Тя

Кристиан Ваклинов Последна промяна на 25 април 2017 в 21:00 6156 0

Тя го чакаше всяка сутрин и всяка вечер. Да се върне. Скърбеше за него. Лицето й вехнеше с всеки изминал ден. Сълзите, които често ронеше, сякаш разкъсваха остарялата й кожа и тя се разпадаше.

Липсата му се усещаше във всяка прашинка и зрънце земя наоколо. Вечерите бяха смъртни. Сутрините - гробищно тихи. Но нищо не беше в състояние да я откаже. Тя нямаше какво повече да загуби. Беше свикнала с него - да се буди с гласа му и с него да заспива. И сега като го няма - стана недружелюбна и неприветлива. Хората я заобикаляха, а постепенно и забравиха - приятели, съседи, познати... всички я изоставиха, а и тя не ги искаше, защото във всеки от тях виждаше него - спомен, който я унищожаваше. Но тя го чакаше вече 15 години. И ще го чака до гроб. Вярна единствено нему. Щото живот за нея нямаше без него... смисъл нямаше.

А той си тръгна тихо, без шум, навярно тъжен, но безмълвен и безчувствен. Дума не обели. На никого. Не каза защо така се налага. Всички казваха, че се налага, така били чули от други, но се питаха как в последната година нещата толкова се объркаха, че да се стигне до тая тежка раздяла. Отговор нямаше. Години наред той старателно я обгрижваше, нито ден не пропусна да я събуди заранта и след пладне да я нагледа, преди да заспи. И той самият без нея не можеше. В последното време обаче нещо се случи. Много набързо. Не се разбра кой и какво им причини. Той се превърна в единак, всички го отбягваха, а тя въпреки всичко беше до него. Нечии злоба и завист ги проклеха. Черни мисли работеха срещу тях неуморно. И не след дълго граденото се разпадна за миг. Въпреки безрезервната й подкрепа, той си замина. Но чия беше вината той да си отиде, а тя - почернената, обречената, в скръб да живее?

Те бяха заедно толкова години, толкова много спомени имаха двамата. Всички ги познаваха. Всички ги поздравяваха. Още когато се заселиха тук, местните ги посрещнаха богато и винаги им се притичваха на помощ. И те отвръщаха с това, което могат. А то не беше малко. Ценяха ги, защото всички виждаха, че за мястото главна роля имаха те. И двамата. Но времената се промениха. Друга мода дойде в разбиранията, в представата за света, в ценностите. Всеки хукна нанякъде. Останаха малцина, а сред тях се развиха алчността, злобата, жаждата за власт и унищожение. Тя и той бяха различни - пазители на човешкото, на справедливото. Абе, все черти, които се приеха за старомодни. Ала те си останаха като себе си. Но другите станаха други. Забравиха добрините. Забравиха съжителството и взаимната подкрепа. И започнаха да рушат. И успяха. А сега ги няма. Отидоха си.

Но Тя е там - спирката на теснолинейката в село Ляхово, все още стои и чака. А Той - "пазарският влак", не идва. Няма и да дойде. Никога.

Докато природата я слее със себе си, тя ще стои там да го чака - мрачна, самотна и стара.

Ще стои и тъжно ще напомня за годините от 1928 до 2002, когато пътуваше влакчето по Пазарджишката теснолинейката от Пазарджик до Варвара...

-----------------

ИСТОРИЯ

Теснопътната жп линия от Пазарджик до Варвара е с № 17 в Националната железопътна мрежа на България и с дължина 16,703 км. Някога жизненоважна връзка между областния център Пазарджик и Родопите, днес от линията са останали малко следи. По нея не се извършва влаково движение от 2002 година, а от 2004 година трасето е закрито и демонтирано. Мотивът е, че линията е крайно губеща, по нея не пътуват хора и затова се налага да бъде затворена. Но местните хора знаят истината и тя е далеч от официалното становище.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !