Бай Димо и морето

Димо живееше в тясна гарсониера на улица „Раковски“ 214, в старата част на София. Там уличните котки се спотайваха в дворовете под сенките на пожълтелите фасади и дебнеха невнимателни врабчета или гълъби. Димо хранеше котките понякога и ги наблюдаваше как ловуват. Беше чукнал 63 години, имаше симпатичен вид и все още спортна фигура. Очите сини, меки, вървеше изправен и усмихнат.

Вълнуваше се от морето, което му беше отколешна мечта и което бе твърде далеч от София. Не точно Черно море, което виждаше всеки ден от картичките на бюрото си. Не, не това море. Виждаше някаква морска шир, едно синьо и безкрайно море, което съществуваше само в мечтите му. Цял живот като счетоводител в Столична община ровеше в стотиците прашни и пожълтели папки на бюрото си. Работеше, броейки планини от фактури, откривайки чужди грешки, а морските му мечти се топяха като сняг през август.

Бай Димо не беше от приказливите. Сутрин ставаше, пиеше турско кафе от очуканата чаша с надпис „Юбилейна филателна изложба ’68“. През годините му подаряваха всякакви чаши, но той любезно благодареше на хората, а после ги хвърляше в кофата. Искаше си тази, нищо, че е нащърбена, нищо, че е стара и напукана, това си е неговата чаша, толкоз.
Гладеше от сините си ризи, обличаше единия от трите си прилични костюма. За малко джазово настроение, насочено към колежките, връзваше синя вратовръзка на бели слончета. И тръгваше към службата.

По пътя винаги минаваше покрай павилиона на своя съученик Пламен Пройдоховски, който продаваше вестници, списания и лотарийни билети. А неофициално и контрабандни цигари.

- Ще вземеш ли един сутрешен, Димо? Или си купи билет, има печалби, може да ти провърви! Може да идеш там, дето все искаш – на морето! – подхвърляше Пламен с глас, дрезгав от годините и изпитото шише коняк „Плиска“.

Бай Димо само се усмихваше тънко и махваше с ръка. Никога не купуваше нищо от съученика си, но не пропускаше хапливо да му напомни, че фамилията му е Пройдоховски.

- Пройдоха си беше, пройдоха си остана, ти, Пламене!

Веднъж се замисли дали пък да не си купи лотариен билет? Имаше големи печалби, за които четеше във вестниците. Раздаваха апартаменти и екскурзии до Виетнам, но морето го нямаше в билетите. Морето беше в главата му.

Една сутрин на работа, докато разлистваше поредния отчет, нещо в него окончателно се пречупи. Може би беше от миризмата на застояло мастило, а може би беше след поредната кавга в службата кой е забравил да провери фактурата за боклуджийските фирми или защо фикусът не е поливан от седмица и е с кафяви листа. Балонът на бай Димо, в който живееше от години, окончателно се взриви от онова, което чу от колегата си Иван – младок с лъскави тиранти на панталоните и още по-лъскави амбиции: „В тая държава само глупаците като нас работят“.

Димо си замълча, подминавайки кавгите, но нещо в него заговори с друг тон. Не беше гласът на разума, нито на умората - беше гласът на морето.

Същата вечер, вместо да се прибере в гарсониерата си, той спря пред една антикварна книжарница на „Граф Игнатиев“. На витрината стоеше стар плакат с избеляла снимка на море – вълни, пяна, чайки, плаж. Димо влезе вътре без да мисли. Обиколи всички рафтове и разгледа колоните с книги. Повтори обиколката сякаш търсеше нещо определено.
Собственикът, към деветдесетгодишен дребен старец с очила, дебели като дъна на бутилки от шампанско, го изгледа подозрително.

- Какво търсите, господине? – попита той, сякаш бай Димо беше дошъл да краде.

- Искам нещо… търся нещо за морето - отвърна Димо.

Старецът го поведе към потънал в прах рафт в дъното. Там, сред книги с пожълтели страници, Димо намери нещо странно – малка книжка без заглавие, подвързана в корица от син плат. Син като морето, за което мечтаеше цял живот.

Когато я отвори, страниците бяха празни, но от тях се чу шум – шум на вълни, които се разбиват в скали. Същият шум, както от раковина на рапан, който допираш до ухото си. Димо се стресна и затвори синята книга.

- Колко струва? – попита той.

- За теб не струва нищо, без пари е - каза старецът и се усмихна, вдигайки очилата си на челото. Сякаш знаеше нещо, което Димо не подозираше. - Но внимавай. Тази книга, както сам видя, умее да говори. И не всеки може да я чуе. Само за избрани е – продължи старият букинист.

Димо си помисли, че старецът е малко луд, но взе книгата и я прибра в джоба си.

Тази нощ, когато я отвори у дома, от страниците веднага заговори глас. Не беше човешки, не беше и животински. Беше като шепот на вятър, смесен с ромона на вода.

- Димо - каза гласът - по каква причина още си тук? Морето те чака.

Димо затвори книгата рязко и я пъхна под възглавницата на дивана. „Глупости“, промърмори си той, „дрън, дрън, бабини деветини, че и отгоре!“

Сънят му беше пълен с море, пясък, вълноломи. Залез и отлив. Имаше и някакви хора на плажа. Всички го зовяха по име. Сънуваше как чете някаква синя книга.
На сутринта реши, че няма какво да губи. Отпи от чашата си, облече се, както правеше всеки ден, и отиде в Общината, за да подаде молба за пенсиониране.

- Какво става, Димо, бягаш ли? В тая държава само глупаците като нас ще останат да работят – подхвърли младият колега Иван, но Димо не отговори. За пръв път от години се чувстваше лек, като перце.

Следващите дни бяха като сън. Продаде малкото си мебели, купи си билет за Бургас и намери малка къща под наем в Созопол. Накрая пусна обява, за да продаде хладилника си.

„Ще живея на морето“, казваше си той, докато пакетираше старите си ризи. Книгата - онази синята, която му я подари книжарят, я пусна в джоба на сакото си. Вадеше говорещата книга всяка вечер и слушаше гласа от страниците: „Скоро, Димо. Скоро ще си там“.

Дойде купувачът на хладилника му. Чак тогава съседите разбраха, че ще се маха завинаги.

София го изпрати с лек дъжд. Котките от двора му на улица „Раковски“ бяха преяли с гълъби и мишки и се бяха изпокрили, никоя не излезе да се потърка в крака на пазителя си.
Трамваят до гарата ужасно скърцаше, сякаш щеше всеки момент да се разпадне. „Като за прощаване, да не забравям никога за тоя софийски звук“ – помисли бай Димо, стискайки куфара си в ръка.

Когато влакът потегли, Димо погледна през прозореца и за първи път не видя сивите фасади, а синьото море, което го чакаше.

В Созопол пристигна късно вечерта. Въздухът миришеше на сол и водорасли, чайките шумно грачеха, а вълните шепнеха същото, което книгата му беше казала. Намери къщата веднага – беше малка, с избеляла боя по фасадата. Дворът беше пълен със същите котки, както си беше в София. „Тук ще е по-добре! - каза си той. – И тези котки ще храня и ще поя с вода.“

Първите дни бяха точно, както беше казал гласът в книгата – приятни и комфортни. Димо се събуждаше рано, пиеше кафето си на верандата. Беше сипано в неговата очукана по ръбовете чаша „Юбилейна филателна изложба ’68“, която грижливо беше опаковал във вестник и донесъл с багажа. Гледаше морето, вълните и хоризонта през прозорците и отпиваше от кафето.

Купи си малка лодка от един местен рибар - бай Ставри, който го изгледа скептично.

- Не си от нашите, а? Морето не обича пришълци - каза той.

Димо се засмя с цяло гърло.

- Аз съм роден за морето - отвърна той, макар и малко неуверено. Синята книга беше в задния джоб на панталоните му.

Тя вече не говореше толкова често, но когато я отваряше, гласът беше по-спокоен, почти доволен. „Ти вече си тук, Димо. Сега си живей живота“, казваше гласът.
И Димо живееше. Разхождаше се по брега, хапваше пържена цаца в местната кръчма и дори се научи да хвърля мрежа. Местните го гледаха с любопитство, но и с уважение. Наричаха го бай Димо от София, сякаш това беше величайша титла.

Но морето, както казваше бай Ставри, не обичаше пришълци. В деня, когато Димо реши да излезе с лодката си за първи път, небето беше ясно, но вятърът носеше нещо неспокойно. Той взе въдиците, пъхна синята книга в раницата, също и една бутилка вино – „ще го изстудя във вълните, ако се стопли“, си каза. Докато гребеше, морето беше тихо. По едно време извади и отвори книгата, но този път гласът беше различен.

- Димо - каза той - морето не е твое. То е на всички. И на никой не е.

Димо не разбра какво означава това. Реши, че е просто вятърът, който си играе със слуха му. Сложи стръвта, хвърли въдицата и зачака. Час по-късно вълните започнаха да се надигат. Лодката се люлееше, а небето потъмня.

„Спокойно“, каза си той, но ръцете му трепереха. Опита да загребе към брега, но вълните бяха по-силни. В миг изгуби едното си весло. Докато се протягаше да го хване, книгата изпадна от джоба му и заплува по вълните. Гласът заговори отново, но сега беше като далечен вик:

-Димо, морето те взима. Прощавай.

Последното, което бай Димо видя, беше синьото – не онова от мечтите му, а дълбокото, студено синьо, което го обгърна. Лодката се преобърна, а той не се бори. Може би, защото за първи път се чувстваше у дома.
На следващия ден местните намериха празната лодка, носена от вълните. Синята книга беше изхвърлена на брега до южните скали, сякаш морето я беше върнало. Бай Ставри поклати глава и каза на събралите се хора:

- Речеш му, че морето не обича пришълци, ама то нали е пуст шоп - не вярва. И си отиде мърцѝна.

В гласа на Ставри нямаше укор, само малко тъга.

Вечерта в кръчмата вдигнаха наздравица за „бай Димо от София“, който най-после беше намерил морето си.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Софийски импресии" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews