В Кан: руски роклегенди, студената война и гей драма

Последна промяна на 13 май 2018 в 01:12 2998 0

Още на откриването Кейт Бланшет зададе тон на светска сдържаност и показа ангажираност с важни каузи. Символичен знак беше появата ѝ на червения килим в разкошна рокля на Джорджо Армани Приве, която вече е носила през 2014 г. Така от модната къща апелират за „по-отговорно консуматорство“ и свят, където дрехите няма да се изхвърлят така бързо... Не може да не се сетим за нашата „втората употреба“, осигуряваща на българката допир до модните тенденции, които може да си позволи... Или просто да си набави прилично евтино облекло. Но светът е толкова различен. И Кан прекрасно въплъщава това. Иначе на екрана няма и грам „втора употреба“. Кан цени само оригиналното, автентичното и истинското.

Засега най-голям критически ентусиазъм буди „Лято“ на Кирил Серебренников, под домашен арест от август миналата година. Но това определено не е заради политическия привкус на ситуацията. Арестуван малко преди края на снимките, режисьорът все пак успява да монтира филма си у дома си. Въпреки енергичното застъпничество на фестивала и нарочна депеша до Путин, Серебренников така и не бе допуснат от руския съд да представи филма. Обвинен в отклоняване на публични средства, „напълно несъстоятелно и смешно обвинение“ според продуцентите, на пресконференцията празният стол с името му беше най-сниманият обект.

„Лято“ разказва за избухването на руския рок в началото на 80-те, когато идеологическата примка е леко поразхлабена преди Перестройката. Средата е ленинградският ъндърграунд. Една особена руска контра-култура се формира на базата на западния рок, като търси свой оригинален музикален език. Търси да изрази бунта на младите, каквато е същността на рокмузиката въобще. Репресивният фон, който познаваме от други филми на тази тема, тук остава в периферията и само леко прозира тук-там.

"Лято"

Сценарият се базира на истинската история на другарство и съперничество между две култови фигури на руския рок – Майк Науменко и Виктор Цой, и тръгва от мемоарите на Наталия Науменко, вдовицата на Майк. Това е също и вълнуваща любовна история между тримата, една от най-хубавите, виждани на екрана. Няма да е пресилено ако кажем, че решеният в черно-бяло „Лято“ е близо до шедьовър, създаден е с мощно вдъхновение, а изображението, със своята флуидност и изобретателност, хипнотизира. За емоцията естествено много помага и музиката – рок, пънк, New Wave, съветска, западна, всякаква. Режисурата обаче отива още по-далеч - когато емоцията достигне кулминация, се включва анимация – проста, игрива и артистична. Трептящи щрихи и контури, стрелки и кратки думи тук и там коментират действието и докарват зрителя до възторг. Всичко е направено в чудесен ритъм и някои от епизодите сигурно ще влязат в киноисторията.

На пресконференцията операторът Владислав Опелиантс разкри, че са търсили изображението да не е гланцово, но и да не е много hand made, да е по средата, когато почваш да вярваш, че е истинско. И още нещо за магията на киното – зрителят я усеща, но не знае как е постигната. Екранът е бил разширен, като за повече достоверност са обрали „зоните на сигурност“ на камерата.

„Добре е, когато и у човека отсъстват зони на сигурност“ – добави Опелиантс. И още нещо за мащаба на режисурата – в ролята на неотразимия Виктор Цой от групата „Кино“ се превъплъщава южнокорейската звезда Тио Ю – уникално излъчване, а Майк Науменко е изигран от руският поппевец Рома Звер. Да припомним, че Кирил Серебренников е също и театрален режисьор и е изтръгнал от своите актьори (да не забравим и прелестната Ирина Старшенбаум като Наташа) най-доброто.

Черно-бяло изображение, но не така небрежно-артистично, а стилизирано и изчислено има и в "Студената война" на Павал Павликовски, режисьорът познат от отличения с "Оскар" "Ида". Филмът е любовна история, която се разгръща на фона на поствоенна Полша и бохемския Париж от края на 50-те, и говори за разрушенията, предизвикани в човешките отношения от Студената война. Виктор и Зула се обичат страстно, той е диригент и композитор, тя - талантлива певица. Започват от събиране на полски фолклорни песни и тук Павликовски много разчита на емоционалния заряд на народната музика и красотата на носиите. Но когато фолк ансамбълът му постига успехи, се намесва Партията, идват доносите, компромисите, хаоса в чувствата. Той емигрира в Париж, след перипетии тя отива при него, но не може да се приспособи там. Връща се в Полша, той също. Финалът на бурната им любов обаче звучи неочаквано и неубедително в своя трагизъм.

"Студена война"

„Да се харесаш, да обичаш и да бягаш бързо“ на Кристоф Оноре е първото от 4-те френски заглавия на фестивала, очаквано с голям интерес и поради темата си. Това е гей история, която обаче силно разочарова. “Артюр е на 20, студент в Рен. Животът му се преобръща, когато среща Жак, писател от Париж, който живее с малкия си син. За едно лято Артюр и Жак ще се харесат и обичат. Но Жак знае, че тази любов трябва да се живее бързо“ - тази анотация обаче подвежда. Тя е твърде структурирана, докато филмовият сюжет е хаотичен.

„Да се харесаш, да обичаш и да бягаш бързо“

Това е банална гей история, разказана плоско, без чувствителност и оригиналност. В тази ниша публиката помни най-малкото „120 удара в минута“ на Робен Кампило, получил Голямата награда на журито в Кан миналата година. Там гей проблематиката беше силно обвързана с гражданските борби от началото на 90-те. Активисти на общността успяха да се преборят държавата да обърне внимание на новата болест СПИН и да осигури лечение на засегнатите. „120 удара“ беше ангажиран и борбен филм, пълен с енергия, отстояващ правата на всички, а не само на едно малцинство. Докато филмът на Оноре остава на нивото на битовите наблюдения из живота на гей средите като, разбира се, показва и сцени, които не скриват нищо. Историята не прави връзки със света на другите, на места режисурата вкарва дразнеща интелектуална претенция и дори снобизъм. Въпреки трагичната предпоставка (писателят е болен от СПИН и може би ще умре) емоция липсва.

За прожекцията на „Книга с образи“ на киноиконата Жан-Люк Годар опашката от половин километър се оформи час по-рано. Освен журналистите, свирепо решени да стигнат до малкото запазени за тях места, десетки киномани със саморъчно написани плакати “Покана, моля“ стояха и се блъскаха с надеждата да видят откровението на месията. Доказателството, че митът е от жив по-жив беше пред нас. Самият Годар, естествено, е отказал да дойде в светската суматоха, както направи и със „Сбогом на езика“ (Награда на журито, 2014).

Веднага да кажем - този филм на филмите не може да бъде разказан. Трябва да се види. А от киноманите задължително. Филмово есе в пет части, монтажен опус, съставен от хиляди фрагменти: цитати от филми, от мъдри текстове, от хроники... В различен формат, с различно качество, с лоша картина понякога. Със звук и без звук. Неистов философски размисъл за света и разпадането му, за Смисъла, за киното и историята му, но най-вече за надвисващата война и глобалното унищожение. Вик, крясък, хрип на един разтревожен и отговорен човек, който преформулира киното и сякаш казва, че то е безсилно. Озвучен с гласа на самия Годар.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !