Автор: Емил Братанов  Снощи приключи поредната Евровизия: еуфорично за шведката Лорийн, трагично за попиконата Хъмпърдинг и твърде очаквано за българите. Букмейкърите, все пак, познаха само наполовина. Защото определяха нашата представителка като втора-трета отзад-напред, а на нея – в крайна сметка – не ú стигнаха само бонусите от „по-високите” точки, с които Норвегия отиде на финала, вместо нас. Но да не се залъгваме. След престижното класиране на Елица и Стунджи, тазгодишното на Софи Маринова е най-доброто постижение от бая време насам. Каквито и да ги говорим. Иначе, общото между нея и мургавата чернокоса шведка, пяла без грим и боса, бе видимо – от едната страна на медала и пожелателно-неосъществено, от другата. Съвпаденията се изчерпват с малцинствената етническа принадлежност и на двете и с гласовите възможности /защото, който твърди, че Софка не може да пее или няма глас, значи си криви душата/. В хореографията на победителката имаше тъмнокож танцьор, а парчето ú си беше конвенционален европоп, далеч от всякакви смайващи „крайности” като онова на Лорди отпреди години, или на албанката снощи. /Великолепно! Но също със сбъркан прицел – на Евровизия не вървят „интелектуалщини” и тъкмо Мистър Лорди с бандата му и снощи Бурановските баби го доказват./ Е, ние можехме да заведем било Азис, било Кофе Бабоне, които да се кълчат зад Софи, но и подобни номера вече не са новост за това шоу /да си припомним израелската участничка някога, хм, за чийто пол и сега се колебая, но вече употребих женски род/. Самата Маринова наистина направи всичко, което можа – и в това съм уверен. Останалото, вероятно са закономерност, коментари и предположения. И нивото на българското попмузикално творчество, което не е по-високо от манталитета на творящите го. Добре, има геополитика във второто най-старо европопшоу /фестивалът в Сан Ремо е от 1951 г./, има и някакво „очалгаляване” на самата европейска публика /ако трябва да си послужа с нашенски опит за изразяване/ - или поне на оная, която гласува. Има и статукво, налагано на вкусовете от самата музикална индустрия, съюзена с медиите. Изключения? Ами, пак Лорди – ако много ви е писнало, отивате в крайностите. Точно поради тази причина, но заедно с предварително свършената работа от същата тази индустрия, медии, пиари и букмейкъри, Бурановските баби са втори отгоре-надолу, а Хъмпърдинг – отдолу-нагоре. И да, мисля си, че ако пратим догодина нашите „Мистерии”, или Бистришките баби, ще им се радват, вероятно ще влязат във финала, но нищо повече. Защото вече е направено. И защото ония, европейци, които гласуват за последните – да речем – 5-6 победители в Евровизия, няма да оценят предизвикателството. Марсел Селие и Джордж Харисън едва ли пускат есемеси в тази потребителска маса. За манталитетната обремененост ще си послужа с „фуния” – от Европа към България. За всеки слушател си има изпълнител, но много важно е кой на какво е приучен. На Сан Ремо също гласуват обикновени зрители. Но по-често там песента е наистина посланието, което те избират, или изпълнителя, с когото се отъждествяват и подкрепят. Какво ще кажем за тазгодишната /само преди 3 месеца/ победителка в Сан Ремо – 28-годишната Емануела Мароне, Ема, „стоманената фея”, както я нарекоха в пресата. Е, в Италия винаги, и особено в криза, емоциите и обществените чувства изглеждат на някои „по-леви” /в смисъл: социално или социалиситически/. С баща санитар и майка шивачка и Ема би изглеждала „приобщена” в едно такова разбиране. Но не е така. Преборила тежко заболяване, работила като социален доброволец и с болни деца, самата тръгнала от нищото, миналогодишната втора, сега победителка, може да си позволи искрено да изпее: „Дадох живота и кръвта си за своята страна, а се оказва, че не мога да избутам до края на месеца". И да каже в интервю: „Изживявам своите драми, макар да се правя на арогантна и нахакана. Всъщност съм като всички момичета на моята възраст. Песента ми е зов за надежда. Сигурна съм, че ако младите виждаха надежда за бъдещето, биха стиснали зъби. Но напразните лишения обезкуражават всекиго. В моята песен говоря за поколението, обединило страната, правейки огромни жертви, а днес не може да предложи никакво бъдеще на децата и внуците си. ” /цитирам И. Гигова от електронния „Новинар”/. А сега вижте за кого гласуваха италианците на снощния казионен, простете… евровизионен финал: 12 точки за албанското джазчудо, 10 за „бабите”, 8 за Германия, 7 за Румъния, 6 за Сърбия. В този пример някой да храни „визии” за геополитически вот? Но Италия не е Европа, а ние пък дори в подражанието си – също сме си съвсем „извън”. Единственото правилно отиграно нещо, което приложиха за отпътуването на Софи Маринова бе, че я заведоха в съседните ни страни и я представиха там с надежда комшиите ни да гласуват за нея, както ние за тях. Но пак не се наложи да проверяваме лоялността им на балканска основа. Ама това също е гео-поп. Значи, сме се научили. Защото на Евровизия го правят почти всички. Балканците, балтийските държави, бенелюкса и скандинавците… Дори по-тънко обяснимите примери подкрепят наблюденията. Една общност в Германия дава цели 8 точки на турския представител в конкурса. Но обратната общност в Турция липсва и нейните гласове за германеца Льоб са нула. Какво ни остава? Ами, песента, естествено. То не бяха напъни в електронно диско, в балади, в европоп. Единствената ни успешна „ поп рецепта” за момента беше с малко етно, самобитност, ритъм и шоу – във време, когато и Руслана спечели с подобна динамична и фолклорна едновременно смес. Само че времената си вървят и нещата не се повтарят веднага /иначе вярвам в поговорката за „добре забравеното старо”/. Албанският джаз не спечели, но поне остави достойни впечатления. Лорди /какво да правя, за нищо по-крайно не се сещам в последните 10-тина години „визия”/ бе невъобразимо шеметен, че даже и разтресе масовия гео-поп-вкус сред гласуващия европеец. От тук-там, извън Татковината ни, пресата също разнася по някой скандал или клюки около местния избор на бъдещи „евровизионери”. Но у нас те са правило. Както и създаването, формирането, събирането, конструирането, измагьосването на разни „академии”, „журита” и „творчески групи”, които нито могат да надскочат творческите си възможности и лесно приспособленчество; нито неприязънта помежду си – отразяваща се на изпълнителите, обличащи „в глас” родните евро-поп-мераци. Големият минус на журналистите ни пък е, че дори когато напипат я скандала, я фаворита – пишат статии, а не музика и аранжименти. Трябва да призная, че и аз не композирам в свободното си време проекти за Евровизия. И не мисля, че това ми „неумение” ми забранява да пиша по-горните разсъждения. Сигурно ми е додеяло цялото това конвенционално панаирно стълпотворение веднъж в годината някъде и поредното показателно гласуване на средностатистичния европеец – и нашия си фон с поредните гръмки репетиции с „академия” и „кандидати” за поредния крах. Като порових из компютъра, открих, че последния път съм споделял впечатленията си от конкурса през 2006-та, когато Мариана Попова се сблъска с Лорди, а руснаците пак бяха втори. А нещата бавно, ускорително се плъзгат надолу. Мислех си, че британците никога няма да пратят „Оейсис”, разбира се, а те забиха горкия Енгълбърт. От другия край на континента, спестиха това на колегата му Киркоров, но връстничките им намигнаха на цяла Европа и обраха „протестния вот”. Или за догодина трябва някой от нашите налични поп-мастодонти да се прежали да се пробва, или по-добре да пратят рок група с по-крайно звучене и потенциални възможности за сценична драматургия, която да позапълни сцената. В Швеция българският фериботен музикант е познат и добре приет, така че и домакините ще ни дадат някой глас. Един „Епизод” ми се върти като пример. Със или без леко облечени славянки в балета. Но може с прабългарки на коне. Скандинавците /поне/ ще го оценят. А най-добре Лили Иванова с беквокална група – Бистришките баби и балет от млади момци, облечени във впити кожени дрехи. Ако ви се струва, че се шегувам – по-добре да се откажем за някое време. Защото попфолк и травестити няма да свършат работа. А истински сериозното и кадърно музикално-творческо наше поколение, за момента, е над нивото на Евровизията. На Сан Ремо пък, няма как да го включат. И не е комплимент за малцина. А статукво: гео-поп визия.