Мариана Христова

Киното е медиум, който има свойството да „запечатва” времето, а миналото никъде не е така живо, както в старите ленти. Освен радост за окото, то носи сведения и познание за отминалото време и същевременно е парадоксално подвластно на неговия ход. За да продължат филмите да изпълняват своята мисия, те трябва да бъдат събирани, съхранявани и обгрижвани при определени условия. По тази причина съществуват филмовите архиви. Макар да се появяват почти паралелно с раждането на кинематографа, е нужно време да се осмисли значението им и се приравни важността им с тази на вече съществуващите архиви, а киното да започне сериозно да се възприема като културно-историческо наследство. От 1938 г. съществува Международната федерация на филмовите архиви (FIAF), в която днес членуват над 150 институции с филмови колекции, за да поддържат връзка, обменят опит и да си сверяват часовниците по време на конгрес, който се организира всяка година от различна институция-домакин. Много от тези архиви, освен че колекционират и каталогизират киното заедно с прилежащата му документация, полагат и грижи за удължаване живота на лентите, извършват реставрация на увредени оригинални негативи, възстановяват „изгубени” филми чрез компилация на части от оцелели копия.

Съвременният контекст

В последните години основната обсъждана тема в издаваното от FIAF списание и по време на конгресите е цифровизацията и свързаните с нея проблеми, пред които е изправено филмовото архивиране. Новата ера в технологиите налага дигитализация на материала, за да се осигури съхранението му и възможността да бъде показван, когато аналоговата прожекционна техника излезе от ежедневна употреба. По тази причина по-предприемчивите архиви се оборудват с лаборатории, където аналоговите ленти се сканират и прехвърлят на цифрови носители, а едновременно с това се извършва дигитална реставрация на евентуално повредения материал. Други ползват външни лаборатории, което често излиза твърде скъпо. Най-рентабилният вариант като че ли постигнала филмотеката в Болоня, чиято лаборатория дигитализира и реставрира колекцията й, но приема и външни поръчки, с което осигурява приходи на архива, за да не се разчита единствено на субсидии. За големите по обем колекции цялостното обезопасяване и дигитализиране на материала е почти немислимо, но бързата реакция гарантира по-пълното му съхранение.

Другата растяща тенденция е да се акцентира ясно върху двете основни функции на филмовия архив – съхранението и презентацията на колекциите. Много институции обособяват консервационни отдели, където се полага физическа грижа за колекциите, и публични музейни пространства, които се занимават с популяризирането им, а стремежът е да се засили връзката между тях. Според бившия директор на Филмовия музей в Амстердам Хоус Блоткамп главната обществена мисия на филмовите архиви е да осигуряват достъп до колекциите си: „Ако даден филмов архив не развива публична дейност, в моите очи той е гробище, закърняла институция. Не разбирам архивите, които дават достъп само на изследователи и не полагат усилия да покажат колекциите си пред по-широка публика.”¹ По идея на Блоткамп през март 2012 г. музейната част на холандския филмов архив напуска старата сграда в централния Вондел парк, където активността се изчерпваше с прожекции, за да се премести в още по-централно разположен съвременен архитектурен комплекс. Новият музей разполага с четири кино зали, две изложбени пространства и подземно фоайе, където филми от колекцията на архива са достъпни за самостоятелно и безплатно гледане в отделни кабини. Месец по-рано Филмотеката на Каталуния в Барселона отваря по малък, но сходно оборудван кино музей в сърцето на града, предлагащ и библиотека за обществено ползване.

Разбира се, много архиви от по-бедни страни не разполагат с бюджет за подобни разточителства, но за щастие новите технологии вдъхновяват за по-евтини методи. Добър пример е Албанският филмов архив, който след като започва дигитализация с подкрепа на държавата и субсидии от ЮНЕСКО, през 2010 се сдобива с мощен сървър за складиране на материала и паралелно с това предоставя дигитализираните албански филми за свободно гледане на уебсайта на архива.² Пак там могат да се проследят ежемесечните публични събития, организирани от архива, които далеч не се изчерпват с прожекции.

Къде сме ние?

За съжаление, на опашката. Макар българският филмов архив да съществува от 1948 г. под името Държавен музей на киното, Българска Национална Филмотека като негов приемственик не демонстрира сериозна грижа за материала, особено в днешен контекст. Освен, че не разполага с оборудвано съвременно хранилище, което да осигури дълъг живот на лентите, нито пък с техника за цифровизация, а филмовият фонд е разпилян между складове в Бояна, Белоградчик и Стара Загора, БНФ страда и от безхаберие. Според една от последните статии по темата, публикувана в webcafe.bg през месец май тази година, въпреки „изискванията кутиите да се отварят и лентата да се превърта ръчно надве години, това не е правено от 1986 г.”³ Акцентът в статията пада върху оскъдната финансова подкрепа от държавата, но за да се отварят кутиите периодично, няма нужда от допълнителен бюджет и всъщност влиза в отговорностите на служителите. Друг е въпросът, че заплащането там, както в повечето културни институции у нас, е под въобразимия минимум, което означава, че служителите вероятно влагат енергията си другаде, за да свържат двата края. Единствената очевидна дейност, свързана с модернизация на архива, е публикуването на дигитализирани фотоси от български филми на уебсайта на БНФ.

Колкото до публичната дейност на архива, тя също е ограничена. Едва ли много от минаващите по Гурко всъщност знаят какво има на номер 36, въпреки насъчаващите табели с импулсни телефони, от които могат да научат. Филмотечно кино „Одеон” пък е печално известно с това, че прожекциите му се отменяха редовно, поради липса на зрители – поне така беше преди ремонта. До библиотеката със специализирана литература за кино в усойното мазе няма публичен достъп; трудно е да свържем БНФ и с организиране на културни събития (освен обичайните годишнини), с партньорство или участие във фестивали.

Възможни стратегии

По всичко личи, че българският филмов архив е застрашен от изчезване – не само физически, но и в потребностите на публиката. Но за да има какво да показва и да изпълни поне просветителската си функция, трябва да се започне от спасяването на фонда.

Според уебсайта на държавното студио „Орфей” ЕАД, това е „единственото българско студио, което по договор с ИА "НФЦ" и ФИЛМАУТОР реставрира и издава български филми на DVD, DVD-R, както и наBLUE-RAY диск.”⁴В описанието на дейностите на студиото се казва също, че „след спечелен национален конкурс през 2005 г. на Аудиовидео “ОРФЕЙ” ЕАД  е възложено от МС на РБ научно-творческото ръководство и управлението на изключително отговорната дейност по реставрация, консервация и съхранение на националния филмов фонд, намиращ се в Българска Национална Филмотека.”⁵ Следователно студио „Орфей” е посочено като институция, която да работи заедно с БНФ в посока съхранението на българското филмовото наследство. Това обаче би се случило трудно, ако двете инстититуции останат да функционират като отделни звена, най-малкото заради евентуални спънки в координацията помежду им. Логично би било да се обединят в общ Национален филмов архив, където базата на студиото може да се използва за основа на съвременен център по консервация, а сградата на ул. Гурко заедно с кино Одеон да оформят музейния комплекс, който да се съсредоточи изцяло в популяризирането на архива. Това би спестило средства, би канализирало усилията на двете институции в обща цел и би ускорило наваксването с установените световни практики, за да се случи реален процес на филмово архивиране в България.

Тъй като и БНФ, и студио „Орфей” са държавна собственост, Министерство на културата има ключова роля в предопределяне на по-нататъшната им дейност. Но министерският бюджет едва ли някога би бил достатъчен за цялостно финансиране за развитието и дейността на един реално работещ архив, затова по-важно от наливането на средства е целенасоченото им разпределяне. Съществуват външни източници на финансиране, които биха могли да се ползват, ако държавата осигури поне минималния стартов бюджет за определни проекти. Филмотеката на Каталуния, например, успя да закупи в края на миналата година собствен скенер за дигитализация с финансиране от Европейската комисия, но на базата на осигурен от държавата минимален бюджет. Което означава, че и служителите могат да се мобилизират в търсенето на допълнителни средства за финансиране, вместо да чакат на готово от изнемогващата държава, стига да им се предоставят необходимите условия.

Откакто съществува киното, историята на човечеството се докуметира и на други носители, освен на върху хартия, изобразителни платна и фотографски негативи. Ясно е, че съхранението му не е луксозна прищявка, а много важен приоритет в процеса за опазване на културно-историческото наследство на всеки народ. А след няколко десетилетия в ерата на образите присъствието на България не само на културната, но и на историческата карта на света, ще зависи пряко от количеството памет в движещи образи, което сме съумели да запазим, покажем и разпространим извън пределите на страната.

Мариана Христова е магистър по Кинознание от НАТФИЗ „Кръсто Сарафов”, има практика като редактор, журналист и филмов критик, а в момента завършва магистратура по Съхранение и презентация на движещи се образи в Амстердамски университет, Холандия. През юни 2012 г. участва в едномесечен уъркшоп по консервация на видео арт, a в края на същата година стажува във Филмотеката на Каталуния в Барселона, Испания и работи върху подготовката на филмовата изложба „Мултиверсии”, представена в рамките на конгреса на ФИАФ през април, 2013 г.

__________________________________________________________________________________________

 1^ Blotkamp, Hoos, Some Afterthoughts on Film History in the Cinema Programme or Programming as Cinema History, Archive Film Journal, Amsterdam, 1998, стр. 14