Блей! - разказ от Здравка Евтимова

Подготвях се отдавна, ако постоянното надничане под старите постелки по пода в мазето можеше да се нарече подготовка. Но аз го наричах. Всеки път, когато надзъртах в шкафа под мивката, кръвта ми, която беше започнала да се предава, знаеше, че за оттегляне не можеше да става дума. Нямаше да вдигна белия флаг. Не и след онази неделя.

Влагата под мокета, тъмните ъгли в кухнята, застоялият въздух ме изпълваха с трепет. Няколко седмици търсех упорито без успех. Губех надежда. Но трябваше да ги намеря - знаех, че се крият на усойни места, в процепи с влага, в подпочвения слой под гнили, мокри листа в градината.

Имах усещането, че Кристиян го беше извършил умишлено. Мисълта му беше хищник. Усилията на волята бяха безсилни да забравя. Гледката ме преследваше - дългото около педя и половина членестоного, кафяво, дебело колкото показалец, с извити като дъги крака в светложълт цвят . Не точно стоножка. Беше нещо по-стряскащо. Бях крещяла. Но това не помогна.

Паниката се помни. Понякога тя е най-добрият учител. Обучава те да оцелееш, ако си старателен ученик. Аз бях отличничка в гимназията. В класа ми четенето не беше на почит, зубренето изглеждаше грозно демоде, но майка ми, продавачка на бижута от сребро, която не се бе огънала дори когато я прекършиха, казваше: – „Учи. Сега умът ти е гладен. Запомня. Любовта ще тича подир тебе цял живот, за нея не ти трябва ум. Красота без друго имаш.“ След което се усмихна и добави:– „Каквато на мен ми е липсвала.“

От друга страна Кристиян едва ли би си дал толкова труд. Да го планира - да, но да се заеме с изпълнението – не ми се вярваше. Да рови в мазетата, да се завира по ъглите, за да попадне на сколопендра …. Малко вероятно. Човекът обожаваше да привлича погледи, да бъде вселена, блясък и център, а център не се става с работа.

Сколопендрата - в селата около Каварна я наричаха скрипя - светкавично бе изпълзяла към мене. Първо чух шума.

Бях се преместила при Кристиян по собствено желание. Исках да докажа на майка си, че съм способна да използвам по умен начин липсата на самочувствие и безпаричието, което хората наричат по инерция живот. Вилата на Кристиян, недалеч от Каварна, беше красива. Чисти, стилни мебели. Той имаше доста приятели – някои още следваха психология, социология, други бяха завършили. Бях виждала няколко от тези лица по телевизията. Възпитани и умни - до третата чаша. Имаше една подробност, която не ми даваше мира. От доста време си задавах въпроса защо в това жилище, построено и обзаведено без пестене на финансов ресурс, е обособен необичаен кът – до стената стърчеше ясла, в която Кристиян бе струпал изкушено сено.

Като се замислям за това сега, още по-настоятелно се питам защо сколопендрата беше ухапала мен.

Едва ли бе възможно беше Кристиян да я е търсил, да е ровил шумата край езерцето с намерението да попадне на отровна стоножка – вероятно беше платил да му доставят членестоногото. Човекът си падаше по екстравагантни полети на въображението, както ги обрисуваше самият той. Истината беше, че изпод неговите шеги извираше болка. Ако не те заболи, защо ми е притрябвало да се шегувам?

Скрипята ме ухапа по палеца. Цялата длан отече. Не за минути, за броени секунди. Заболя. Кристиян колекционираше фотографии на обриви, причинени от алергии. Твърдеше, че изучава човешката природа и начините й да оцелее, според мен - да не оцелее.

Бъдещите социолози и психолози – както обичаха да се представят - до третата чаша обсъждаха колко гнил е светът на войните днес и как човек трябва да се държи, за да стане име сред човешката плесен. Общо взето схванах, че се налага дрехите и аксесоарите на заслужаващата внимание личност да бъдат създавани по поръчка от престижни дизайнери. Второто място по тежест бе отредено на трика да приказваш бавно. Любимата поговорка на Кристиян и приятели беше - Господ ти е дал две уши и една уста. И така до третата чаша, след броят на устите върху физиономиите се утрояваше. Думи извираха, думи изригваха, и пресъхваха. Без да оставят следа.

След третата чаша се случи за пръв път. Кристиян сподели, че скоро ще бъде начело на голяма компания или на малка държава. Отдавна беше прехвърлил третата чаша, може би беше пушил прекалено много. Помня, че извика:

- В яслата! Ася!

В първия миг не осъзнах, че изкрещяното изречение се отнася за мен.

- Бегом! – нареди Кристиян.

Не реагирах. Не помръднах от мястото си в ъгъла на масата. Той ме вдигна във въздуха – беше висок, с мускулатура, за която се грижеше с похвално постоянство във фитнеса.

Изсипа ме в сеното.

- Блей! – нареди.

Социолозите и психолозите – не съм виждала студентските им книжки и не мога да твърдя дали наистина овладяваха тези специалности – млъкнаха. За броени секунди. След която избухнаха ръкопляскания.

Кристиян се усмихваше. Да, със сигурност щеше да ръководи голяма компания или малка държава. Преди няколко дни майка му ме покани на кафе. Преди да ми съобщи името си тя попита с игрива интонация:

– Вие сте тъмна провинциалистка, нали?

- Да – потвърдих, след като преглътнах ударната вълна на шока. Гледах я. Беше синеока като сина си. Сигурно и тя възприемаше шегите като начин за инжектиране на болка в разговора.

- На Ваше място бих се страхувала от тъмнината, госпожо – посъветвах я.

Не пихме кафе. Изведнъж си спомних, че имам неотложен ангажимент.

Овациите и ръкоплясканията подпалиха въздуха около лицето ми. В ясната беше уютно, сеното беше меко. Място, където човек изпитва потребност да блее. Аз обаче не изпитвах.

- Дали мястото Ви е в тяхната компания? - беше се усъмнила майката на Кристиян преди да си тръгна. - Някаква жалка филология… човек е даскалица цял живот.

- Аз преобръщам живота на хората – казах й.– Мога да преобърна и Вашия живот.

- Наглост… – отбеляза вече обърната с гръб към мен майка на Кристиян. – Да, ще блееш. Затова си допусната сред тях. Както онези преди тебе. Къде потънаха… Кой да ти каже.

Едва когато всичките приятели на Кристиян престанаха да ръкопляскат, сглобих пъзела. Сплотено интелигентно общество. И мъжете, и жените ходеха редовно на фитнес. Мускулите им изглождеха внушително. Паниката е учител по оцеляване.

- Блей – прошепна Кристиян. Забелязах тирбушона в дясната ръка. Представих си, че попада в окото ми.

- Бе-е – е--- откъсна се от устата ми.

Отново изригнаха ръкопляскания. Тирбушонът падна на мраморния под.

- Жалко – въздъхна млада червенокоса красавица – Бях заложила стотачка, че ще мълчи като куп картофи. Ти я пречупи.

- Винаги успявам - отбеляза Кристиан. – Още ли не вярваш?

Спомних си за скрипята. Гъвкавото, светкавично стрелващо се напред тяло, педя и половина отрова, жълти, извити на дъга крака. Челюсти. Очи, които не реагират на цветове. Само различават светлото от тъмното – толкова - и нападат. Страшни кафяви уста.

Овациите далеч след третата чаша.

Ухапването.

Тогава бях започнала се задушавам. Сърцето се изтърколи в гърлото ми. Заблъска. Краката на скрипята, сто оксижена, запалиха кожата на гърдите ми. Членестоногото предизвикваше парализа. Не можех да помръдна. Стоока болка владееше ума ми. Добре. Добре.

Иначе хищникът щеше да ме ухапе още веднъж.

Дали Кристиян бе платил някой да му достави сколопендрата? Не можех да си го представя клекнал в мазето. Беше страхлив. Виждах как очите му светят, когато ме боли. Както на всеки страхливец.

Сеното ме бодеше по гърба.

Замеряха се със скариди. Хвърляха ми парчета колбас. Топчици от зелена салата. И банкноти.

Но… Ще се подготвя. Не само заради мене, повече за да опровергая майка ми. Животът в крайна сметка ще ни смаже – смяташе тя. Нека опита – смятах аз. Аз съм се родила да сложа прът в колелата му по време на премазването. Мамо. Аз ще го поставя на място, в някоя тясна и влажна цепнатина - живота, тази стоножка. Не умрях след ухапването на скрипята. Дланта, китката, цялата ръка останаха червена, отекли, пулсиращи от болка. Усещах, че въздухът се втърдява в устата ми. Нощем през селото няма автобуси за Каварна. Нито таксита. Осем километра вървях пеш. Осем километра умирах. Последните метри до болницата пълзях. Кристиян не дойде да ме прибере.

Банкнотите, паднали в яслата при мен, изглеждаха впечатляващо. Очевидно блеенето им ги беше очаровало.

Започнах в четвъртък.

Ровех във влажните места около изкуственото езеро в двора на Кристиян.

- Значи научи и тебе да блееш? – позвъни ми майка му.

Животът няма да ме смаже. Бях си го обещала.

- Да – отговорих й. – Мога ли да Ви поканя на кафе?

- Ти си поредната – осведоми ме госпожата.

В края на седмицата отбелязах първия си успех – макар и не особено зрелищен. В мазето попаднах на малка сколопендра – едва 7-8 сантиметра. Оранжева на цвят. Бях подготвена. Кубинки, ръкавици - във фурната на август. Успях да я затворя в стъклен буркан от конфитюр. След десет дни хванах великолепен екземпляр – около 15 сантиметров, с гадни червени крака.

Кристиян ми сподели, че му е забавно с мене. Виждал в нещо в израза на лицето ми, което поддържало чувството му за хумор. Хуморът е брат на болката, нали знаеш, Ася. Жалко, че ще бъдеш педагожка. Заслужаваш повече. Погледът ти е гладно куче. Харесва ми. Имаш отмъстителни очи.

След два дни я забелязах – великолепна скрипя, светкавична. Реагираше на светлина. Забележителен екземпляр наистина. Отне ми повече от час, докато попадне в празен буркан от лютеница.

- Ще полегнеш ли на сенцето? – прошепна в ухото ми Кристиян. – Те бяха възхитени.

Беше горещо. Животът е низ от жеги, за да ни опече и превърне в шепа прах. Но аз не изпитвах страх от август и злите горещини.

- Не пий тази вечер – помолих Кристиян. – Грижа ме е за тебе.

- Да не си болна - удиви се той.

Както винаги заспа пръв.

Малко се затрудних с отварянето на трите буркана, в които се огъваха моите сколопендри. В крайна сметка се справих удовлетворително. Леко вдигнах копринения чаршаф, под който спеше бъдещият ръководител на голяма компания или малка държава. Пуснах едрия екземпляр в компания на най-малкия, бебето сколопендра. Макар и не хапнали нищо четири дни, двете членестоноги видимо изпаднаха в екстаз, получавайки свободата си. Запазих за резерв средната своя находка – стоножката, чиито сегменти грееха в ярко оранжев цвят. Предстоеше ми да пия кафе с интересна дама, която имаше разбиране относно тъмните провинциалистки.

Трудно ми е да опиша какво се случи в следващата минута. Плисна вик. Остър. Изпод копринения чаршаф изпълзя физиономията на Кристиян. Червена. Подута.

Огледах го внимателно. Шията и голите му гърди бяха зачервени. Гледах го. Вероятно го болеше.

- Помощ! Ася…

- Кристияне – започнах тихо и равно, с достатъчно пространство след изричане на името, както бях чувала от психолозите, че трябва. - Кристияне, блей!

Човекът, който беше направил ясла в хола си и я бе застлал с добре изсушено сено, не издаде звук. Упорстваше. Или може би се шегуваше. Шегата е маска, която крие болка.

Насочих се кротко и възпитано към вратата. Знаех, че по това време няма автобуси, нито таксита към град Каварна. Не бях успяла да направя три крачки, когато до ушите ми стигна дрезгав звук.

- Бе-е-е! Бе-е-е!

Следете новините ни в GoogleNews