, битката с андартите и турския аскер, който го забеляза и тръгна към него да го залови. Мъжът разтури всичко, събра бързо дисагите и изкатери каменистата пътека до гората под пушечния обстрел на башибозука. Не му беше писано да мре там - никой не го уцели. А малко по-нагоре, далеч от бдителното око на врага, се криеха останалите от четата и чакаха заповеди.

Криха се още две седмици, през това време Лазо съгласува плана си с войводите. Тактиката беше да унищожават телеграфните стълбове; да нападат малките турски гарнизони; да събарят мостовете и наблюдателниците им; да изведат на сигурно място жените, децата и негодните за сражения. Някои задачи бяха изпълнени, други не.

Какво се случи в тая година или малко след това?

На 22 февруари 1907 година Митре Влаха се отправи с трима четници към село Жупанища (днес Левки). Четата беше предадена на турските власти. След тежка битка повечето четници бяха смъртно ранени. Митре Влаха доуби другарите си, после се самоуби.

На 4 юли 1907 година Атанас Кършаков (Лъва) се сражава с четата си край село Стенско (днес Стена, Гърция) с андартите на капитан Рупакяс и капитан Лахтарас, както и с пристигналата по-късно турска войскова част. Тежко ранен, Кършаков се добра до Стенско, където бе убит.

Пандо Кляшев загина на 31 юли 1907 година. Четата беше унищожена в сражение с редовна турска войска в местността Лильовски Осойки край село Дреновени (днес Кранионас, Костурско). Пандо се самоуби.

Лазо Тоянов, който участва в няколко битки, емигрира в САЩ през 1909 г. и се установи в Охайо. Въпреки чу пътува с османски паспорт, се регистрира като „българин“, когато преминаваше през проверката на всички новопристигнали в Елис Айлънд в Ню Йорк.

След години неговият правнук Лазару Камбуроф донесе в София една запазена стъклена плака, заснета от Лазо Тоянов. А на тавана на жилището му мистериозно се появи въпросната тринога от стария фотоапарат. И както е мислил-размислял младият Лазо Тоянов за хорската памет, че е доста къса - може и да е сбъркал.

*Чун – наименование на първобитна лодка, направена от три коруби. Средната част е с вдлъбната основа, за да събере пътниците, а страниците ѝ също от тънко срязани дървени плоскости са издути и служат за стабилност на цялата конструкция

** Битолския вилает – регионално разпределение според етнографската карта на Картографския институт в София (от 1901 г.). „Битолски санджак“ например е по-малка мерна единица и влиза във вилаета

***Светлописец – старо название на фотограф

**** Андарти - гръцки въстаници

***** Мюдюрин – (турски) управител на най-малка административна единица

Капитан Лахтарас - Николаос Платанияс е гръцки офицер (поручик) и революционер, деец на Гръцката въоръжена пропаганда в Македония от началото на XX век, андарт. Умира по време на Междусъюзническата война през 1913, в Солун.

Йосиф Буреш – чех, пристига в българските земи за първи път като щатен военен фотограф по време на Руско-турската война (1877-1878). Освен стотиците му ценни фотографии на градовете ни и на известни български личности, една от най-известните е от първия масов поход до Черни връх, организиран от Алеко Константинов на 28 август 1895 г..

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата "Стъпки..." може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews