Възходът на българското кино и Иглика Трифонова

Петя Кънчева Последна промяна на 02 ноември 2016 в 18:58 6654 0

Кадър от филма.

През последната година родният голям екран посрещна много стойностни български филми. Последните и най-вълнуващи примери, които огряха родната кино сцена, са черно-бялата лента „Каръци”, сантименталното бижу „Докато Ая спеше” и драматично-комедийният „Маймуна”.

Те не просто се отличават с добър замисъл и разгърнат сюжет, а изпълнението им е на абсолютно професионално, международно ниво. С интелигентен сценарий, обмислена режисура, блестящо заснемане, подходящи музика и костюми и, разбира се, прекрасни актьори свежата вълна на новото българско кино превзема салоните един след друг и заедно с това – сърцата на зрителите.

Редом до тях стои и филмът на Иглика Трифонова – „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син”. Неговото гледане отложих доста във времето, но ето че снощи, по време на поредната безплатна прожекция на София Филм Фест за Учащи в Дома на киното, това най-накрая се случи. Очакванията ми бяха нараснали, но нещо още отначало ми подсказваше, че не трябва да се притеснявам, защото филмът ще ги оправдае.

Лентата се заема да разкаже нелеката история на засегнатите от войната в бившата югославска република Босна и Херцеговина. Пред нас се развива процесът на Международния трибунал в Хага срещу сръбския военен Милодраг Кръстич. В подкрепа на неговата присъда се появява изненадващ ключов свидетел – младежът Деян Палич (Ованес Торосян), който твърди, че под заповедите на Кръстич са извършвани ужасни престъпления спрямо босненския народ. Адвокатът на обвиняемия обаче има съмнения относно верността на казаното, затова се заема да направи собствено разследване и да разкрие истинската самоличност на момчето.

Пред нас многопластовият сюжет разгръща няколко житейски казуса. Още от самото начало виждаме двете гледни точки към войната – тази на бошняците, които все още преживяват ужаса на събитията и в погледа им се четат спомените за убийствата на най-близките им, и тази на строгата съдебна инстанция, която не позволява нито секунда сантименталност. Тази целенасочена липса на емоционалност спрямо войната има за цел да осигури справедлив процес за обвиняемия, но въпреки това не успява да смекчи тежестта на историите.

Филмът няма за цел да съди някого, дори напротив. Той разглежда четиримата души, които са замесени само косвено в тези събития. Прокурорът, Катрин Лагранж (Роман Боренже), е жена, дълбоко вярваща в безусловната правота на съдебната система и нейната сила да възмездява стореното зло. Чрез своите действия тя се опитва да достигне до истината и да раздаде правосъдие за босненския народ. Защитникът, шведският адвокат Михаил Фин (Самуел Фрьолер), също рови надълбоко, за да намери истината, но сякаш малко по-умело от Лагранж успява да прозре задкулисните игри на властимащите. Синът е просто лесно заменима пионка в крупния план, а баща му е неочаквано неудобство, което се появява на игралното поле. Това са четиримата персонажи, които не взимат участие в политическите ходове на властта (но са потърпевши от взетите решения) и които сами за себе си се борят да получат истина и възмездие. Чрез техните истории се разкрива лицемерието на съдебната инстанция.

В друг, по-тесен план, се разкрива разликата между известния и търсен европейски юрист, който живее сам в огромен и студен модерен апартамент, и обикновения бошняк, който живее в скромна, но уютна къщичка в малко китно селце, но има отношение към родното. „Видях дома си през неговите очи”, казва адвокатът по повод простия жест на госта си, който си събува обувките, влизайки в апартамента му. Това нещо, типично за всички балкански народи, но непознато на северните – да се събуеш на прага на дома, за да го запазиш чист и с уважение към значението му за семейството, учудва шведа до дъното на душата му.

Друго послание, което ни предава филмът, е, че любовта може да обедини различията на хората. Момчето свидетел е родено в семейство на майка-мюсюлманка и баща-християнин. Въпреки различната си религия те живеят в обич и разбирателство и дори решават да оставят сина си сам да избере каква вяра да изповядва. Тяхната връзка е противоположен пример на войната, породена от различията в етнос, религия или нещо друго.

Още нещо, което прави силно впечатление по време на целия филм, е прекрасната работа с камерата на оператора Рали Ралчев. Дори за непрофесионален поглед като моя си личат детайлно изпипаните кадри, където всяко трепване на камерата и непринудено улавяне на светлината подсилва емоцията, която актьорите предават в сцената и те кара да се слееш в едно с действието.

Има истории, които е толкова важно да бъдат разказани, че това се превръща в мисия. Иглика Трифонова изпълнява една такава мисия, но го прави с такъв плам и професионализъм, че няма зрител, който да остане безразличен към творението ѝ.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови