Галин Стоев: Войната на Путин напомня джихад, а човекът с най-тежката професия в момента - Зеленски - е интелектуалец, актьор (видео)

Разговорът "Войната – конструиране на драматургии“ с Галин Стоев, д-р Слава Янакиева и Мира Тодорова се проведе в Народния театър

Искра Ангелова Последна промяна на 28 ноември 2022 в 08:03 5168 1

Галин Стоев, режисьор

Снимка Личен архив

Галин Стоев, режисьор

Разговорът "Войната – конструиране на драматургии“ с Галин Стоев, д-р Слава Янакиева и Мира Тодорова се проведе в Народния театър миналата седмица и беше едно от най-вълнуващите, интересни, задълбочени и смислени културни събития, на които сме присъствали от много време.

Редно е да споменем в скоба, че това е една от инициативите на новия директор Васил Василев, чието назначаване на пиарката на ДПС в театъра предизвика огромно (и заслужено) обществено недоволство, тъй като политиката и политическите демонстрации нямат място в културните институти.

Като затворим скобата обаче, разговорът за войната на Путин беше силно образователен, а участниците в него - Галин Стоев и Д-р Слава Янакиева показаха категоричната си осъдителна позиция спрямо този нов "джихад", както го нарекоха и приведоха редица исторически, културни и фактологични примери и доказателства за зверствата на тази война и за нейния отглас в изкуството.

Публиката не искахме да си тръгнем, зажаднели най-сетне човек на изкуството, българин, директор на театъра в Тулуза, Франция... да застане и публично, задълбочено, просветено и смело да защити цивилизационния избор на Украйна да бъде свободна, да бъде част от ЕС и НАТО, за който украинците се борят с живота си, прощавайки се с благополучието, работата си, миналото и всичко, което изобщо имат или са имали. И докато украинците се борят с живота си за членство в ЕС, ние това членство го ритаме по паважа. Като мълчим, не заемаме позиция и сме тотално промити от медийната прокремълска пропаганда, която се лее от повечето официални медии. Като гласуваме за националистически формации, които открито искат да ни извадят от Съюза. Като се правим, че всичко това не ни засяга. Засяга ни. Много.

Благодарим на Галин Стоев, че отсрами българските артисти и интелектуалци, които мълчат оглушително и по тази тема, с малки изключения. На митинг срещу войната в Украйна видях Георги Господинов, Захари Карабашлиев и Явор Гърдев. Съжалявам за всички ни. Това е равносметката.  

Тук можете да гледате цялата среща (звукът става по-добър на 5:30 мин.): https://www.facebook.com/IvanVazovNationalTheatre/videos/918268619140471, а текста свалих по-долу. Приятно четене:

Мира Тодорова:
Здравейте, добре дошли на този разговор, който сме озаглавили “Войната: конструиране на драматургии.“ В началото искам да ви представя участниците в разговора. Д-р Слава Янакиева и режисьора Галин Стоев. Слава Янакиева е културолог и театровед. Изследванията ѝ са в областта на религиозното кино и медиите, както и средновековния театър и история на празничността, на понятието за празничност. Публикувала е множество статии по тези теми в различни научни издания. Понастоящем води лекционни курсове в специалността културология в Софийския университет. Член е на Института по средновековна философия и култура. Съавтор е на две антологии по средновековна визуална култура. А последната ѝ книга се казва „Християнското кино – топики в сакралната кинокинематография“. Добре дошли.

Галин Стоев е театрален режисьор, който от много години е в чужбина, мисля, че от 2000 г. работи в чужбина, в Белгия, Франция. От 2018 г. е директор на Националния Драматичен театър в Тулуза. Завършил е НАТФИЗ. Ако трябва да споменем някои от важните му спектакли, с които е започнал: „Илюзията“, „Госпожица Юлия“, „Агамемнон“, който всички помним и още много, много други, по много сцени в България и в чужбина. Това, което е интересно, че в момента поставя „Вуйчо Ваньо“ в театъра в Тулуза, който ще има премиера в Париж догодина.

Галин Стоев:
Здравейте, благодаря, че дойдохте, за да ни видите и да ни слушате. Аз го казвам винаги, защото ме удари това изречение, за първи път като го чух, и прозвуча, особено след 24 февруари много силно. И това е, че войната е крайна форма на дехуманизация. И в тази крайна форма на дехуманизация няма място за нищо друго. Може би много хора са се чувствали като мен след 24 февруари, т.е. абсолютно безсилни, изпаднали в злоба, пак безсилна и незнаещи какъв е смисълът на това, което правят, и защо въобще го правят в една такава ситуация. т.е. аз прекарах един доста дълъг период, в който абсолютно не знаех какво мога да предложа на пазара. И дали има смисъл да предлагам каквото и да било, и дали въобще потенциално носи нещо, което мога да предложа. До момента, в който открих, че едни светли моменти, в които се успокоявам, излизам от тази спирала на ужас, беше когато репетирам, когато подготвям някакъв нов проект.

И тогава си дадох сметка, че всъщност съм привилегирован, защото имам този балон, в който винаги мога да вляза и да чопля нещо, за което знам, че няма да спре война, няма да направи света по-добър, няма да промени абсолютно нищо, т.е. то само по себе си е безсмислено като занимание. Но то има шанса да спаси може би една душа, ако и една спаси по време на представление, това вече е голяма стъпка.

Но по принцип големият въпрос как се позиционираш в състояние, в положение на война, на нещо, за което… ние сме израснали с това, значи, това не може да се случи вече, няма как да се случи, защото то няма смисъл само по себе си. Изведнъж то взе, че се случи. И както каза Слава в нашия предварителен разговор, това е може би първата война, която гледаме онлайн, директно.

Д-р Слава Янакиева:

Дори това не са мои думи, а на бившия главен редактор на „Новая газета“, Нобелов лауреат, който отбеляза, че да, всички войни имат общи характеристики, но новото в тази война, е, че ние ставаме свидетели в момента, в който тя се води. Защото, ако преди е трябвало да се заминат примерно 3000 репортери, както са заминали Втората световна война, сега имаме 3 милиона, които снимат с телефоните си и публикуват в същия миг, в който това, което се случва, се случва. Ние гледаме тази война, и тук възниква тази опасност – как ще я възприемем. Значи, метафората, която употреби един режисьор, театрален, който поставя в момент „Молителките“ на Есхил в Украйна: колко време ще издържим в стаята на плача?

Защото след Втората световна война има цяла дисциплина в критиката, която се занимава с това може ли да се говори за репрезентация на Холокоста, може ли да има репрезентация на Холокоста? Кое е прилично, кое е възможно, дали е възможно? Какъв е жанрът, който, ако въобще има такъв, който трябва да използваме? Докато сега този въпрос не стои, по простата причина, че войната е пред очите ни. Дали ние ще я възприемем като сериала, който е трагичен, и ще се отстраним от нея, дали да се самозапазим, защото нямаме капацитет да поемем, или ще минем отвъд? Това е въпросът. Това е много сериозен въпрос. Той дори, там е работата, че дори не предразполага към сублимация. Каква сублимация, всичко това е пред теб, реалността, пред очите ти.

Галин Стоев:

Как може това да го трансформираш в нещо друго, след като то е хоризонтално поставено на масата? Тук идва според мен въпросът за наратива, т.е. как се разказва това нещо от едната и от другата страна. Аз прекарвах и продължавам да прекарвам дълги часове, следейки всевъзможни подкасти на руски дисиденти, на хора, които са напуснали страната след началото на войната, на интелектуалци, които говорят също с украинските си колеги. И се опитват да конструират наратив от една страна, и също, с почти самоунищожителна перверзност следя руските пропагандисти, защото ми е много интересно да видя как те конструират техния наратив. И всъщност за мен е изумително как драматургичният наратив се конструира от двете страни. И до каква степен тези истории, техните елементи всъщност изграждат разказ и тези разкази нямат нищо общо един с друг. И ако това беше в мирно време, можехме много да спекулираме върху темата, но това цялото се случва, докато руските войски обстрелват гражданска инфраструктура и убиват цивилни граждани в Украйна.

И тук ще цитирам един от любимите си анализатори, това е един великолепен интелектуалец, руски, който се казва Дмитрий Биков, който каза следното: „Да, Русия е във война и Русия твърди, че Путин е във война с целия свят и целият свят е срещу него. Но това не е цялата истина, защото всъщност това, което настъпва по границите на Русия и започва да я задушава малко по малко, не е целият свят, това е бъдещето. Бъдещето, което настъпва срещу миналото.“ И двата наратива, които се изграждат от една страна от украинските интелектуалци, от друга, от руските пропагандисти, защото там интелектуалци не виждам. т.е. всички, които можеха нещо да кажат, са напуснали страната.

Изумителен е фактът как един разказ идва от бъдещето и се конструира от хора, които идват от бъдещето наистина. Ако познавате примерно Алексей Аристович, който е един от най-близките съветници на президента Зеленски, който е военен по образование, също така е бил актьор, също така е психолог, психиатър и така нататък. Начинът, по който той изгражда драматургично целия разказ за случващото се е много впечатляващ, защото той се занимава включително и с педагогическа дейност, той участва в подкасти всяка вечер, в подкаста на Фейгин live - това е руски правозащитник, който също е изключително анти-путински настроен. И той дава сводка как е минал деня на всяко едно ниво.

Т.е., тръгвайки от военните действия, скачайки на ниво политически преговори и как се позиционират различните играчи в цялото това нещо и всъщност рационализира целия този хаос. Целият този хаос, на който ако се оставиш, той те помита, унищожава те и всъщност ти пропадаш в бездната на нихилизма. И тогава си казах: А, ето някой, на който може би му е много тежко, но който върши своята работа и я върши достойно, много конкретно и почти с педагогическа, бих казал просветителска дейност.

И от друга страна, гледайки телевизионните формати на руските държавни канали, ние не можем да ги изгледаме цялостно, но в YouTube има достатъчно откъсчета, достатъчно анализи. Изумително е как за много кратко време национален канал, държавен, на националната телевизия, пада на нивото на жълта или кафява преса, такава каквато ние познаваме и тук. И това без абсолютно никакъв срам, без абсолютно никакъв свян, като че ли това е най-нормалното нещо.

И така, интересно ми е, тази загуба на чувство за приличие, откъде идва и до къде може да стигне.

И след това си казах: добре, ако в чисто драматургичен план разгледаме дискурса, който се опитва да оправдае тази война от самото начало, всъщност ще видим, че нещата, които са назовавани, са назовавани с името на нещо друго. Т.е. в началото не се казваше война, казваше се специална военна операция.

Д-р Слава Янакиева:

То още се казва така.

Галин Стоев:

Още се казва така. Още ли получаваш пет години, ако споменеш думата война. Пет години затвор?

Д-р Слава Янакиева:

Рискуваш.

Галин Стоев:

Рискуваш. Стигна се също и до този парадокс, ако зададеш въпроса на руски гражданин: „Вие подкрепяте ли изтеглянето от Херсон?“ Ако той каже „Да“, той е подсъдим по член еди-кой си на еди-кой си закон, защото това е дискредитация на армията. И също така призив…

Д-р Слава Янакиева:

Дори е малко по-сложна драматургията. Сега, изтеглянето от Херсон е спуснато отгоре, значи то не може да е неправилно, но то не се нарича изтегляне.

Галин Стоев:

Тръгваме си за малко.

Д-р Слава Янакиева:

То се нарича промяна на диспозицията, временно отдалечаване от изконно руската земя и други такива неща, на които само пропагандните източници си вярват, дали и те си вярват – не е ясно, но това е, което трябва да се повтаря. И рискът да отидеш в колония със строг режим е, ако кажеш, че това не е руска територия. Да кажеш, че това не е руска територия или че Русия няма право да настоява за тази територия и това е. А иначе – можем да се изтегляме – това е когато е хитро, когато е мъдро, когато има някакъв по-важен ход.

Галин Стоев:

Другото интересно е, че в началото това беше денацификация, след това се превърна във война с колективния Запад, след това мина в противопоставяне откровено с НАТО, а в момента има призиви за десатанизация. Защото се предполага, че Сатаната се е настанил в Украйна и ръководи там.

Д-р Слава Янакиева:

В този смисъл, да се върна обратно към твоите думи за бъдещето, което напира по границите на Русия. Дугин каза същото. Александър Дугин – големият, в очите на пропагандата.

Галин Стоев:

Вдъхновител.

Д-р Слава Янакиева:

Да. На евразийството и яростния национализъм, той казва същото, той казва: Да, бъдещето напира, ама какво е това бъдеще е въпросът? Либералните прогресисти твърдят, че бъдещето е развитият свят, демокрацията, свободата, правата, равнопоставеността, равният старт и така нататък. Но ние знаем, че бъдещето е Антихристът. Антихристът напира по нашите граници, а ние сме онзи задържащ идването на края на света, за който се говори в Свещеното Писание. Ние сме Катехона.

Галин Стоев:

Какво е Катехона?

Д-р Слава Янакиева:

Точно този, който ще спре…

Галин Стоев:

Сатаната, Антихриста…

Д-р Слава Янакиева:

Да. Идването на края, който ще дойде с идването на Антихриста. Но тази идеология не е от вчера. Има цяло печатно издание, което се нарича „Катехон“, което издава големите идеолози на Путинизма и точно авторите на пропагандните топоси, които сега се разработват и разпространяват. И съществува няколко години.

Това издание е финансирано от православния Олигарх Малофеев, който се занимава и със спонсориране и на политически партии. Както една италианска политическа партия, за която стана ясно, че е получила от него средства посредством суровини, нефт, това стана случайно ясно. И цяло правителство падна. В Италия. Тук не би паднало.
Не се съмнявам, че той дава и тук-таме в България за инициативи, още повече, че изданията на „Катехон“ стават достъпни на български език.

Но това влиза в драматургията на пропагандата. Тя има много сериозни „брошури“, тя раздава на публиката сериозна предварителна информация, за да може публиката да се включи в действието по-активно.

Галин Стоев:

Добре, аз имам такъв въпрос, аз съм раснал в края на реалния социализъм, т.е. познавам горе-долу парадигмата, която всички ние познаваме до една определена възраст. Ние всички знаехме – още тогава, като тийнейджъри – че това цялото не е вярно. Това ни разсмиваше, караше ни да бъдем цинични и така нататък, и ни караше да се научим на този двоен стандарт, този двоен език. И да следиш, някак си чисто природно, часовникът ти да е настроен – да внимаваш къде и какво казваш.

Но така, лавираш в това нещо, живееш, знаеш, че не е истина…

Но никога не сме предполагали, че то ще свърши. И сме мислили, че това е доживотно. И така, с това ще се оправяме така или иначе. А то свърши! И колко десетилетия по-късно – не чак толкова много, ако го погледнем в перспективата във вечността – изведнъж този дискурс, този речник започна да се връща, и аз отново съм в шок, и отново не разбирам кой се връзва на това насериозно, след като сме играли това упражнение веднъж и видяхме какво стана.

Т.е. как ти можеш да тръгнеш да предлагаш нова драматургия, нов свят, ново бъдеще, ползвайки отломки от една епоха, която се е счупила отдавна и която нищо не е произвела, освен трагедия?!

Д-р Слава Янакиева:

Дали се е счупила, точно това е въпросът? Дали тези отломки не се използват именно инструментално, защото те имат в себе си живот? И така да се каже служат да не се стъпва на голо, да не се почва от нула? Аз дори мисля, че това е замислено специално. Тази идеология стъпва върху руините на нещо, което уж приключи преди трийсетина години, обаче изглежда не е било почистено добре, така че даде един отскок, даде основата на новата идеология, която просто преформулира някои неща, които все още са познати на едно по-старо поколение, и то много по-лесно може да ги възпроизведе. Те са му привични. Те са му близки.

Мира Тодорова:

Именно в тази история на подмяна на наративи, на излъчване на множество наративи, защото четем, че войниците на фронта, те имат също своите телефони, те също споделят своето преживяване... Не е ли това, не е ли ролята на изкуството, което да внася, няколко пъти казвате, яснота, много повече отколкото една новинарска емисия или една лекция би могла да внесе? Т.е. някак си да се достигне до някаква сублимация, за която ти ни сподели? Мисля, че в част от лекцията на Олга Токарчук по време на взимането на Нобелова награда, тя казва това, че в момента по всяко едно време някъде се случва нещо ужасно, новина или нещо друго. Има някаква страшно интензивна борба на наративи – лични, емоционални, различни... Всъщност творчеството, тя казва, е това, което може да ни извади от затвора на нашето лично аз. Т.е. да направи смисъл от всичко това, което се е случва и което интерферира в медийното и в информационното пространство.

Галин Стоев:

Говорейки за творчество, аз мисля, че тя не говори просто за книги и театрални представления, които ще успокоят публиката, а може би (или това е моя интерпретация може би), тя говори за това как всеки трябва да стане творец на собствената си реалност по някакъв начин. Т.е. да поеме отговорността за творенето на собствената си реалност, за изграждането на собствения си наратив и за центрирането по някаква вертикала, която ще го държи свързан с нещо, което излиза извън границите на човека – тире – животното и някак си трансцендира цялото същество в нещо друго. И в този смисъл: да, има и такава идея, която се развива вече може би от десетилетие и половина, две, за представлението, което е направено, не за да бъде гледано от зрителите, а за да гледа то зрителите.

Тук, пак ще се върна малко на иконите, православните, които са рисувани двуизмерно, не защото тогава художниците не са познавали друго измерение освен плоското, а защото иконата, така нарисувана, е рисувана с мисълта, че когато ти си пред нея и я гледаш, тя също те гледа. Т.е. има една обратна връзка. И този поглед, нейният поглед, на иконата, той трябва да влезе дълбоко в теб и да намери това, до което ти сам не можеш да се добереш.

Тръгвайки от тази метафора, бих казал, аз съм говорил преди може би за това, и сега ще се повторя, но… да направиш представление, което гледа зрителите, така че всъщност истинското и същинско представление да се случи у зрителя, в корема му, в главата му, в спомените му и така нататък. Т.е. да третираш зрителя не като консуматор, а като ко-създател, съ-създател на цялата вечер. И това качва статута на зрителя едно много съвсем различно ниво, защото тогава ти се обръщаш към него като към партньор, а не като към консуматор просто.

Но това е дълъг процес, на който се учат и театралните практици и театралните зрители едновременно. Но когато попаднеш на такъв тип представление, дори и да не можеш да си го обясниш по този начин, знаеш, че то те гледа, така както една икона може да те гледа.

Д-р Слава Янакиева:

В буквалния смисъл на думата пропагандата е винаги една крачка напред. Ние успяхме да видим в материалите, които биват публикувани ежедневно в Телеграм каналите, военен руски театър, в който войници влизат в театралната зала и започват да стрелят, и публиката не знае какво е това, и доколкото това е руска публика, по време на война, за нея е абсолютно възможно, съвсем вероятно да влязат войници и да почнат да стрелят. И това е, така да се каже „имърсив“, такъв процес на включване, който пропагандата използва за свои цели. Но, разбира се много по-грубиянски, аз знам, че Галин няма предвид такива елементарни подходи.

Галин Стоев:

Много му се иска, но го е срам.

Д-р. Слава Янакиева:

Но, да, дори ако остане време ние можем да видим това видео с военния театър.

Галин Стоев:

Значи този Immersive experience... на влизането на войници е режисьорско решение?

Д-р Слава Янакиева:

Да. Режисьорско решение. Разбира се, има и обратно. Това е спектакъла.

(Върви видео, чуват се писъци)

Мира Тодорова:

Писъците... и те са инсценирани, така ли?

Д-р Слава Янакиева:

Това не мога за знам. Подозирам, че е възможно да са истински. Не съм го гледала на живо, не съм свидетел.

Мира Тодорова:

Това е интеракция... с публиката.

Д-р Слава Янакиева:

Да. Това е начинът по който публиката бива въвлечена бързо и безотказно в действието на спектакъла.

Галин Стоев:

Да се върнем малко назад. Аз бих казал малко във връзка с това нещо, както и да го наречем.

Всъщност, ние израснахме във време след Втората световна война, когато наративът на победителя – в случая, в нашия блок – Съветския съюз, за войната беше изключително силно романтизиран. И войната се свързваше с геройство, също така и всички паметници. Примерно, в „Три сестри“, много е интересно, „Три сестри“ е история, където има едни три сестри, които говорят глупости през цялото време и мечтаят да заминат за Москва. Това, което аз на Путин лично никога не бих простил е, че той направи невъзможно поставянето на „Три сестри“ днес. Защото как да кажеш от сцената днес „В Москва, в Москва...“

Д-р Слава Янакиева:

Да, Москва, не може да бъде желан обект в този контекст.

Галин Стоев:

В този контекст Москва не може да бъде вече нищо. Там интересното е, че тези три сестри са обградени от едни военни, които ходят паркетно около тях, ухажват ги, правят дуели и така нататък. Но не бива да забравяме, че на тези военни всъщност последната им война е войната срещу Наполеон. Т.е. особено единствения, който си спомня тази война или може би е поучаствал малко в нея, е пияният лекар, който може би никога не е бил на война. Всички други военни в тази пиеса никога не са воювали. Т.е. те са се научили, за сметка на това, че им се е освободило време от военни действия, те са се научили да ухажват, да танцуват кадрил, да говорят по интелектуални теми.

Д-р Слава Янакиева:

Аз мога да поспоря тук, това пак е от театралната пропаганда на руската история. Защото, какво значи „не са воювали от времето на Наполеоновата експанзия“? Не са воювали в такава война, която да бъде част от романтичния наратив за руския победител, такава война не са имали. Но за сметка на това са имали множество кампании завоевателни – в Крим, Япония. В Япония малко по-късно, които са се водили локално, частично. Това не е било световна война.

Продължава на стр. 2

Страница на статията : 010203
Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

-875

1

Krasimir T.Georgiev

29.11 2022 в 12:53

Интересни гледни точки и интерпретации на войната в
Украйна.
Не съм съгласен, че България не е взела страна, напротив, бежанците бяха и са на бюджетна издръжка.
Взе се решение и военно-техническа помощ, освен хуманитарна.
Много доброволци оказват помощ и у нас, и в Украйна.
В края на краищата обществото не е еднородно, както беше при социализма, когато уж бяхме единни.
Светът е шарен, жив е животът!