Галин Стоев: Войната на Путин напомня джихад, а човекът с най-тежката професия в момента - Зеленски - е интелектуалец, актьор (видео)

Продължава от стр. 2

Д-р Слава Янакиева:

Това е с нормалната интелектуална среда и нормалната идеологическа атмосфера. Аз мисля, че може. Тук не знам дали да кажа, дали съм песимист или оптимист. По-скоро съм песимист за човешкото чувство за срам и оптимист за това докъде може да се простре идеологическата наглост. Мисля, че Познер, и Соловьов, могат да кажат, и Симонян, могат да кажат всичко навсякъде. Независимо колко критическа среда има. Така на мен ми се струва, това е моето лично мнение, моята преценка по въпроса.

Галин Стоев:

Аз имам малко по-дълъг разказ за това, не знам дали това би отговорило на въпроса, защото той е интересен. Аз не познавам точно фактологията, но слушах едно пространно интервю с мисля, че се казваше Погачов, който е бил много близък съратник на Путин до 2014 г., след което изчезва от там. В момента не е в Русия, и дава доста интервюта за този период, в който те са прекарали заедно. Той казва нещо много интересно.

Когато Путин идва на власт, той казва, той е много срамежлив човек, и в началото той виждаше губернаторите, с които трябва да е в някакъв контакт само по телевизията, той ги беше виждал само по телевизията. И за него това бяха хора от съветското време, много далече някъде.

Минават шест месеца от управлението му, той нито се среща с тях, нито ги вика, нито инициира някакъв диалог, и губернаторите започват да звънят на неговото обкръжение и питат той защо прави така. Той ни дава някакъв сигнал, ние не можем да го разберем и така нататък, и така нататък. И тук започва да се заформя идеята, че той развива някаква концепция или структура, или някаква политика, за да ги манипулира, а човекът просто го е било страх да се види с тях. От този страх той решава, те стигат до абсурда противоконституционно да направят някакъв орган, който всъщност прави връзката между президента и губернаторите в цялата руска федерация. И понеже се чувства явно несигурен, той извиква своите приятели от така наречената Ленинградска падваротня, това не знам как да го преведа, но това е като заден двор, това като под вратата, като кюше, като всичко, което е потънало в някакъв полумрак.

И всички тези хора идват при него, той им дава служби много бързо, дори непознаващи го хора в един момент започват да обикалят около него, за да разберат каква е границата на това което аз мога да си поискам и къде не бива да стъпвам, за да не прескоча границата. И много бързо разбират, че там граница няма, всъщност, че ако ти влезеш в един чисто човешки диалог с този човек, той може да те направи каквото искаш. И той така и прави с всички тези свои приятели от тази стара Кагебийска младост.

Но интересното е, че те всички идват със съзнанието да изкарат една, две години, да откраднат колкото се може повече пари и после да изчезнат. Т.е. да ги няма вече. Обаче се оказва, че понеже няма никакъв механизъм, който това разпиздяйство да го вкара в рамки някакви, те и до сега са там. А това са хора, които са минаващи просто, за да заберат няколко милиона и да изчезнат. Т.е. тук вече говорим за корупция, която постепенно се институционализира и понеже сме в безпредел, т.е. там няма граници, тя довежда до това.

Ако ние примерно имахме мащаба на руснаците, с тази корупция, която също се институционализира, и на парцели се раздели цялата държава, и знаем сферите на влияние, и всичко това се случва за сметка на данъкоплатеца, който обеднява все повече и повече... Може би и нашите хубостници биха стигнали до такова нещо, защото тук вече докосваме въпроса за така наречените руски нови богаташи, които се намират за много кратко време с толкова количество средства, че това предизвиква някакво превключване на ментално ниво, защото те не могат адекватно да съответстват на тези средства. Те не са от аристокрация с дълга история, те нямат това възпитание и така нататък. И в този смисъл те започват абсолютно неадекватно да играят със съдбата на света – защо, защото могат да си го позволят. Те започват да купуват политици от „лошия“ Запад и така нататък, цели партии да си правят, цели държави да ги превръщат, малки държави, на Балканите, да ги превръщат в Плац Дарм за своите си действия. Ние сме в такава.

И всъщност да развиват една политика, която следва логиката на тази ленинградска Падваротия, в смисъл – алъж вериж, ние сме авери, всичките сме от едно гнездо и ще се разберем.

И цялата тази неадекватност всъщност плюс огромни средства, които правят всяка твоя воля да бъде неограничена и да предизвиква неограничено действие, изведнъж доведоха и произвеждат това, на което ние сме свидетели днес - абсолютна разруха и безсмислие. Защото и досега никой от воюващите на руска страна не може да каже за какво точно воюват, за това и тази пълна дезорганизация на тази армия, като оставим настрани факта, че тя абсолютно окрадена. И на Путин всъщност са му казвали само това, което той иска да чуе преди да започне войната. И той започва война, и се оказва, че той тази война не може да я води. И понеже губи на фронта, решава да граби за сметка на цивилно население, което е чиста терористична логика на мислене, институционалиризирана до рамките на държава.

Д-р Слава Янакиева:

Да, точно така, и ми се иска тук във връзка с възможността за репрезентация да дам един пример за един точно такъв полудял от забогатяването си олигарх. Готвачът на Путин. Самия факт, че ние говорим за готвача. Само в приказките го има виночерпецът, готвачът. Готвачът на Путин – Пригожин е бивш питерски бандюга. Точно такъв е. Това, за което Галин говори. Той е от подземието, той има две присъди в миналото, едната от присъдите е за жена, която е нападната на улицата, душена от него до безсъзнание, с обрани бижута. И този човек, този най-долнопробен бандюга, казвам го без никакво чувство за свян, изведнъж се оказва в положение да бъде, значи, тук вече не става въпрос за олигарх, той е чиновник от висок разряд, той е назначен.

Защото олигархията все още беше нещо поносимо, тя се формира по времето на Елцин. Олигархията е свързана с производството, макар да нарушава закони, макар пише закони, макар да има политически лобита, партии, които представят нейните интереси. Тя все пак се представя от няколко души, които имат някакъв процес на производство, произвеждат някакви блага, дават някакви работни места. Докато тези, с които сега е заобиколен Путин са чиновници. Те са тоталитарни чиновници. И са верни до гроб. И Пригожин е точно такъв, не че няма бизнес, само че неговият бизнес е насочен само към това да може да охранява статуквото, от което той е така безпределно богат.

Галин Стоев:

А прокурор ли е също или не?

Д-р Слава Янакиева:

Не, готвачът на Путин е най-обикновен бандюга, не се знае какво образование въобще има.

Галин Стоев:

Значи при нас е по-добре.

Д-р Слава Янакиева:

Да, при нас е по-добре. Точно така. Този човек е организаторът на частна военна компания Вагнер. Същите тези зелени човечета, които окупираха Крим, същите зелени човечета, които сега са в централно африканската…

Галин Стоев:

...сега се работи с държавни средства, руски.

Д-р Слава Янакиева:

Точно така. Не, отделно има росгвардия, насгвардия, които са пак нещо като подопечни по стара руска традиция на „гасударя“. Но частна компания Вагнер в момента вербува, и той лично – Пригожин се казва този готвач на царя. Ходи и вербува престъпници. Отмени се забраната да бъдат вербувани тежки престъпници, всякакви престъпници вербува по затворите. Един от тези престъпници с тежка присъда…

Галин Стоев:

Беше убит.

Д-р Слава Янакиева:

Беше дефектирал, беше отишъл при украинците и заявил, че иска да работи за тях. Вследствие обаче, при размяна на пленници, беше върнат обратно на руснаците.

Галин Стоев:

Защото руснаците бяха казали: „Ако не ни го върнете него - разстрелваме всички.“

Д-р Слава Янакиева:

Това бе тяхната версия. Украинската версия е: „Ние имаме документ, в който той подписва доброволно, че иска да се върне в Русия.“ Така че и тук не е много ясно каква е работата. Но този човек беше публично убит с чук.

Галин Стоев:

В главата.

Д-р Слава Янакиева:

Каменоделски чук в главата.

Галин Стоев:

Да, това е заснето, това съществува.

Д-р Слава Янакиева:

Точно така. И нямаше капка срам, въпросният готвач на царя каза, че на кучето му се полага кучешка смърт. Дори не се опита да каже: „Ама това не сме ние, това са украинците, те го инсценираха. Те направиха театро…“

Галин Стоев:

Това е джихад.

Д-р Слава Янакиева:

„Не, каза, това сме ние.“ Това е джихад.

Искра Ангелова, журналист, актриса, въпрос от публиката:

Галине, ние слушаме и попиваме всяка твоя дума и вашите въобще днес. Защото България не е такава, каквато я остави. Тук вече няма герои, тук интелигенцията, хората на изкуството, лидерите на обществено мнение мълчат. Важните въпроси като войната в Украйна, ти ще видиш на шествие срещу войната един Явор (Гърдев), един Захари (Карабашлиев), един Георги Господинов, няма да видиш никой друг от хората на изкуството, потенциалният Зеленски го няма тук.

Искам само много кратко да разкажа за моя досег с бежанците и доброволците от Украйна в България – беше в бежанските центрове на „Мати Украйна“, направих един филм за тях и те разказаха умопомрачителни, покъртителни истории, те са едни герои, които обаче се борят за живота се, вие казахте – за тяхната земя, но те казаха: „Ние се борим за вашите ценности всъщност.“ Не го казаха с упрек, те го казаха така: „Ние искаме да бъдем членове на Европейския съюз.“ Т.е. те плащат с животите си това членство.

А в същото това време в България вече има ужасно опасни националистически партии като Възраждане, и те имат страхотна подкрепа, включително най-вече от българите от чужбина. (Там говорим за носталгични процеси, за липса на реализация и така нататък.) Но ние това членство в Европа, в НАТО, не е да нямаме достатъчно бурна история, но ние си мълчим и си траем, и няма кой да ни поведе – особено в областта на изкуството, особено интелектуалците, те са се деполитизирали тотално.

На какво разчитаме ние, аз съм изключително отчаяна?! И ви слушам, и си казвам: ето, значи може, значи има и такива смели и достойни хора, които имат позиция. Ти не можеш да правиш изкуство на сцената, и да си герой, и да си титан, и да си страхотен, ако си една жалка мижитурка в живота си, няма как, просто трябва да си голям в живота си, та като излезеш на сцената да направиш истински голямо произведение на изкуството.

Защо, е моят въпрос към теб, защо българската интелигенция, българските писатели, българските режисьори, българските актьори, българските музиканти нямат вече абсолютно никаква смелост и достойнство, извинявам се, че звуча обвинително, чакаме, чакаме ги.

Галин Стоев:

Аз мисля, че цялото общество всъщност не заема някаква категорична позиция, защото всички смятат, че това не ги засяга и не е тяхна работа или както казват руснаците - аз съм извън политиката.

Искра Ангелова:

Но как не ги засяга – това е цивилизационен избор!

Галин Стоев:

Както каза ти, ние подритваме членството си в Европейския съюз и в НАТО, защото всъщност ние за това членство не сме се борили. Ние го получихме отгоре, то ни беше спуснато. И колкото и да си мислим, че вече виждаме плодовете на демокрацията, и живеем много по-добре отколкото преди 30 години, и това е факт наистина. Ние някак си не го отчитаме това нещо и винаги сме недоволни.

За мен е също шок не толкова защо отделни артисти не се позиционират, а защо цели културни институции не се консолидират около това. За въпросния „Вуйчо Ваньо“, който започнах да репетирам, той ще се играе в театър „Одеон“ в Париж целия февруари, и всъщност една седмица репетирах на маса там, и излизахме да пушим на терасата, която е на покрива на театъра. И на тази тераса има три знамена – френско, Европейски съюз и украинското знаме. Т.е. и това не се коментира по никакъв начин: защо, как така? А ние ще гласуваме, дали да поканим Зеленски да говори на откриването на нашия парламент, като че ли Зеленски няма друга работа.

Освен това ние не можем и да се разберем дали да го поканим, защото някой пък казва, че ако го поканим него, да поканим и Путин, т.е. ние живеем в нещо, което отстрани погледнато понякога… ти си казваш – или сме страшно инфантилизирани до степен въобще да не можем да свържем точка А с точка Б, или… И също така ние живеем в толкова раздробен контекст, че всъщност всички тези балони, отделни, които сме си направили и съществуваме в тях не могат да се свързват повече.

Д-р Слава Янакиева:

Аз щях по-скоро да кажа, че хора има, аз познавам мнозина, които са и безстрашни, и достатъчно интелигентни да се ориентират в медийния шум. Няма медии. Медиите са проблемът. Т.е. хората ги има, но няма как да ги чуем.

Галин Стоев:

Да, няма платформа...

Д-р Слава Янакиева:

Има филтър, много сериозен филтър, който пропуска само определени неща. И ако се чува по малко, то е за достоверност. Дайте да пуснем един за достоверност.

Галин Стоев:

И алтернативна гледна точка.

Д-р Слава Янакиева:

Да не се каже, че ние нещо, да мирише малко на демокрация, малко демокрация да поръсим отгоре.

Емилия Славова, въпрос от публиката:

По отношение на това, което казахте за медиите, понеже попаднах случайно във фейсбук групата, която организира първите два протеста – там имаше човек, който застана с лицето си – Никола Груев-Котарашки застана с лицето си, медиите тотално игнорираха това. След това Костадин Костадинов в „Лице в Лице“ каза: „Някакви чужди агенти направиха този протест“, Цветанка Ризова дори не реагира. Никой не ни попита – кои бяхте вие, кои сте вие, българи ли сте, американци ли сте, какви сте – медиите ги нямаше, никой не е търсил изява от нас, но беше най-нормалното да се потърси кои са тези хора, които наистина са организирали това нещо.

Второ, по повод това което казахте, че във войната няма нищо красиво. Мислех си за този момент, който разказа Йордан Славейков за ваната, бяха разкошни сцени, за речите на Зеленски, които направи – невероятен спектакъл през последните месеци и си мислех, че точно там е мястото на режисьорите, артистите, художниците. В тази безобразна грозота. И по някакъв начин да им се върне вярата в човешкото.

Галин Стоев:

Абсолютно съм съгласен.

Мира Тодорова:

Благодаря ви за този позитивен довод...

Въпрос от публиката:

Мен ме интересува конкретно какво би дал „Вуйчо Ваньо“ в днешно време на публиката, на човечеството като тема, какво би дал днес такъв тип драматургия по време на война, какъв би бил приносът, защо би била важна, сега, по време на война? Как си избираш текстовете?

Галин Стоев:

Аз не мога да дам списък на текстове, защото в избирането на текстовете е генерално интимен процес... Моят „Вуйчо Ваньо“ с две думи ще се опитам да го направя не в класическото, не в епоха, не и в съвременни костюми, т.е. не се случва сега, аз искам да го направя в близко бъдеще. След като колапсът е настъпил или огромната война е свършила и централизираната система вече не функционира, и искам да разкажа историята на едни хора, които се намират изолирани и забравени някъде. Не знам дали са в лудница или в някакъв санаториум, в който пациенти и персонал вече са се смесили, не знам кой кой е от цялото това нещо, не знам дали професорът и неговата жена не са изпратени от министерството, за да направят оценка как върви дейността. Тук междувременно е станал този колапс, войната е избухнала и вече никой не ги е потърсил. И тези хора са длъжни в тази констелация, в тази група да измислят някакво общо бъдеще, по същия начин, по който сега много хора напускат града и отиват на село, и започват да се занимават с отглеждане на био култури и така нататък. Т.е. опитват се да прожектират бъдеще в контекст, в който бъдещето е анулирано, така или иначе. Само че при Чехов, защото е комедия, тази констелация е една много несполучлива, тя е направена от дълбоко нещастни хора, които, защото са дълбоко нещастни, са изключително зли един към друг. И това би трябвало да е смешно по някакъв начин. Това бих разказал, аз не знам дали ще успея, но поне… Ти искаше нещо да кажеш.

Д-р Слава Янакиева:

Да, просто исках да кажа няколко думи, да напомня за една жива метафора на драматургията на войната в Украйна. И тази жива метафора е театърът в Мариупул... Погледнат в контекст. Значи, Мариупул, ако отворите старите учебници, няма да видите това име, там няма Мариупул. Градът на Богородица. Това е Жданов. Това е градът, който е наименуван на името на един примитивен сатрап. Нека така да го кажем. В този град, чието име е върнато, хората се опитват да бъдат свободни, опитват се да правят изкуство в театъра там.

Почва войната, театърът се превръща в бомбоубежище, в него се крият около 1000 души отпред и отзад има огромни букви – ДЕЦА, в смисъл, не бомбардирайте, тук има деца.

Въпреки това той не е просто бомбардиран, а е бомбардиран така масово, че в неговите основи до този момент има остатъци от 300 души, останали, независимо, че са били в бомбоубежището.

Смазани, които сегашното руско окупационно ръководство на града нареди да бъдат засипани с негасена вар и бетонирани в новите основи на сега започващата реставрация на този театър.

Две от тези жертви са децата, които са били в бомбоубежището, това са дечица, които са играели в спектакъла „Нарния“. Това в някакъв смисъл затваря метафората, това е абсолютната красота и любовната култура, смазана по най-безчовечен начин и по такъв начин, че да може историята да се изтрие, всичко да се изтрие, тялото да го няма, да бъде изгорено, изличено, да бъде бетонирано.

Василена Радева, режисьор, въпрос от публиката:

Бих искала да се върна малко и към това за изкуството и войната, т.е. това, което преди Галин каза за наративите и за това, че драматургията на различните страни е работа на идеолозите, работа на политиците да направят наратива, да обяснят.

И в това отношение въпросът ми е дали пък някак си по-възможният отговор на изкуството е отказът да се прави наратив. Дали например – ти даде пример с експресионизма – в този тип невъзможност човешка да се обясни това, така по пътя на всички тези геополитически анализи и основи. И всъщност погледът върху човека, който е обърканият, разбитият човек, и в същото време може би опита все пак да се задържи някаква ценност, която е чисто човешка – не е възможният отговор на изкуството?
Защото това, с което Галин започна този разговор, че след войните, като избухна войната, може би всеки човек на изкуството се е чувствал неспособен, ненужен… подобно беше с Ковид, с пандемията.

Галин Стоев:

Дори виновен, защото, ще кажа, цял живот се опитвам някакви идеали нещо да промотирам, а как стигнахме до това?! Може би да завършим с някаква по-светла нотка, аз мисля, че правила няма, но така или иначе, тук тече едно много интересно представление, което не съм гледал още – Орфей, така или иначе става дума за слизане в мрака, за слизане в дълбокото, в тъмното, и за опит да се открие в най-големия мрак нещо, което е заключено, нещо, което крещи и иска да бъде освободено. Много интересно е, че в повечето случаи в най-големия мрак, това, което е заключено и това, което моли за помощ и иска да бъде освободено е светлина.

И всъщност нашите опити трябва да правят така, че спускайки се в мрака ние да търсим тази заключена светлина и да я освобождаваме. Да, това е романтично, това е поетично, това не е лесно и как се прави не знам, но може би задава някаква посока и надежда.

Д-р Слава Янакиева:

Чудесен край.

Мира Тодорова:

Благодаря много.

Галин Стоев:

Благодаря и аз.

КРАЙ

*Началото публикуваме тук:

Мира Тодорова:

Искам да кажа, че избрах една картина като фон на този разговор, поне като за начало. Това е картината на Рубенс, тя се казва „Последствията на войната“. Не знам дали някой от вас я познава, в смисъл – не знам дали Рубенс може да бъде фон на подобен разговор, но темата е важна. Картината е рисувана през 1638 г. по време на 30-годишните воини. И може да видите, ако се разгледа отблизо се вижда изобразен Богът на войната Марс, който връхлита върху хора, буквално в краката му са една жена с лира, лирата е счупена, до нея е персонофикацията на архитектурата. Архитектурата в случая е мъж, той е изпуснал своя компас. Жената в ляво, която виждате с черната одежда, която е вдигнала ръце към небето, това е Европа, която е в ужас, от това, което става. Критиците го интерпретират като това, че всъщност Рубенс е искал да покаже страданието, което войната причинява касае не само хората, но и изкуството и културата. И това също е част от посланието на тази картина, ще започна с това. И ако ми позволите още малко да поговоря, искам да цитирам една критичка, тя е арт критик на New York Times, която пише точно по повод защо причините поради която се нуждаем от изкуство по време на война, и това тя го пишеше малко след като падат кулите близнаци, буквално месец след това. И тя казва така: защото историята не може да съществува без дисциплината на въображението. Изкуството дава възможност да виждаме настоящето като нещо повече от поток от думи и образи. То може да повиши нашата критическа интелигентност и въображение. То ни предоставя начини за гледане и подреждане на света, не само нашия свят, но и онези други светове, за тези, за които знаем много малко, пише тя. И може би ще помоля в началото, ако искате да коментирате върху това? Изобщо, някакво по-общо ваше разсъждение върху важността на въображението и формата? Защото тя се занимава не толкова с произведения на изкуството, които имат като тема войната, а по-скоро с това, че е много важно това да потвърдим важността и ролята на формата и въображението във времена на война, когато тяхната роля и потенциал като цяло са отречени по принцип...

Следете новините ни в GoogleNews