Щях да пиша за взривове и болници и изведнъж у мен се надигна пацифистът и викна: взривове така или иначе си има. Но на Америка рядко се отказва. Пиши за това!

И се зачетох в новините. Видях една – по-скоро изявление на Атлантическия съвет на България – която строго укоряваше Борисов за това, че се дърпал на Америка. Отказвал създаването на американска военноморска база на Черно море. И аз изръкоплясках. Ще кажете – ти си от Банкя и обичаш да ръкопляскаш на този...(тук следват фейсбук-кръчмарски епитети).

И отговарям: аз не съм от Банкя и никога не ръкопляскам на властта.

Когато цар Борис отказваше на Хитлер да участва с войски в кампанията срещу СССР аз пак ръкоплясках, макар и задочно, ако разбирате от метафоричен език.

Дали мога да използвам по-изискан език, и вместо да казвам: „дърпа се на американците”, да кажа „не показва една характерна за коректен сътрудник конструктивност”? Бих могъл, но изисканият език убива емоцията. Не бих маскирал емоцията си заради претенцията. А у мен, когато става въпрос за война и мир – има ужасно много емоция. И тази емоция е Гняв.

Някой заядливец ще каже: Пацифист ли си? Хм, че какъв е този гняв? Ти от войнствено желание да налагаш мир си готов на всякакви войни бе, човек?!

А аз ще отговоря така:

Бил съм в годините 1988-1990 на границата. Спал съм (общо) над четири месеца с автомат калашников, прегърнат, с цевта до бузата, чакайки във всеки миг да гръмне войната; стоял съм буден със студеното (всъщност – приятно затоплено от вечния допир с тялото ми) желязо в ръце - по време на непрекъснатите задействия, обстановки и тревоги. Случвало се е да ставам до седем пъти на нощ. Да се качвам полузаспал в камиона и да отивам на километри от заставата, на бойния рубеж. За да се изправям срещу тъй наречения „враг”. Дявол да ви вземе, кабинетни лайна такива! Знаете ли какво е война?

А заядливецът ще каже: Si vis pacem para bellum! Тоест – ако искаш мир – готви се за война.

Да да, друг път. За всеки що годе разсъждаващ човек е съвсем ясно, че война има там, където се готви война; където войната носи облага; където има хора, за които войната е професия и бизнес! Войната носи огромни изгоди. Печалбите от войната не могат да се сравнят ни с тия от хероина, ни с тия от проституцията. Печалбите от войната са многократно по-големи. Да, тя носи огромни изгоди. Но не и за тия войничета (бивши и настоящи) като мен. Не и за откъснатите им ръце и крака. Носи изгода за хората от съвсем друга порода. За бизнесмените, които имат собствени острови. Както, по някакъв начин, и за кабинетните лайна, които обичат да строят едни такива много елегантни и високопарни мисловни замъци на тема война и мир, политика и икономика. Професори, умници, книжници и фарисеи. Които никога не са спали в окоп!

Големите решения на политиците – каквито ще да са тия политици – са именно в парадигмата Война-Мир. И големите държавници – сигурен съм в това - взимат големите си решения в полза на мира.

Никога, абсолютно никога военните приготовления не са носели мир на тия, които ги извършват; или на тия, които безволево и по принуда участват в тях.

Така че – казах си – това, че с Бойко сме дишали дълго време един и същи въздух – тоя на Банкя – не е от решаващо значение. По-важното е, че той поне прави опит да се опъне на жадните за война, вечно печелещи от войната империи. Пък ако не успее – поне ще е опитал.

Ако продължи да се опъва – казах си - ще му пратя покана за приятелство във фейсбук. Не от подмазвачество. От симпатия.