Сурова нежност – размисли на младия татко

Аз бях железен мъж. Сутрин, вместо гимнастика, огъвах подкови. Ходех на работа с БТР-а. На закуска ядях гвоздеи. Но станах баща и какво се случи с мен? Неотдавна например съзрях чорапите си на сушилнята, редом до тези на сина ми, и едва не се просълзих. Сега си мисля, наистина ли картината е толкова умилителна, както ми се струва, или бащинството окончателно ми е размекнало мозъка?

За първи път видях сина си във вайбър. Не, нямам предвид, че с раждането си веднага сме му направили направил акаунт. Макар, че знае ли човек… Жена ми изпрати снимка. Това беше първият шок в биографията ми на баща.

Мъжете все пак сме идиоти! Не преставам да го потвърждавам през годините семеен живот. Кого очаквах да видя на снимката? Весело руменобузо детенце? Някое „слънчице“, както биха казали майките? Или свое умалено копие, като на 3D принтер?

Същото като мен, но по-малко и по-загладено? Вместо това ми изпратиха снимка на сушена слива, загърната в пелена. Веднага си спомних „Ченге в детската градина“ и момента, в който Шварценегер донесе в училището пор, а децата го питаха какво се е случило с кучето му. Така се почувствах тогава и аз. Искаше ми се, в пристъп на паника, да напиша на жена си:„каквосееслучилосъссинани“. Но когато отидох на изписването и видях стената с новородените в болницата се успокоих. От таблото ме гледаха същите сбръчкани малки човечета като нашето. Освен това много ме успокои и майка ми, която ме придружаваше. Когато й споделих притесненията си, тя каза нежно: „Ти си идиот!“

Щом поех в ръце своя сбръчкан новороден пенсионер, думите ми внезапно се изчерпаха. Душата ми издаде някакъв нечленоразделен звук… Синът ми се оказа още по-грозен от снимката. Някак странно мръщеше лицето си, като че ли се опитваше да изпъне старческите си бръчки. За миг ми мина мисълта, че дори младея на фона на своя Бенджамин Бътън. Но независимо от всичко това, не ме напускаше усещането, че съм получил ключа за рая.

Животът с малко дете е като живота в казармата.
Някакъв дебел плешивец цял ден крещи и командва,
а на теб постоянно ти се иска да спиш.

Въпрос на чест за сина ни е всяка сутрин да събуди родителите си. Надига се в креватчето, разположено недалеч от спалнята и се започва. В началото има кратка артподготовка: „Тата, мама, тата, мама…“. Така десет минути. Ние с жена ми, като гърмяни зайци, лежим тихо и не помръдваме. Много важно е да не мръднем. Иначе хищникът веднага ще реагира на движението на жертвата. Следва психологическа атака. Същото, но с модулация и ударения: „Та-Та! МааааМа!“, после евтини спец ефекти, обикновено леко похленчване и мрънкане. Ние отново не мърдаме. Но в този стадий тактиката му започва да носи първите плодове. Ние, завити през глава, започваме тихо да спорим: „Ти си наред… не вчера аз ставах!“ и т.н.

Следва театралният етап. Дълги тягостни въздишки. Трагични, с кулминация във вой. Като че ли на главата му са три жени и два стартъпа. Последна фаза - силен смях. Специфичен, клоунски, с прогресиране, не зная как му се получава. На този етап обикновено вече не издържам и започвам да се хиля с глас: „А, тате се смее, значи се е събудил.“

В последно време малкият съвсем няма срам. Пробва нови хватки. Та, лежим си ние с майка му, издържали сме всичките му номера, без да помръднем. Изведнъж настава тишина. Продължителна тишина. Мислим си: „сигурно заспа уморен от собствените си постановки“. Вдигам глава от възглавницата и хоп - game over - Дребният стои в креватчето, в обичайната си поза „сурикат“ и притихнал чака жертвата си. Едва видял, че надигам глава, започва радостно да крещи: „Тата! Тата!“, като в автоматичен откос.

*************

Казват, че децата растат бързо. Не е вярно. Прибирам се след двуседмична командировка и си мисля: „Сега синът ми ще ме посрещне с думите: „Тате, започнах работа в китайска фабрика за детски играчки, можеш вече да се пенсионираш“ - но не. Той ме следи от своето детско креватче с обичайното си скептично изражение на лицето: „Какво си се надвесил над мен. Цица имаш ли? Не? Тогава да влезе следващият!“

Купих на сина си гърне. Избрах вариант с вградена музика. Когато детето си свърши работата, се разнася популярна детска мелодия. Благодаря, че не е Вагнер, благодаря, че не са Валкиирите. Но и една елементарна китайска детска песничка може да те изнерви безкрайно. Смених гърнето. Взех съвсем обикновено…глухонямо. Човек има нужда от уединение в такъв момент, в края на краищата.

*************

Всеки ден синът ми ме изненадва с нещо. Веднъж допълзява до мен с добродушната си открита усмивка. „Ще иска целувка“- мисля си аз, вече няколко пъти прави този номер на майка си. Приближавам лицето си към неговото, издавайки устни в очакване. Той все така стремително пълзи към мен. Аз се топя вътрешно – каква любов към бащата! Внезапно, почти в последния момент, инстинткивно отдръпвам главата си. Младши съвсем не е мислел да ме целува. Възнамерявал е да ми отхапе носа. Хищник …като баща си.

*************

Незабравим момент е първата думичка „тата“. Душата ти се топи като сняг през лятото. Усещаш въодушевление и сили да покоряваш върхове. Също толкова незабравим момент е, когато синът ти каже „тата“ на майка си, още по-незабравим, когато го адресира и към баба си. Но най-незрабавимият момент е, когато на вратата звънне разносвачът на пици, ти отвориш и синът ти щастливо изкрещи насреща му „тата“. Такава широка душа е тоя моят син.

*************

Синът ми не успява да включи телевизора от дистанционното (просто натиска хаотично всички налични копчета, не някое конкретно! Аз му казвам: „По принцип интелигентните хора не гледат телевизия“. Младежът ме поглежда с дълбокия сериозен поглед на умните си проникновени очи… и ме удря с дистанционното по главата. От което аз правя извод, че или опонентът ми не е съгласен с твърдението или просто синът ми е лумпен.

Семейна идилия. Стоя вкъщи до високия шкаф, върху който е кацнал лаптопа, за да не го стигне малкият. Чета електронната книга на Юлия Хипенрайтер „Как да общуваме с детето“. Чета на глас, за да чува и жена ми. На единия ми крак е увиснал младежът, а аз си мисля: „Остави крака ми най-сетне, върви да играеш с кубчетата. Не ми е до тебе сега!“ На глас обаче произнасям: „Бащата трябва да се занимава със сина си, да гради с него топли приятелски отношения.“

*******************

Връщам се уморен от работа и полягам на дивана. Мисля си, че няма да е зле да имам едни 30 минути покой. Но в живота не се случва така. Дочувам как по пода шляпат две крачета. Синът ми не си почива, той „пази границата“. Сега, викам си, ще ми фрасне едно юмруче в лицето, или ще ме оскубе или захапе. Леко отварям очи. Той стои край дивана и мръщи вежди. Аз съм в напрегнато очакване, готов да обезвредя всеки удар, насочен към лицето ми. Изведнъж се обръща, хуква към креватчето си в ъгъла и включва нощната си лампа с мелодиите. После тихо излиза от стаята.
Ако бях някакъв хипстър-метросексуал щях да се разплача с глас. Но понеже съм корав мъж, само тихо хлипам от умиление.

Понякога ми се иска да прегърна много силно сина си.
За да го задържа в детството.
За да не пораства.

Възрастните възпитавали децата. Това е такава глупост. Децата са венец на творението. А ние цял живот се занимаваме с това да деградираме и да предаваме детето в себе си. Детето е душа от главата до петите. В него няма лъжа. Моят син има размах на крилете на планински орел. Той е готов да прегърне всичко наоколо – електрическия стълб, полицая, бездомното куче. А аз неотдавна инстинктивно се отдръпнах, когато сляпо таралежче се опита да ме подуши.

Как тогава аз да възпитавам сина си? На какво може да научи локвата океана? Аз мога само да крада късчета от неговата голяма душа, давайки му в замяна шаблони, правила, навици, фетиши. В крайна сметка той ще „порасне“ като всички останали и… като баща си. А от очарователното малко момче, ще ни останат счупените играчки, изрисуваните стени, ако сме достатъчно мъдри, да не ги заличим. Ще остане и снимката с широката от хоризонт до хоризонт усмивка и четири зъба. В крайна сметка ще порасне възрастен мъж като баща си… с душа за пет стотинки.

Четем книжка. Лежим двамата един до друг на дивана. Изведнъж малкият потръпва, рязко ми сваля очилата, кихва в лицето ми и после отново ми надява очилата. За да не ги изцапа явно. Интелигентността му е вродена. От баща му.

Семейна почивка зад граница. В хотела сме на полупансион (с включени закуска и вечеря). След поредния обяд ни носят сметката. Обядвали са трима възрастни и едно дете. Сметка за четирима възрастни. Започвам на обяснявам на сервитьора, че има някаква грешка и соча сина ни, който очевидно не е възрастен. Малкият седи до мен на детското си столче. Наблюдава жалките ми опити да възстановя справедливостта и решава да ми помогне, като изиграе един от фирмените си пърформанси „загуба на разсъдък“. Започва отчаяно да върти главата си наляво-надясно с такава сила, че около него възниква зона на турбулентност. Паралелно размахва ръце пред лицето си, добавяйки за по-ефектно и забележителните си стонове.

Аз, разбира се, съм сигурен, че и без неговата намеса, проблемът щеше да се разреши. Но ситуацията беше наистина комична. Незнайно защо, сервитьорът започна да се оправдава пред сина, естествено на английски. След което в лицето на малкия разкъса почти театрално сметката и сложи остатъците на масичката пред него. Напълно удовлетворен от развоя на събитията дребният с царствено движение на главата даде да се разбере, че инцидентът е изчерпан и в знак на помирение дори се опита да изяде остатъците от сметката.

По-рано и аз като всички останали се присмивах на майките които казват: „Ние проходихме.“, „Ние се захранихме“ дори „Ние акаме в гърне.“ Как? Заедно ли…ти си възрастна, самодостатъчна личност, която е съществувала много преди да се появи детето ти. Какво се е променило?

А ето сега на мен, стария глупак, не е нужно да ми се обяснява какво означава „имаме температура“. Може да си най-здравия и як мъж, но ако на детето ти му е зле, започваш да ходиш като болен. Това са дълбоки природни закони, които никой не е в състояние да пренебрегне. Защото на теб никога не може да ти бъде добре, ако детето ти страда.

Статията е от сайта Мама Нинджа.

Откъсите са от книгата на Олег Батлук «Записки неримского папы»

Ако обичате интересни родителски истории, можете да прочетете Експериментът и Мъжът и дъщеря му

Още по темата

14/04/2017

Мама Нинджа

Мамешката мафия

Следете новините ни в GoogleNews