Приказка за неделя: Баба Габа и Най Миро си намират внуци

Приказка от Антония Мечкова

Антония Мечкова Последна промяна на 30 септември 2018 в 08:06 2118 0

Тя се казваше Габриела, но съседските деца й викаха Баба Габа и на нея това започна да й харесва, а с времето май забрави другото, официалното име. Мъжът й беше Миролюб и това също й подхождаше, понеже Баба Габа беше махнаджийка, с остър език и твърде нетърпелива, станеше ли дума за недовършена или сгрешена работа. Но в такива моменти бай Миро се усмихваше благо, отстъпваше пред желанията на свадливата си съпруга и понякога даже обясняваше сговорчивостта си с думите „Хайде, само мир да е...”. Така мирът не напускаше техния дом, а бай Миро първо на шега, после съвсем сериозно се сдоби с прякора Най Миро, в селото май нямаше по-мирен мъж от него.

Тази пролет беше много студена и Баба Габа беше пратила мъжа си да докара още дърва от гората, а той се бавеше. На печката къкреше манджа, масата за обяд – сложена, домакинята намислила още сто задачи за Най Миро, обаче него никакъв го нямаше. Баба Габа не се тревожеше, че нещо лошо може да му се е случило, Най Миро знаеше как да се справя с всякакви ситуации. Но жената се ядосваше, че не държи на точността, не уважава старанието й да го посрещне в топла стая, с вкусно ядене и предвидливо приготвени сухи дрехи, ако е измръзнал из снeга и мъглата. По едно време старецът се върна, ала за ужас на Баба Габа мъкнеше и четири почти вледенени птици. Не гълъбчета, не врабчета. Щъркели.

И бабичката започна караницата от вратата – какви са тия пилци в къщата, какво смята дядото да ги прави, не стават нито за супа, нито за яхния. Да ги тури в курника, ще й плашат кокошките и току виж останат без яйца за Великден. Да ги отнесе в плевнята, козичката няма да ги трае ден. В стаята с печката само щъркели липсват, пък може зарази да имат, сигурно и боклук ще правят, освен че ще им се мотаят из краката.

Люто се сърдеше Баба Габа, сякаш фъртуната навън се беше извила отново, ала Най Миро мълчеше. Накрая жената разбра, че няма да отстъпи от това, което беше намислил, както обикновено правеше в името на семейното спокойствие. Планът му беше от прост по-прост – да запази птиците на топло, навън уж беше пролет, но мразовита и пернатите нямаше да оцелеят на жестокия студ. Той така ги беше намерил по пътя си, подгизнали от сняг и лед, примрели на пронизващия вятър. След виковете на Баба Габа – и доста уплашени в топлата стая, където не ги искаха на никаква цена.

Най Миро изчака бабичката му да притихне, па се разтърси из къщата за храна, обаче птиците не обичаха ни прясно, ни кисело мляко, не искаха супа, компот или пълнени чушки. Като не намери нищо подходящо да нагости пернатите, пак тури шапката и шубата и тръгна да иска риба, съседът му беше страстен рибар и сигурно къташе някакъв улов във фризера.

Като се прибра отново, бавно и търпеливо подаде от най-дребните рибки на щъркелите, а за да ги успокои им говореше като на бебенца. Баба Габа го гледаше, сякаш го виждаше за пръв път, после реши да му помогне, все пак четири гърла бяха, а след неканените гости щяха да хапнат и те. И не спираше да нарежда на дядото, макар и по-кротко, и много тъжно. Какво иска той, да ги гледат вкъщи ли? И защо да ги приютяват, колко години тя срещаше напролет идващите щъркелови ята, колко години ги молеше да й донесат рожба, та и в техния дом да се чуе детски плач? Ами колко години връзваше след пристигането им мартеничката си, а и дядото караше, за да са здрави и късметлии. И ето - кретаха и двамата с бастуни, с по една торба лекарства за закуска и вечеря, а което е най-важно – без деца и внуци, на които да се опрат в нужда или заради които да се зарадват малко. Та сега на щъркели да слугува...

Най Миро я слушаше и не отговаряше на горчивите й думи, бабичката казваше истината и бодеше в сърцето. Но и птиците не можеха да се справят сами със студа, премръзнали тракаха клюновете си, краката им аха да се пречупят, крилата опърпани от снега, който ги бе засипал тук след дългия път от топлите страни. Старецът не можеше да ги остави навън, в калта, преспите и ледената мъгла.

Като се разчу, че Най Миро е взел от съседа си замразена риба за щъркели, на вратата на Баба Габа се нареди цялото село. Какви са тия птици, как ще ги гледат, искат ли с нещо да им помогнат?... Най-любопитни бяха децата, смятаха да черпят пернатите с бонбони и банички. От възрастните имаше повече полза – един доведе ветеринарния лекар да ги прегледа, втори се обади на кмета да организират група и да обходят нивите за други измръзнали птици, трети звъннаха на най-близкия зоопарк. Все пак това бяха щъркели, не приличаха на пуйки, патки и гъски. Иначе казано, нещата бяха под контрол.

Най-сетне и пролетта потропа на вратата на Баба Габа и Най Миро. Цветята напъпиха в двора, овошките взеха да се поразлистват, стана време старците да пуснат щъркелите си на воля. И те го направиха, макар че им беше тъжно и тревожно за ненадейните питомци. Изнесоха ги до оградата, приказваха им нещо тихо и тайничко, галеха гръбчетата им, крилете. Никое сбогуване не е весело, та двамата май гледаха да приключат с раздялата колкото може по-бързо. Само че щъркелите не искаха да си тръгнат. После два по два литнаха, направиха няколко кръга над къщата на старците, сякаш да я огледат, и се издигнаха високо в небето. Прошетаха се из облаците, загубиха се за известно време и гледай ти, пак се върнаха. Клонче по клонче и сламка по сламка започнаха да вият две гнезда – на комина на къщата и на близката тополка. Ден след ден си изкусуриха птичите домове и се настаниха в тях като най-добри съседи. Покаже се от гнездото едното семейство и хоп, веднага скочи и другото, все едно са се наговорили да се видят за вечеря, да играят шах или карти, да поклюкарстват за времето, за реколтата...

Това беше огромно утешение за Баба Габа и Най Миро – излязат ли в двора, очите им все в гнездата. Старците винаги имаха да им кажат нещо, а птиците бързаха да им отвърнат на своя език. Така се изтърколи лятото, а с него и няколко големи яйца, от които се излюпиха смешни мъничета. Старците им измислиха имена, приказваха си и с тях, докато работят из лехите, наглеждаха ги, когато родителите не бяха наблизо. Щъркелите обикаляха по цял ден да им намерят храна, да ги поглезят. После ги учиха да се изправят на крака, после – да летят, после – да се ориентират. Когато дойде времето да тръгнат на юг, Баба Габа и Най Миро ги изпратиха до края на селото, махаха, триеха сълзи и тихичко им обещаваха, че ще ги чакат до пролет. Защото щъркелите си знаеха дома и домашните, една свадлива бабичка и един отстъпчив дядо, които ги бяха стоплили с ръце и сърце. Докато дойде истинската пролет.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови