Кан с почит към митичните герои на киното, но и към тези от нашето време

Въпреки дъжда и мрачното време, което се отразява на настроението извън екрана, фестивалът в Кан следва стремително своя ход и навлиза в решителната си фаза. След вниманието към Джони Деп, въплътил се доста успешно във френския крал Луи XV и Майкъл Дъглас, отнесъл почетната „Златна палма“, още една легенда на киното беше удостоена с неочаквана Почетна „Златна палма“, при това връчена лично от президента на фестивала Ирис Кноблок.

80-годишният Харисън Форд, когото помним като Хан Соло от „Междузвездни войни“, но и като авантюриста-археолог Индиана Джоунс, впускащ се в най-рисковани приключения, е в Кан, за да представи петото и последно крило от сагата за неуморимия му герой – „Индиана Джоунс и циферблата на съдбата“, режисиран от Джеймс Манголд.

Във видимо добра форма и топкондиция, придружен от сияйната си съпруга Калиста Флокхарт, той изкачи стълбите на Кан и получи дълги сърдечни овации. Тогава суровостта му се пропука и камерите видяха сълзи. Още от времето на „Похитители на изчезналия кивот“ (1981), критиците бяха отбелязали, че той е пар екселанс американски герой, наследник на Златната ера на Холивуд и напомня едновременно Гари Купър, младия Джон Уейн и Чарлтън Хестън.

„Той е усъвършенстван продукт на американската киноиндустрия, който изпрати Супермен и Флаш Гордън на полицата с играчките", обобщиха тогава. Атлетичният актьор печели поколения зрители със своята решителност, мъжественост, неустрашимост, но и проста човечност, с леко ироничния си подход и макар често да е победен или в беда, никога не се отказва от големите си цели.

Филмът е оценяван противоричиво, но тепърва ще има зрителската си реализация. Самият факт, че Кан показва такова внимание към американската киноиндустрия и легендарните й представители говори за културна политика с голям мащаб и уважение към миналото, но и към проекциите на най-успешните киномодели в настоящето.

Кан е средище и витрина на киното във всичките му измерения – история, памет и бъдеще, експерименти, изкуство и индустрия, автори и звезди, пари и пайети... Покланяйки се на митовете от вчера, организаторите дават и свободна трибуна на героите от днешния ден. Те често идват в трудни филми, както е с „Черни мухи“ на Жан-Стефан Совер, един от първите в конкурса. Рядко може да се види по-въздействащо, но и тежко зрелище, постигнато с чисто кинематографични средства - агресивен монтаж, влудяваща звукова картина, виртуозна операторска работа, изградена на драматургия на цвета – изображение в тъмна гама и мощно ползване на червения цвят (светлините на линейка, кръвта).

"Черни мухи"

Филмът се гледа като военен филм, само че войната се води в един чудовищен Ню Йорк и е буквално на живот и смърт. Това е всъщност почти документална, абсолютно безпощадна хроника на ежедневието на двама парамедици от Бруклин, които нощем спасяват хора от социалното дъно – луди бездомници, агресивни латиноси, индийче-епилептик, задушаващ се арабин, пребита от руски главорез жена, серопозитивна родилка-наркоман, разлагащ се труп, накацан от ята черни мухи... Всякакви несретници, клетници и отчаяни хора. Така разказан, филмът веднага отпраща към „Шофьор на такси“ на Скорсезе – нощ, кола, ярост, емоции на ръба.

Тук обаче имаме друга конструкция и послание. В главните роли са Шон Пен и новата звезда Тай Шеридан, единият играе унил ветеран от Бърза помощ, другият - младо куче, което сега започва, с мечта да учи медицина. Ужасните гледки, които ги връхлитат, оказват влияние на психиката им и те са на предела. Помежду им се зараждат бащинско-синовни отношения, но всеки трябва сам се справя с нечовешкия стрес и накрая героят на Шон Пен не издържа.

За да навлезе в атмосферата на тази професия Совер прекарва повече от година в различни линейки, а двете звезди два месеца и половина преди снимките също се гмуркат в средата.

„Това потапяне като подход е решаващо“ – казва режисьорът. На финала героят на младия парамедик успява да преодолее депресията си и да продължи, въпреки всичко - и това е позитивното послание на филма. Филмът е екранизация по нашумелия роман „911“ от 2008 на Шанон Бърк (шофьор на линейка). Любопитен момент е и появата и на Майк Тайсън в малка роля.

Жан-Стефан Совер е френски режисьор, който от 14 години се е установил в Ню Йорк и прави филми, откровено показваще насилието в съвременния свят. Претенциозните френските критици непочтително оценяват „Черни мухи“ с изрази като „мухи-лайнарки“ (Либерасион), а американските (The Hollywood Reporter) смятат, че е твърде депримиращ, разбива публиката и я оставя да кърви, без да й носи удовлетворение.

Да, това не е нито емоционален, нито философски, а филм, който говори брутално за човешката участ през кръвта и остро-сетивното. Думата има журито, но за мен „Черни мухи“, с цялата си яростност, прави силен портрет на съвременни хора, посветили се на спасяването на живота. И го прави, ползвайки екстремно-майсторски езика на киното. След тази прожекция „Последната линейка на София“, чудесният и светъл документалния филм на Илиян Метев (с Награда от Седмицата на критиката през 2012), ще ни се види като романтична приказка. А и ще си дадем сметка, че проблемите с агресията върху медици далеч не е само нашенски проблем. Въпросът e философски и етичен и отива много по-нависоко – към човешката несрета в глобалните общества, която никой „герой“ сам не може да пребори.Смисълът е да не се отказваш, да продължаваш въпреки всичко.

Съвършено други, реални герои на нашето време видяхме в документалния „Младост“ на китайския режисьор Уонг Бинг. Монументално дълъг (цели 212 мин), той е едва първата част (с подзаглавие „Пролет“) от бъдеща трилогия за живота и бита на текстилните работници от Китай, която режисьорът възнамерява да прави.

Самият той е напуснал Китай през 2021 г. и се е установил в Париж, а филмът е копродукция между Франция, Люксембург и Нидерландия.

Това е внушителен колективен портрет на младежи, около и над двадесетте си години, които работят като шивачи по 15 часа на ден и шият дрехите „Made in China“, с които днес е облечен светът. Спят и работят на едно и също място в град Жили, гигантска „спалня“ на 150 километра от Шанхай, където идват от селските райони с едничката надежда да имат някакво бъдеще - семейство, дом, благосъстояние. Работят чевръсто като виртуози на автоматични шевни машини, които произвеждат невероятен и постоянен шум.

Състезават се кой е по-бърз, закачат се, влюбват се, момиче и майка й мислят да прави аборт, за да не загуби работата си, влизат в конфликти с шефовете за надниците си, опитват се да се забавляват по малко. Обстановката в бетонните ателиета-общежития е отчайващо мизерна и мръсна, но те сякаш не го забелязват, потопени в ежедневните си битови занимания и мечти за бъдещето. Иронията е, че всичко се намира на „Булевард щастие“...

Филмът е сниман в продължение на години - от 2014 до 2019 г., и макар да звучи правдиво и обективно, не се издига над наблюдението и не стига до обобщение за времето или човешката природа. Безспорна е информативната му страна, но младите работници, внушителен брой, макар че „играят“ себе си, са в осезаема степен и режисирани. Завладяващи са най-вече енергията и жизнеността им, в остър контраст с безнадеждната и тъжна заобикаляща ги среда.

В крайна сметка западните зрители, живеещи в богати и охолни общества, имат уникален шанс отвътре, някак интимно, да разберат жестоката човешка цена на икономическия възход на Китай. Това е много актуална тема и тя ни беше показана и в други филми, селекционирани в Кан предишните години. Учил в Академията за изящни изкуства, режисьорът смята, че свободата му „влиза в противоречие с реалността на обкръжението му“... Френската критика оценява високо филма, някои дори го виждат с въображаема „Златна палма“. Как обаче ще се възприеме от журито е друг въпрос.

Интересно, деликатно и интимно наблюдение върху подрастващи ни поднася и майсторът със „Златна палма“ за „Магазинни крадци“ японският режисьор Хироказу Коре-еда.

"Чудовище"

В „Чудовище“ той изследва с финес отношенията между две момчета от начално училище, техните родители и учители, които се заплитат в сложна психологическа история с лек криминален привкус. След пожар на голяма сграда, в която има Клуб за компаньонки, се разиграва странно разследване на насилие върху ученик. Самотна майка обвинява учител за физическо насилие и обиди над сина й. Учителят е заклеймен и тормозен, директорката, самата преживяла трагедия, не решава конфликта. Режисурата майсторски разгръща темата за насилието, физическо и психологическо, за недоизказаностите и лъжите, за първите и неосъзнати пориви на любов. Ситуацията е разгледана последователно през през три гледни точки (на майката, сина й и учителя) и неусетно разбираме, че всеки има своята истина.

Коре-еда откровено ползва структурния модел на „Рашомон“, шедьовъра на своя велик съотечественик Куросава. И макар там да се разглеждаше далечна самурайска епоха, човешката природа с нейните дълбочини не се е променила особено. В „Чудовище“ през цялото време зрителят е държан в напрежение и неопределеност, дори в страх от някакви криминални разкрития, но майсторът в крайна сметка решава въпроса в полза на светлата страна на живота, уповавайки се на детската чистота. Сцените с двете момчета, намерили свое убежище в стар вагон извън града, са филмова поезия от висока проба, достъпна само за голям майстор.

Отново с млади хора, самотна майка, тежко минало и недоизказаност се занимава и „Завръщането“ на френската режисьорка Катрин Корсини, но доста по-грубовато и директно. Около филма витаеше скандал, тъй като поради анонимни сигнали за различни посегателства от членове на екипа, той първо влиза в състезанието, после излиза и накрая остава, защото няма депозирана официална жалба срещу него.

"Завръщането"

Това е 12-и филм на Корсини и трето нейно участие в конкурса. Последният път беше със „Счупването“ (2021) - ангажиран разказ за протестите на Жълтите жилетки, в който се изследваше сблъсъкът на социалните класи и сексуалните ориентации, в общи линии необходимостта да се съчетават различията. И тук е донякъде така, но без политическа директност.

В „Счупването“ играеше непрофесионалната тъмнокожа актриса Аисату Диало Саниа и тук тя се завръща отново като самотна майка на две тийнейджърки, която работи като детегледачка в богато семейство. Пристигат в Корсика, откъдето преди 15 години тя е избягала с малките си деца. Бащата е починал и тя чувства вина за смъртта му. Момичетата, дръзки, неуправляеми, преливащи от енергия и жизненост, откриват едната любовта (с дъщерята на собственика), другата самодейно предлага наркотици, като постепенно узнават истината за разбитото си семейство. Всичко е поднесено, разбира се, с естественост. В предълга и самоцелна сцена-оргия - упадък, който вече се приема за новото нормално - режисьорката предлага доста стряскащ портрет на младите корсиканци. Това е жалко, защото природата и красотата на Корсика са като отделен герой във филма и имат магическо въздействие.

„Завръщането“ е филм за надмогване на миналото и сближаване на семейството, но няма заряда на големите филми. По-подходящ е сякаш за „Особен поглед“. Някак всичко в него е изчислено с оглед новите неписани тенденции. Критиката не е особено възторжена също. Но журито, кой знае...

Следете новините ни в GoogleNews