Преди време един млад критик, обладан вероятно от хладен възторг към хладния разум и рационалното, пестеливо на емоции писане, ме беше порицал, че пиша много емоционално. Аз доста се замислих тогава. Защо, по дяволите, пиша толкова емоционално? Не е ли много по-изискано, някак и модно и внушително да се пише овладяно, без патос, с повече логика и с минимум горещи и объркващи чувства?

Някак си е много по-"куул", нали така? Да се цитират купища източници, да се показва бляскава и насмешлива ерудиция: четящият и пишещият да се потупват един друг по раменете с едни такива намигвания: ах, колко много знаем и двамата, просто цъ-цъ-цъ. Хладна, европейска, интелигентна работа.

А аз карам като някакъв закъснял дядо Славейков – смея се, плача, ръмжа, попържам и сърцето ми току се обръща!

И да ви кажа – няма как да е иначе!

Ние, братя и мили сестрици, не живеем в Нарвик, Норвегия, а даже и в Сисак, Хърватска. Ние сме тука – в шупналата на предпролетното слънце в България. И аз дори с шепа затискам устата си, за да не се изпусна и веднага да ви кажа като какво именно е шупнала нашата България.

Но вие – ако имате очи все още – виждате като какво е шупнала!

А имате ли очи все още? Имаме ли очи?

Викат – коронавирусът! Боже, Боже! Той е голямата опасност, той прави големия проблем, той сега е заплахата, той – едва ли не, моля ви се – е звънтенето на копитата на Рицаря, идващ заедно със Смъртта, влачещ след себе си и Дявола – и тримата конници на Апокалипсиса - с маски на муцуните, носни кърпички и със средно тежък респираторен синдром. Апокалипсисът така, викат, изглеждал, поне тия дни. Коронавирусът идвал и затова нищо друго не е важно, защото той е „дъ бест”, той е хитът сега, той е поредното консуматорско въплъщение на Края на света.

Ако сте забелязали, по един край на света се осигурява на народонаселението средно на пет години.

Понякога, когато дори и метеорити и вируси няма, просто се казва, че майните са ги предвидили в своя календар. О, пардон, не майните, а маите.

И сега – коронавирус.

А аз пътувам из България и треперя, и тропам с крака, и скърцам със зъби: Апокалипсисът... но не в смисъл на Откровение... а в смисъл на продънване на небето, наставане на кошмара, нахлуване на бесовете и архангелите, вече се е случил! Защото...

Защото България, братя и сестрици, сега, през февруари 2022 година, прилича на кочина! На мръсно, чудовищно пропаднало бунище!
А ако има нещо по-страшно от това, здраве му кажи.

Лошото вече се е случило. И ние живеем в него. То е наоколо.

И ако има нещо по-лошо от това...

Аз знам кое е по-лошото! И то е, че хората... са загубили сетивата си да виждат гнусотията, която, причинена от самите тях, ги обгражда. И живеят в нея, все едно е нещо НОРМАЛНО!

Ей това е най-големият ужас.

Всъщност, Апокалипсисът именно в смисъл на Откровение, се е случил! – така си казвам и плача. Откровено си признахме, казвам си, че сме свине и че друго, освен това, което сме си надробили, не заслужаваме.

Сега, през февруари 2022, България прилича не на бунище... всъщност, мисля си, бунищата имат пълното право да съдят всеки, който ги сравни с това, на което е заприличала България!

И си казвам: Боже, та какъв коронавирус и какви заплахи от световен мащаб? От тая мръсотия, от тая канска свинщина, която се дължи от една страна на дивата липса на хигиенни навици и хигиенна отговорност у народа, а от друга страна – на дивашка и престъпна небрежност на всички служители, на всички нива – от нея всъщност сме болни ние.

И не тепърва ще се разболяваме, а вече сме болни и май ще мрем! И мрем!

Моят приятел, прекрасният доцент Горнев, големият хирург, беше написал неотдавна: коронавирусът така или иначе е тук. Въпросът е как да се борим и с многото други болести, нелечими, от които се топи българският народ.

А много от тия нелечими болести, от които се топи българският народ, се дължат именно на тая ужасяваща мръсотия. И ако някой не вярва, нека прочете кои са рисковите фактори за развитие на рака, кои са основните канцерогени и къде се намират те.

И си мисля: докато се заглавичкваме с разни „световни проблеми” и с евентуалното им (и напълно имагинерно) решаване, ние тънем в истинската, разяждаща, убиваща ни мръсотия.

И си казвам: да правим каквото и да било друго, да подхващаме каквато и да било инициатива, да начеваме каквато и да било друга активност, преди да сме си почистили, наоколо, около себе си, в своите градинки, в своята превърнала се в бунище градинка България... това е все едно да отидем на театър, или на работа, без да сме се изкъпали! Без да сме се измили и с посрани гащи! И не само с посрани гащи! А и с лайно на носа!

Отиваме, видите ли, на среща с европейските си съюзници и партньори, да обсъждаме на най-високо ниво разни изискани и особено рационални проекти, а на носа ни – малко наша, родна, българска фъшкия! Т.е. лайно.

И ако някой реши да ме обвини заради мръсния ми език – нека първо се огледа и види в каква среда живее. Да се говори чисто и хладно, логично и благовъзпитано там, където дори свинете се гнусят да стъпят – е повече от смешно!

Та ето затова, струва ми се, и аз пиша емоционално.

България губи от своята мръсотия толкова, колкото от нищо друго! Сигурен съм – повече отколкото от всяка война и епидемия, преживени досега!

И ако това не заслужава скромните, кипящи емоции на един стар писател, здраве му кажи.