Кан 2023: Пробив на африканското кино, силни жени и сянката на Холокоста

Боряна Матеева, Кан 25 май 2023 в 16:08 1157 0

Банел и Адама

Снимка Пресцентър на фестивала

Кадър от "Банел и Адама" на режисьорката Рамата-Тулайе Си от Сенегал.

В тазгодишното издание на Кан има няколко рекорда – за първи път една трета от заглавията в състезанието са подписани от жени. Две от тях идват от Африка: Рамата-Тулайе Си от Сенегал и Каутер бен Ханиа от Тунис. Си е втората тъмнокожа жена в конкурса (след Мати Диоп). В „Особен поглед“ се състезава първи филм от Судан, има филм от Мароко. Като добавим и факта, че две от членките на журито идват едната от Замбия, а другата от Мароко, разбираме, че изрази като „феноменален успех“ не са преувеличени.

Чернокожите жени-режисьорки бяха поканени на специален обяд и това е първото подобно честване организирано в Кан. Целта е да се изградят сътрудничества и партньорства, финансови и творчески, които да направят видими режисьорите от Африка. Критиците отбелязват „творческата надпревара“ на едно ново поколение, а режисьорката Каутер Бен Ханиа потвърждава, че сме изправени „пред ново поколение, по-добре образовано, което има какво да ни каже“. Целта, както при всички успешни киноначинания, е да се правят африкански филми с универсално значение. От близо 50 години африкански филм не е бил удостояван със „Златна палма“. Последно това се е случило с „Хроника на жарките години“ (1975) на алжиреца Мохамед Лакдар-Хамина, който беше показан и в България в „Студийни кина“. Напълно вероятно е тази година африканското кино, което е под прожекторите, да получи най-голямо признание...

Филмът, който в тази посока покрива всички критерии и вярвам, че ще бъде отличен, е „Банел и Адама“ на младата сенегалско-френска режисьорка Рамата-Тулайе Си, завършила френското киноучилище La Fémis. Тя очарова публика и критика с филма си „Банел и Адама“ – нестандартна любовна история, развиваща се в затънтено село в Северен Сенегал. Битът там е безкрайно далеч от съвременната цивилизация и хората живеят с легенди и предания, в митологичен свят, който обаче е и много суров. Всичко се развива на фона на зверска суша, кравите умират по полето, а хората си обясняват несгодите със суеверия. Любовта на двамата млади се сблъсква челно с вековните традиции на една изостанала общност, където няма място за страсти. Но нищо не е просто - обичта на Банел е неистово-обсесивна и това я довежда до смъртта. С красиво и изчистено изображение, с епизоди близки до магическия реализъм, с една много силна сцена-алегория на апокалиптична пясъчна буря, филмът въздейства като приказка, но засяга и остро актуални, социални и екзистенциални теми - изостаналостта, еманципацията, противоречието между модерното и традициите, между любовта и дълга.

Режисьорката Си казва, че вдъхновение са ѝ били героини като Федра, Антигона и Медея и се надява да е направила „най-голямата любовна история на Африка“. Признава още, че се чувства колкото сенегалка, толкова и французойка. Родителите ѝ са неграмотни имигранти от Сенегал, но тя е продукт на две култури и създава красив мост между тях. Още когато започва да пише сценария, е усетила, че „всички истории за Африка се занимават с бедността, тероризма, насилието“, но сега това започва да се променя и към тази реалност може да се подхожда творчески. Тя вижда дебюта си като „политически жест“. Деликатен и лиричен, „Банел и Адама“ потапя в далечен свят, който всъщност е съвсем разпознаваем и го прави с искреност, мярка и оригиналност.

"Май декември"

С предразсъдъците на обществото и измеренията на истината се занимава и „Май декември“ на американския режисьор Тод Хайнс, но в съвсем друга перспектива. Филмът търси психологическата достоверност, слиза много дълбоко в скритите мотиви, разбираме, че няма една истина и едно право, когато става дума за чувства. Известна актриса се готви за новата си роля и се среща с жената, чийто образ ще пресъздава на екрана. Въпросната жена е скандализирала пресата и обществото преди 20 години с връзката си с 13-годишно момче, за което после се жени. Създават семейство и деца, живеят в благополучие, но над животът им тегне сянката на скандала. Постепенно бариерата между двете жени пада и те започват да се отразяват една в друга и да си влияят– не случайно много сцени са решени с отражения в огледала.

Ролите са поверени на две чудовищни актриси, отличени с „Оскар“ – Натали Портман и Джулиан Мур. Актрисата (Портман) търси скрити и сенчести мотиви и не вярва, че е възможна истинска, макар и нестандартна любов. Постепенно тя се превръща в нещо като детектив и се заравя дълбоко в миналото на своята бъдеща „героиня“ (Джулиан Мур). Играта им е виртуозна, нюансирана, хладна, заредена с напрежение и много подтекст. Психологически трилър от висока класа, който се заравя в двойнствеността и несигурността на чувствата, напипвайки травми от детството. Леко отстранение и дори ирония допълват атмосферата на двусмисленост, която на моменти напомня епизоди от „Персона“ на Бергман със заличаване на личността и смяната на местата между Биби Андершон и Лив Улман.

В ролята на младия съпруг, връстник на сина на жената от първия ѝ брак, е 32-годишният актьор и модел Чарлс Мелтън от азиатски произход, който успешно партнира на двете актриси. Тод Хайнс не съди и не морализаторства. Той много внимателно раздипля една човешка драма, която въпреки изминалото време продължава да е рана и която резонира особено силно във времето на пост-истината, когато вече не знаем кое е вярно, кое е измислица или пък съзнателна манипулация. И макар френски критици да го сравниха с телевизионен сериал, излизайки от филма се чувстваш като след психоаналитичен сеанс. Не си излекуван от тревожността, но са ти поставили неудобните въпроси за привидностите и реалното на които сам да си отговориш.

"Анатомия на едно падане"

Пак като психотрилър и семейна драма, но с елементи на съдебен филм се разгръща и „Анатомия на едно падане“ на френската режисьорка Жюстин Трие. И тук зрителят е оставен сам да търси истината, като внимателно я отделя от недоизказаност и измислици, защото нищо не е такова, каквото изглежда в началото. Известна писателка е обвинена в убийството на мъжа си. Тя трябва да се защитава в съда, като по време на процеса се изнасят неприятни факти от съвместния им живот, привидно нормален и щастлив. Мъжът е паднал от прозореца на планинския им дом и въпросът е това убийство ли е или самоубийство.

Постепенно навлизаме в най-скритите и тъмни зони на психиката и на двамата, като в техните взаимоотношения важна роля играе и детето – 11-годишно момче с намалено поради инцидент зрение. Открива се професионална ревност (мъжът, университетски преподавател е неуспял писател), съперничество, нелюбов.

В ролята на писателката с изключителна сдържаност и финес се превъплъщава Сандра Хюлер, която помним от комедията „Тони Ердман“ (2016). Привидно студена и дистанцирана, изключително дисциплинирана и подредена, нейната героиня успява да се справи с психологическия натиск и накрая е оправдана благодарение и на свидетелство на сина си. Но зрителят не е категоричен и за него съмненията остават... Филм за крехкостта на нещата от живота, които могат да се преобърнат във всеки момент, за двусмислието и недоизказаността, направен бистро и без дидактика. „Имам нужда да търся нещо във формата, в разказа, в изображението за да ми е интересна тази професия – казва Трие. - Да направиш още един филм, да разкажеш още една история не е достатъчно“.

"Зона на интерес"

И още една семейна драма, но решена в съвсем друг стил – „Зона на интерес“ на британския режисьор Джонатан Глейзър. Филмът е свободна адаптация на роман на Мартин Еймис, като един от измислените персонажи е транспониран и вдъхновен от реалния СС офицер Рудолф Хьос, комендант на лагера на смъртта в Аушвиц, който има личен принос в усъвършенстване на техниките за масово унищожение. Хьос живее идилично в зоната край лагера с жена си (втора централна роля за Сандра Хюлер и може би награда) и петте си деца, като къщата му е разположена до самата стена на лагера. Полският оператор Лукаш Зал е разположил 10 камери в декора, пресъздаващ в детайли бюргерския бит и ежедневието на фамилията Хьос. Особено внимание е обърнато на градината на фрау Хедвиг, с която тя се гордее - пресни зеленчуци и плодни дръвчета. Макар и да се вижда пушекът от крематориума и понякога да се чуват приглушени звуци - викове, заповеди, кучета, а някои от прислужниците да са затворници от лагера, това сякаш се пропуска и не съществува за щастливото семейство. Всеки от тях изтласква в съзнанието си немислимото, чудовищната истина с картините на смъртта.

Драмата настъпва, когато Хьос трябва да бъде преместен на друга работа, близо до Берлин, далеч от природата и красотата наоколо... Жена му е силно ядосана. За да представи все пак ужасната реалност зад стената, режисьорът ползва хроники. Да си спомним разтърсващият и ужасяващ „Синът на Саул“ (2015) на Ласло Немеш (Голямата награда на журито в Кан и „Оскар“ за чуждоезичен филм), в който също нямаше пряко показване на мъченията, а картината беше размазана, за да пощади и зрители, и самия герой, работещ като огняр на пещите за изгаряне на трупове. Много е писано за Холокоста и много филми са направени и ще се правят, защото не трябва нито за миг да забравяме станалото. Да споменем само документалната класика „Обикновен фашизъм“ на Михаил Ром или „Нощ и мъгла“ на Ален Рене. „Зона на интерес“ за пореден път поставя въпроса за „баналността на злото“ (Хана Аренд), тук в чистия й вид. Отваря се големият разговор за опасността от нов тоталитаризъм и ни се показва неведомия механизъм на психологическото изтласкване – как съзнанието може да игнорира моралния въпрос за нечовешкото изтребление на хора от хора.

Ето какво казва актрисата Сандра Хюлер за участието си „Зона на интерес“, за който смята, че няма да е поредният филм за нацисти, защото е „филм за контраста“. Именно този подход я убеждава да приеме ролята. „Обикновено търся общи точки с персонажа си. Винаги има елемент, макар и нищожен, който искам да изследвам и ме докосва. Тук не беше така. Ставаше дума за чисто представяне. Дадох на разположение тялото си, но не и душата. Разбрах, че беше възможно да изоставя всяка афективна връзка и просто да представя някой в най-жалката му низост.“

Кан винаги е бил нащрек и винаги е подкрепял будната съвест на режисьорите. Неслучайно „Зона на интерес“ има и едни от най-високите оценки от международната критика.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X

Какво иска да промени Глас Народен в образованието