Филхармонията със специален концерт по случай Деня на София

Последна промяна на 14 септември 2015 в 18:51 2758 0

Софийска филхармония кани всички на концерт на 17 септември, Деня на София, в 20:00 часа. 
 
Програма на концерта:

Георги Арнаудов (р. 1957):

- Baroqus Ex Machina, концерт за пиано, хамерклавир, харпсихорд и оркестър. Солисти: Даниела Дикова, Галина Драганова, Василий Илисавски;

Бохуслав Мартину (1890–1959):

- Концерт за обой и оркестър H. 353 - Moderato, Poco andante, Poco allegro. Солист: Иван Данко (Словакия).

Борислава Танева (р. 1965):

- Софийско кончертино за пиано и оркестър (в памет на Александър Танев). Солист: Борислава Танева. Танева пише Софийско кончертино специално за празника на София. Творбата вплита „елементи“ от композициите на нейния баща, Александър Танев.

Оторино Респиги (1879–1936):

- Антични танци и арии, първа сюита.

Диригент: Константин Илиевски. Солисти: Иван Данков, обой, Даниела Дикова, пиано, Галина Драганова, хамерклавир, Василий Илисавски, харпсихорд, Борислава Танева, пиано.

Георги Арнаудов е български композитор, музикант и музиколог, преподавател в Нов български университет. Доцент е по композиция и хармония, доктор по музикознание и музикално изкуство. Автор е на симфонични, камерни, вокални и хорови творби и клавирна музика, както и на музика към театрални и балетни постановки. Световно-известни са неговите работи, композирани по стари български текстове от ранното средновековие, цикълът „Thiepoleo“, написан по автентични орфически текстове, „Бароков концерт“ по Алехо Карпентиер, „Пасион“ по псалми на Давид, симфоничната фреска „Влахерна“ и Тройният концерт за пиано, хамерклавир, чембало и оркестър Baroqus ex Machina, създаден през 2014 г.

За Baroqus Ex Machina Георги Аранудов разказва следното: „На един първи план, в сферата на осезаемите образи, е една серия картини и визуални инсталации, които ме впечатлиха с поразителната си барокова многоплановост. Ми(с)тичност, потопена в море от машини – една паралелна индустриална реалност, която от няколко столетия регулира изцяло нашето съзнание и модели на мислене. Всички тези механизми биха останали задълго в съзнанието ми като една несглобена машина, ако не бяха съпътствани от една друга история – тази за 15-те прототипа на съвременното пиано, произведени от Готфрид Йохан Зилберман и закупени от Пруския крал Фридрих II през 1740 – годината, в която Карл Филип Емануел започва работа в неговия двор и знаменината среща на Краля с Йохан Себастиан Бах през май 1747 в Подсдам. Тези така различни изображения и разкази не биха имали смисъл към написването на този концерт и невъобразимото съчетаване на тези три инструмента, ако 232 години по-късно не бе сглобена от Дъглас Хофстатър в знаменития му „Гьодел Ешер и Бах“.

Бохуслав Мартину е един от най-значимите чешки композитори. В музикалния си път преминва през импресионизма, неокласицизма и джаза, за да открие своя собствен стил. Прекарва първите 20 години от живота си в малкото градче Поличка, където е роден. Целият му живот се променя, когато чува музиката на Дебюси и Равел и започва да мечтае да замине за Париж. Успява да го стори през 1923 г., когато е на 24 години, благодарение на малка държавна стипендия. Срамежливият младеж заминава (уж) за три месеца, а остава във френската столица 17 години. Учи при Албер Русел, запознава се с Кусевицки, който по-късно ще отвори вратите на Америка за музиката на Мартину; потапя се във водовъртежа на парижкия живот, влюбва се в „новото чудо“, наречено джаз и в Шарлот Кенен; музиката му се изпълнява все по-често. И тогава идва Втората световна война, Мартину попада в „черния списък“ на нацистите и бяга от Париж заедно със съпругата си – едно бягство, продължило месеци, през които те спят по гарите, за да стигнат накрая до Лисабон и оттам – до Ню Джърси. Американският период на Мартину трае почти колкото френския – 16 години. Установяват се в Ню Йорк, но композиоторът трудно свиква с огромния град и често страда от депресии. И тук се появява Кусевицки – той му поръчва да напише симфония (първата от шестте, които Мартину ще напише отвъд океана) и го кани да преподава в Тангълууд. В годината, в която получава американско гражданство (1955), той получава покана да напише концерт за Олимпийските игри през следвашата година в Мелбърн. Концертът е за чешкия обоист Иржи Танцибудек, който живее в Австралия. Когато той получава партитурата, тя е придружена с бележка, която гласи следното – „чувствайте се свободен да направите промени във финалните виртуозни пасажи, така че те да покажат още по-добре важите лични възможности, както и тези на иснтрумента“. Танцибудек прави малки корекции, но версията, която прозвучава на премиерата през август 1956 г., все още не е окончателната. Две години по-късно Мартину и Танцибудек се срещат в Базел и заедно правят „последните промени“, които композиторът нанася с мастило върху оригиналната партитура.

И трите части на концерта за обой са мислени в камерен контекст, а пианото играе важна роля и в мистериозната бавна част и в устремния финал. Мартину изисква от солиста да владее наистина целия спектър от възможности – от впечатляващо виртуозни „каскади“ до мелодични линии с дълги тонове и екзотична орнаментика. Той даже първоначално написва две каденци, но по-късно заедно с Танцибудек се отказват от едната. Но концертът остава изпълнен с предизвикателства и поради изчистената и ясна оркестрова картина солистът няма „къде да се скрие“. Затова трябва да е безупречен!

Оторино Респиги (1879–1936) има свое специално място сред италианските композитори заради богатото наследство от оркестрови творби, които оставя след себе си. Преди него повечето големи имена в италианската музика оставят отпечатък в оперната сфера (Росини, Белини, Верди, Доницети). Респиги изгражда своя усет за оркестрация под вещото ръководство на Николай Римски-Корсаков и Макс Брух, задълбочено изучава творбите на Рихард Щраус и те безспорно оказват влияние върху неговото развитие като композитор. Успоредно със стремителното развитие на композиторската и преподавателската кариера на Респиги, той проявява все по-засилен интерес към античната музика. През 1908 г. започва да редактира публикуваните творби на ранните италиански композитори като Монтеверди и Витали.

През 1917 г. Респиги пише (или по-точно оркестрира старинни творби за лютня) първата от своите три сюити от Антични арии и танци и именно нея ще имате удоволствието да чуете тази вечер. Сюитите стават три (даже четири, но последната не се нарича четвърта, а Птиците), защото успехът на първата е наистина голям. Всяка от тях се състои от четири късни ренесансови танца. В първата сюита това са balletto – танцувална полифонична композиция от Симоне Молинаро, създадена около 1600 г. Втората част е gagliarda, приписвана на Винченцо Галилей, бащата на прочутия астроном, следват части с анонимен автор – villanella (неаполитанска песен от XVI век) и pass'e mezzo (в превод – „стъпка и половина“), италиански танц, подобен на френската павана, но не толкова бавен, и mascherada – танц, който се изпълнявал по време на балове с маски. Респиги се отнася с уважение към оригиналната музика, но си пресъздава с точната доза модерен оркестров колорит и така разкрива неподозирани „пластове“ в старинната музика. Истински виртуоз в боравенето с възможностите, които предоставя един голям оркестър, той успява да балансира по един невероятен начин между възхищението, което изпитва към музиката на миналото и желанието да използва всички „ресурси“ на съвременния оркестър. Чрез него античните сюити „ни говорят“ от миналото, пременени в едни естетически издържани „нови одежди“.