Предсмъртното писмо на слънцето

На 5 март се навърши една година от внезапната смърт на обичания преподавател по немски език в Класическата гимназия Бойко Атанасов.

Този текст е написан от негова ученичка на 8.03.2015 г., само дни след смъртта му. Днес той отново се разпространи в групите на НГДЕК.

Препечатваме го от блога на Теодора-Косара Попова с уважение към незабравимия хер Атанасов и с респект към авторката.

В първият ни час по немски в стаята влезе висок, кльощав човек с изпито лице, сива коса, която стоеше на главата му като туфа перушина, бледа, почти прозрачна кожа, костеливи пръсти и малки очила, зад които надничаха хлътнали навътре живи, дяволити очи- същински германец. Походката му беше небрежна, граничеща с разхайтена, а погледът-ироничен и сякаш всевиждащ.

Влезе, огледа ни преценяващо, тръсна голямата си чанта на бюрото и седна направо върху него с единия си крак във въздуха.

- Добро утро, граждани....аз съм Хер Атанасов и съм тук, не за да ви науча на немски, а за да ви науча как да учите немски. Абе, с други думи...тук съм, за да ви направя бели хора.

Докато говореше правеше огромни паузи, запъваше се, ръкомахаше неудържимо с ръце и заменяше думите, които често му убягваха с „такова“ и „онова“. Никога обаче не успях да доловя и капка съмнение в това, което казваше.

„Що за вампир... къде се набутах“ - това бяха първите ми мисли в първият ми час при Бойко Атанасов. След втория вече го обичах.

Бойко Атанасов не беше дори близо до това, което всички други учители (а и хора изобщо) бяха.

Той никога нямаше да влезе в стаята, да отвори дневника кисело, да ни попита написали ли сме си домашното и да ни изпита на вчерашния урок. О, не, не, не. Той се надсмиваше над всичко подобно и ведро казваше, че не иска да бъде част от фабрика за производство на „отличнички“, защото „от отличничката по-страшно няма.“

Вместо това, Бойко Атанасов щеше да влезе с известно закъснение, да се усмихне с лека нотка на приятелска подигравка и да избоботи твърдо „Guten Morgen, liebe Kinder“ или заваляно „Дубрутро“, зависи от настроението. Щеше да тръсне голямата си чанта на бюрото и да седне направо отгоре му с единия си крак във въздуха.

„Вадете текстовете, граждани. Превеждайте.“ - щеше да каже предизвикателно и да избута учебника настрана, защото „учебниците са като начален стадий на залеза на цивилизацията.“

И понеже винаги работихме хаотично, ние никога нямаше да знаем до къде сме стигнали предишния път. Щяхме да го попитаме, а той щеше да ни каже „За добрият ученик няма значение“ и да зачака.

Бойко Атанасов казваше, че „граматиката е абстрактно понятие - лукс, който не всеки може да си позволи“, затова в часовете по немски граматиката се пренебрегваше съвсем умишлено. „Трябва да се учи, но да се учи с отвращение.“

Вместо да спрягаме глаголи и да пишем думи, прекарвахме времето си, в песни (съвсем буквално) или четейки поезията на Гьоте (това име той казваше с особено явен немски акцент, който искрено ме забавляваше) в опити да открием смисъла заложен в творбите му.

„Ако изръсите пред даскалицата по български някой от изводите, до които сте стигнали относно Гьоте в моите часове, имайте предвид, че го правите изцяло на своя отговорност“ - заявяваше Хер Атанасов през смях, а предупреждението му беше съвсем уместно, защото изводите, до които стигахме, бяха в пълно противоречие с всеки извод, до който можеш да стигнеш в час на който и да е преподавател, или по време на дискусия с когото и да било като цяло.

Не мислете, че ученици, които учат език от година-две по този начин, жънат особено големи успехи в превеждането на класически произведения в оригинал. Случеше ли се да срещнем непозната дума (а това се случваше често... твърде често), Бойко Атанасов щеше да ни изгледа невярващо и да зачака.

„Не съм бил целия този път до тука, за да ви снасям преводи на думи. Има си речници за тая работа. Тук съм, за да ви накарам да мислите. Мислете.“-щеше да каже строго и да продължи да чака. Нашата работа в случая беше да „разфасоваме“ думата, да я вържем в контекста, да опитаме да направим аналогия с друг език, да открием „рубриката“ към която спада и евентуално, с негова помощ да стигнем до значението, което ни е нужно. Това понякога отнемаше цял час, а понякога дори повече.

Хер Атанасов не беше от хората, които времето притиска. Той минаваше по заобиколни пътища, търсеше всяка възможна (и невъзможна) асоциация, която нещо може да ти донесе, извличаше есенцията му, култивираше я и ти я сервираше с черешка отгоре.

Той никога не се ядосваше. Не и истински. Понякога се сърдеше, възмущаваше се, обиждаше се, но никога не се ядосваше.

Случеше ли се някое от гореизброениете, той изцъкваше с език, избоботваше „Циганска работа, значи...“ и започваше да говори с отвращение за българския манталитет на „преките наследници на опълченците на Шипка“, класифицираше ни като част от този „целокупен народ“ (като разбира се, изговаряше всичко това с очевидната надежда да предотврати превръщането ни нещо подобно), а после ругаеше „средностатистическия ученик“ или иронизираше съвсем деликатно и в същото време хапещо виновника за моментното му състояние.

Когато нямахме нищо за четене в часовете, господинът ни разказваше истории от младостта си, от казармата и от ранните си учителски години. На немски, разбира се, което означаваше, че докато достигнем до същината на разказа, щеше да мине доста време, особено като се има предвид неговата склонност към детайлни описания и потретни характеристики. Историите му обаче винаги бяха крайно забавни и в края им всички дружно се заливахме от смях, начело с разказвача. Когато се смееше, Бойко Атанасов се смееше от сърце. Смееше се толкова чисто и искрено, че очилата му се замъгляваха и от очите му потичаха сълзи.

Всеки път щом го видех да вади кърпичка от джоба си и да ги попива изпадах в такова умиление, че започвах да се вайкам какво ще правя след като завърша и спра да получавам „дневната си доза Бойко“, а после се успокоявах с това, че с този човек никога няма да изгубя връзка, защото той искрено обича учениците си и запазва контактите си с тях в продължение на дълги години след като напуснат гимназията.

За двете години, в които имах честта да познавам Бойко Атанасов, нито веднъж на погледнах на него като на преподавател. Той беше моят Учител. Не по немски, а по Живот. Беше пример за подръжание, олицетворение на високо ниво на интелектуалност, сарказъм, ирония и човечност.

През целият си живот, нито веднъж не бях изпитвала такова възхищение към някого. Уважавах го безкрайно много, но никога не се чувствах респектирана от личността му. Позволявах си фамилиарно отношение, близко до неговото и отстрани по-скоро изглеждахме като дългогодишни приятели, отколкото като учител и ученичка.

С Хер Атанасов бяхме съседи, така че често се случваше да го срещна в квартала. Поздравявахме се весело, спирахме да си поприказваме и се разделяхме по живо, по здраво усмихнати. Случеше ли се да не съм на кеф в часа му, той веднага го забелязваше, а след избиването на звънеца ме пресрещаше и с усмивка питаше „На какво се дължи минорното ви настроение днес, госпожице?“, готов да препсува два-три пъти всичко криво на тоя свят.

„Този човек ми пълни душата.“ - бяха редовните ми реплики след всеки час по немски или след всяка случайна среща.
Всичките ми приятели бяха чували за него , и всички те, съдейки по възхищението, което се долавяше в гласа ми винаги щом го споменавах, споделяха единодушното мнение, че съм извадила невероятен късмет с учител като този. И бяха прави. Господи, бяха толкова прави.

----------------

Беше месец март и пролетта тъкмо беше настъпила. Слънцето грееше, по полянките започваха да се подават първите цветя, а песните на птиците изпълваха парковете и градините с надежда.

Пролетта тъкмо беше настъпила, а в денят в който Бойко Атанасов си отиде заваля сняг. Такъв сняг, не бяхме виждали цяла зима, че и предишната, че и в годината преди това. Улиците бяха затрупани, клоните на дърветата се пречупваха под тежестта на леда, а кокичетата се задушаваха под преспите. Валя четири дни, без да спре. Грозотата на града беше скрита под бяла, искряща пелена. Човек като този заслужаваше да си отиде стъпвайки по чист път.

Няма дори да опитвам да опиша чувствата, които избухнаха в мен, когато научих за смъртта на Хер Атанасов. Това би било напълно излишно, тъй като резултатът от опитите ми би се оказал меко казано крайно несполучлив и неизчерпателен.

Това, което остана дълги години след като успях истински да осъзная загубата обаче, беше чувство на дълг и благодарност.

Негодувах, че толкова рано ми отнеха еталона за Човек, негодувах, че успях да взема толкова малко от това, което той беше готов да даде на всеки, който искаше да се докосне до него, негодувах, че ще трябва да се задоволя само със спомена за това, което той ми разкри. Негодувах, но бях благодарна. Бях му благодарна за това, че ми даде насоки за Живота, както ми даваше насоки за това как да стигна до значението на думата. Бях му благодарна, че ме научи никога да не търся отговора преди да мина през „носеща конструкция“, през смисъла, през същността, през разбирането и чак тогава през действието. Бях благодарна, че се докоснах до Човек като този.... ако мога да го нарека човек, защото той беше много, много повече от това.

Знаех, че Бойко Атанасов не може да умре. Твърде много хора носиха частичка от него в себе си, за да позволят той да изчезне. Тъжно ми беше само, че никога отново няма да успея да видя всички частици, събрани в едно неподражаемо цяло. Но в крайна сметка, това ги правеше толкова специални, нали?

Запазих мълчане. Природата също запази мълчание.

--------------

На следващият час в стаята влезе нов учител. Той нито ни огледа преценяващо, нито тръсна голямата си чанта на бюрото , нито седна направо върху него с единия крак във въздуха. В стаята цареше проглушителна тишина.

Излязох.

Следете новините ни в GoogleNews